Джон Дюи (1859-1952) е американски философ, реформатор в образованието, считан

Джон Дюи (1859-1952) е американски мъдрец, модернизатор в образованието, считан за един от създателите на придвижването на прагматизма. Счита се също по този начин за татко на функционалната логика на психиката, един от водещите американски философи с приноси в педагогиката и политическите науки. Неговите хрумвания добиват необятна известност по света при започване на XX век.

ЩО Е ОБРАЗОВАНИЕ?

Вярвам, че образованието като цяло е разследване от присъединяване на личността в общественото схващане на човечеството. Този развой стартира неумишлено съвсем с раждането и непрестанно образува качествата на детето, насища мозъка му, основава навиците му, построява показа и разсънва страсти.

Чрез това несъзнавано обучение личността последователно стартира да споделя интелектуалните и етически запаси, които човечеството е съумяло да събере. Става правоприемник на консолидирания капитал на цивилизацията. И най-формалното и техническо обучение на света не може да се откъсне от този развой. То може единствено да го провежда или да му придаде избрана устременост.

Вярвам, че единственото същинско обучение се реализира, когато качествата на детето биват подтиквани от зараждащите край него обществени обстановки. Те изискват от него да работи като член на общността, да надмогне първичните рамки на дейностите и възприятията си и да огледа на себе си от позиция на групата, към която принадлежи. Чрез реакцията на другите към неговите дейности то схваща техния обществен смисъл и узнава тяхната стойност. По същия метод посредством реакцията по отношение на своето инстинктивно бръщолевене детето научава какво значат звуците, които издава; по този начин те се преобразуват в членоразделен диалект и детето се среща с благосъстоянието от събраните в езика показа и усеща.

Вярвам, че този учебен развой има две страни – едната психическа, другата социална; и нито една от тях не може да бъде подчинена на другата или подценена без отрицателни последствия. От тези две страни психическата играе ролята на основа.

Инстинктите и качествата на самото дете служат като материал и насочна точка на образованието. Ако напъните на учителя не са свързани с нещо, което детето прави по свое лично предпочитание, образованието се свежда до напън извън. Това в действителност може да даде някакъв външен резултат, само че не може да бъде наречено същински просветително. Без вглеждане в психическата конструкция и действия на личността просветителният развой ще бъде инцидентен и случаен. Ако инцидентно съвпадне със заниманията на детето, ще има полза; в случай че не, ще докара до търкания, разпад или застой.

Вярвам, че без познаване на обществените условия на сегашния стадий от развиването на цивилизацията не можем да разберем вярно качествата на детето. То има свои лични инстинкти и склонности, само че ние не знаем техния смисъл, преди да ги преведем на езика на техните обществени еквиваленти. Трябва да ги пренесем назад в тяхното обществено минало и да ги преглеждаме като част от наследството на човешката раса. Освен това би трябвало да ги проектираме в бъдещето, с цел да забележим до какъв резултат биха довели. В подтекста на цитирания доскоро образец това би означавало да забележим в детското бръщолевене обещанието и силата на бъдещото обществено другарство, което ни разрешава да развием у себе си този инстинкт.

Вярвам, че психическата и обществената страни са органично свързани и че образованието не би трябвало да се преглежда като компромис сред тях или като налагане на едната върху другата. Казват, че психическата формулировка на образованието била официална и безплодна, че ни давала единствено визия за развиването на всички умствени качества, пренебрегвайки тяхното обществено приложение. От друга страна ни убеждават, че обществената формулировка на образованието като адаптиране към цивилизацията го трансформира в принудителен и външен развой, който подчинява самостоятелната независимост на един авансово заложен социополитически статут.

Вярвам, че всяко от тези възражения е правилно, в случай че двете страни на просветителната активност се преглеждат изолирано. За да разберем дадена човешка дарба, ние би трябвало да познаваме нейната цел, употреба и функция; а това би било невероятно, в случай че не преглеждаме личността в нейните обществени връзки. От друга страна, обаче, единствената допустима акомодация, която можем да предложим на детето при тези условия, е цялостното разрастване на неговите лични качества.

С идването на демокрацията и актуалната промишленост е невероятно да се предскаже какво ще съставлява цивилизацията след двайсет години. Затова е невероятно да подготвим детето за някакъв съответен комплекс от условия. Да го подготвим за бъдещия живот, значи да му позволим да владее себе си; по този начин да го подготвим, че да може да употребява до дъно качествата си; по този начин, че ушите, очите и ръцете му да бъдат послушни инструменти; по този начин, че да умее да преценя изискванията и да работи дейно и икономично. Такъв вид акомодация не може да се реализира без непрекъснато вслушване в качествата, усетите и ползите на личността, т.е. без непрестанно интерпретиране на образованието през призмата на логиката на психиката.

Накратко: аз имам вяра, че детето е обществен субект и че обществото е органически съюз от характерности. Ако не вземем поради обществения фактор в личността на детето, ще останем единствено с една абстракция; в случай че не пренебрегваме самостоятелния фактор в обществото, ще ни остане единствено една инертна и безжизнена маса. Затова образованието би трябвало да стартира с психическо вглеждане в качествата, ползите и навиците на детето. Всяка негова фаза би трябвало да бъде сверявана с тях. Тези качества, ползи и привички би трябвало непрекъснато да бъдат оценени, с цел да знаем какво значат. Трябва да бъдат преведени на езика на своите обществени еквиваленти, с цел да знаем по какъв начин биха могли да допринесат за общественото богатство.

ЩО Е УЧИЛИЩЕ?

Вярвам, че учебното заведение е на първо място обществена институция. Тъй като образованието е обществен развой, учебното заведение е чисто и просто онази форма на обществен живот, в която всичко би трябвало да оказва помощ на детето да черпи от наследството на човешката раса и да употребява качествата си в интерес на обществото.

Вярвам, че образованието е част от живота, а не подготовка за бъдещо живеене.

Вярвам, че учебното заведение би трябвало да показва живота – живот, толкоз действителен и значим за детето, като този в неговия дом, квартал или площадка за игра.

Вярвам, че образованието, което не произтича от някакви самостойни форми на живот, си остава бледен сурогат на същинската реалност и нерядко потиска и притъпява мозъка.

Вярвам, че учебното заведение като институция би трябвало да опростява съществуващия обществен живот; да го свежда до неговата зачатъчна форма. Съществуващата реалност е толкоз комплицирана, че при сблъскването си с нея детето неизбежно ще се обърка или разсее; или ще се стресне от безбройните процеси и ще изгуби своята дарба за поредно деяние, или всичко протичащо се ще го подтиква дотолкоз, че качествата му ще се задействат прибързано, което би довело до несъразмерна специализация или разпад на тяхното единение.

Вярвам, че като опростена форма на обществения живот учебното заведение би трябвало последователно да изхожда от живота в дома; че би трябвало да продължи и развива дейностите, с които детето към този момент е било осведомено.

Вярвам, че то би трябвало да демонстрира тези действия на детето и да ги възпроизвежда по подобен метод, че детето последователно да проумее техния смисъл и да взема уместно присъединяване в тях.

Вярвам, че това е психическа нужда, защото е единственият метод да осигурим някаква поредност в израстването на детето, единственият метод предишният опит да даде основа на преподаваните в учебно заведение нови хрумвания.

Вярвам, че това е и обществена нужда, защото домът е онази форма на обществен живот, в която детето е било отгледано и възпитано. Задачата на учебното заведение е да задълбочи и разшири образуваните в фамилията полезности.

Вярвам, че огромна част от актуалното обучение се проваля, защото подценява фундаменталния принцип, съгласно който учебното заведение съставлява форма на публичен живот. Вместо това учебното заведение бива обсъждано като място, където би трябвало да се усвои някаква информация, да се научат избрани уроци и да се образуват избрани привички. Тяхната полезност се крие на първо място в далечното бъдеще; детето би трябвало да прави всичко това поради нещо друго, което ще му се случи в бъдеще; тези действия са единствено подготовка. Затова и не стават част от виталния опит на детето, затова не са същински възпитателни.

Вярвам, че нравственото обучение стъпва върху тази идея за учебното заведение като форма на публичен живот и че най-хубавото и най-дълбокото етическо обучение е таман това, което изхожда от нуждата да влезеш в същински взаимоотношения с другите в единение на действието и мисълта. Доколкото унищожават или подценяват това единение, съществуващите просветителни системи затрудняват или напряко попречват приемането на същинско етическо образование.

Вярвам, че детето би трябвало да бъде подтиквано и следено в своята работа посредством живота на общността.

Вярвам, че при съществуващите условия прекалено много от тласъците и контрола произтичат от учителя, защото се подценява концепцията за учебното заведение като форма на обществен живот.

Вярвам, че мястото и задачата на учителя в учебно заведение би трябвало да се интерпретира на същата основа. Учителят не е там, с цел да постанова избрани хрумвания или да образува избрани привички у детето, а като член на общността, който би трябвало да сортира въздействията върху него и да му оказва помощ да реагира уместно.

Вярвам, че учебната дисциплинираност би трябвало да произтича от живота на учебното заведение като цяло, а не непосредствено от учителя.

Вярвам, че работата на учителя е да дефинира въз основата на по-големия си опит и на по-зрялата си преценка по какъв начин да бъде поднесена на детето дисциплината на живота.

Вярвам, че всички въпроси по оценяването и поощряването на детето би трябвало да се дефинират от същия принцип. Изпитите са потребни единствено дотолкоз, доколкото ревизират пригодността на детето към публичния живот и демонстрират къде би могло най-вече да способства и в коя точка най-добре може да му се помогне.

ТЕМАТИКА НА ОБРАЗОВАНИЕТО

Вярвам, че общественият живот на детето е основа на концентрацията или свързващото звено на цялото му образование и израстване. Социалният живот обезпечава подсъзнателното единение и подтекст на всички негови старания и достижения.

Вярвам, че предметите в учебната стратегия би трябвало последователно да се отграничават от примитивното подсъзнателно единение на обществения живот.

Вярвам, че ние насилваме детската природа и затрудняваме и най-хубавите възпитателни резултати, като срещаме детето прекомерно рано с огромен брой профилирани науки, като четене, писане, география и така нататък, без връзка с неговия обществен живот.

Затова аз имам вяра, че същинският център на взаимовръзката сред учебните предмети не са естествените науки, нито литературата, нито историята и географията, а общественият живот на самото дете.

Вярвам, че образованието не може да бъде обединено в проучване на точните или естествените науки, тъй като отвън човешката активност самата природа не е единна; природата се състои от разнородни обекти във времето и пространството и да се опитаме да я сложим в основата на образованието, значи да въведем правилото на центробежност вместо правилото на центростремителност.

Вярвам, че литературата показва човешките рефлекси и интерпретира обществения опит; по тази причина тя би трябвало да следва този опит, а не да го предхожда. Следователно тя не може да бъде основата, въпреки че може да се трансформира в резюме на единството.

Вярвам също по този начин, че историята има просветителна стойност дотолкоз, доколкото показва разнообразни етапи на публичния живот и развиване. Обучението по история би трябвало да се управлява от препратки към обществения живот. В противоположен случай историята бива препратена в далечното минало, където става мъртва и инертна. Като удостоверение за обществения живот и напредък, тя се изпълва със смисъл. Вярвам обаче, че това е невероятно, без в същото време детето да бъде непосредствено въведено в обществения живот.

Затова имам вяра, че първостепенната основа на образованието се крие в качествата на детето, развивани съгласно същите градивни правила, които са основали и самата цивилизация.

Вярвам, че единственият метод да накараме детето да осъзнае своето обществено завещание е да му позволим да прави тези фундаментални видове действия, които са създали цивилизацията такава, каквато е.

Затова имам вяра в по този начин наречените експресивни или градивни действия като център на взаимовръзката в образованието.

Вярвам, че това задава стандарта за мястото на готвенето, шиенето, ръчния труд и така нататък в учебно заведение.

Вярвам, че това не са специфични предмети, които би трябвало да се вкарват в добавка към другите като един тип отмора и почивка или като спомагателни умения. Тъкмо в противен случай, съгласно мен те съставляват фундаментални форми на обществена активност и по тази причина е допустимо и желателно въвеждането на детето в по-формалните предмети от образователната стратегия да бъде опосредствано от тези действия.

Вярвам, че образованието по естествени науки е възпитателно единствено дотолкоз, доколкото демонстрира от какви материали и процеси е формиран общественият живот.

Вярвам, че една от най-големите компликации в актуалното преподаване на науката се дължи на обстоятелството, че материалът е показан в чисто справедлива форма или е третиран като нов и необикновен тип опит, който детето би трябвало да прибави към към този момент насъбрания. В реалност науката е скъпа, тъй като ни дава способността да тълкуваме и направляваме към този момент съществуващия опит. Тя би трябвало да се вкарва не като нова материя, а като онагледяване на настоящите във към този момент съществуващия опит фактори и като принадлежности за по-лесно и дейно контролиране на предходния опит.

Вярвам, че понастоящем губим доста от полезността на езиковото и литературното образование, защото сме отстранили обществения детайл. В учебниците по педагогика езикът съвсем постоянно се третира просто като израз на мисълта. Вярно е, че езикът е логичен инструмент, само че също по този начин и на първо място той се явява обществен инструмент. Езикът е средство за общуване; посредством него индивидът споделя концепциите и възприятията на другите. Ако го преглеждаме просто като метод да получим съответна информация или да се похвалим с наученото, той губи обществената си мотивация и цел.

Затова имам вяра, че съществува поредност на образованието в идеалната образователна стратегия. Ако образованието е живот, то животът поначало има природонаучен аспект, културно-артистичен аспект и отзивчив аспект. Затова не може да се каже, че подобаващите предмети за първи клас са единствено четене и писане, а в по-горен клас могат да се вкарат литературата или природознанието. Напредъкът не се заключава в последователността на предметите, а в развиването на ново отношение и нов вид интерес към опита.

Най-сетне имам вяра, че образованието би трябвало да се схваща като непрекъсната реорганизация на опита; че процесът и задачата на образованието са едно и също нещо.

Вярвам, че слагането на всевъзможни цели оттатък образованието като негово предопределение и стандарт значително лишава просветителния развой от неговия смисъл и ни кара да разчитаме на подправени и външни тласъци в общуването си с детето.

Вярвам, че когато науката и изкуството вървят ръка за ръка, ще се откри най-мощният претекст за деяние, ще бликнат най-чистите извори на човешко държание и хората ще влагат в работата си най-хубавото, на което са способни.

Вярвам най-накрая, че учителят се занимава освен с образованието на обособените персони, а и с образуването на същински обществен живот.

Вярвам, че всеки преподавател би трябвало да осъзнава благородството на своята специалност и да помни, че неговата роля е да поддържа добър обществен ред и да обезпечава верен обществен напредък.

1897 година

Превод: Зорница Христова

Снимки: Bilgiliyem, The Education for Democracy Institute