Джеймс Дилет Фриймън (1912 ~ 2003) и неговите мисли за

Джеймс Дилет Фриймън (1912 ~ 2003) и неговите мисли за живота и гибелта.

(The Fountain of Youth, 1546 painting by Lucas Cranach the Elder)

Всеки път, когато от нас си отива обичан човек, болежка препълва нашето сърце. Повърхностните отговори, които в миналото са ни устройвали, към този момент не ни дават разтуха.

Нашите сърца ни споделят, че хората са предопределени за живот, а не за гибел. Ние интуитивно усещаме, че сме призвани да демонстрираме живот все по-пълно и все по-пълно. Когато това не става, и човек си отива от живота, ние си задаваме в неразбиране въпроси за какво това се случва. 

За да разберем смисъла на гибелта, е належащо да разберем смисъла на живота. Наблюдавайки живота, ние виждаме, че всичко, съществуващо в света, непрестанно се трансформира. Всички неща се трансформират, само че нищо не изчезва. 

Ако законът за предпазване на силата работи във физическия свят, белким няма да бъде разумно да създадем извод, че той работи и в областта на разсъдъка? Душата има лична субстанция. Фактът, че тя е невидима, не опровергава нейната действителност. Душата не може да бъде измерена с линийка или претеглена с везни, не е допустимо да се види или да се допре. Въпреки това, тя е субстанционална и безконечна. Тя се трансформира, само че не умира.

Животът не стартира сега на раждането и не свършва сега на гибелта. Животът съставлява безконечен напредък, безконечен напредък. Ние сме освен това от забележима обвивка или цялост от телесни органи и мисли в нашия разсъдък. Всичко това е единствено външната демонстрация на нашата същинска същина. Ние сме изражение на духа на живота.

Застанете на брега на морето и погледнете вълните. Вие можете да видите по какъв начин те се удрят в скалата. Можете да чуете техния звук. Но самото море, грамадно и неизчерпаемо, надълбоко и неразбираемо, е недостъпно за вашето зрение.

Вълната, бягайки, доближава брега и откакто спадне, от нея остава единствено бързо изчезваща пяна. Но самото море - е повече от тази пяна, която остава на брега. Морето е освен това от пяната, приемаща за едно мигновение избрана форма. Вълната и пяната изчезват, само че морето остава пребъдващо. То образува друга вълна, която още веднъж залива брега. 

Вие сте като морето, което образува вълната. Вълната изчерпва себе си, само че вие в никакъв случай не се изчерпвате. Вие можете да приемете нова форма безпределно доста пъти. Вие сте постоянно обновяващото се и постоянно разкриващо се проявяване на безкрайния живот. Вие сте духът на Безкрайното, което се движи в безкрайността. 

Вечността не съставлява преход от битие към небитие. Реален е единствено животът. Истината е в това, че ние не можем да умрем, тъй като ние сме животът. Животът е сила. Животът е проявяване. Ние можем да променим нашата форма и да изчезнем оттатък границите на видимостта, само че ние не можем да престанем да бъдем. Ние не можем да сме отделени от живота. Не можем да сме по-малки от живота.

Животът е път, който криволичи сред хълмовете на времето. Зад всеки завой ни чака нов аспект. Хората са странници по този път, който минава през цялата безкрайност.

Някои хора минават своя път доста бързо, скривайки се зад следващия рид, други пък се движат доста постепенно. Но животът следва да се мери не посредством рамките на времето, а посредством рамките на самия живот.

Умирайки, хората не престават да съществуват. Те единствено изчезват от нашето полезрение. 

Съществува единение, превъзхождащо единството на време и място и даже единството на мислите. Това единение ни съединява в едно, сходно на това по какъв начин многото талази са едно море, а многото острови - една суша. Нима любовта не ни съединява с приятелите, даже те да се намират на другия завършек на земята? Хората, които са ни близки, могат да се намират отвън до момента на ръцете ни, само че те в никакъв случай не се намират отвън до момента на нашето сърце.

Защо ние се опасяваме от гибелта? Причината е в това, че незнайното ни плаши. Нима обаче всеки ден от нашия живот не е премеждие, стъпка в незнайното?

Ние не знаем детайлности за това, което се намира от другата страна на гибелта. Но ние можем да сме сигурни в това, че там е животът. Животът участва както от тази страна, по този начин и от другата страна на гибелта. 

Смъртта не е нито зло, нито положително. Прави ли сме ние като споделяме, че когато се отваря нова страница в книгата, се случва нещо неприятно или положително? Добро или зло е паузата сред две ноти? Отварянето на нова врата положително или зло е? Смъртта - това е част от живота, тъкмо както част от живота е сънят. Сънят се сменя с бодърстване. Нощта се обръща в ден. По този метод, гибелта е единствено преход от един живот към различен. 

Смъртта е онази врата, през която ние влизаме в другата стая. Тя е паузата сред две ноти на още незавършената симфония. Тя е нова страница, нова глава в книгата на живота. Тя не е край, а ново начало. 

Ние не можем да кажем какво тъкмо ще стане, когато преминем през тази врата. Въпреки това, ние можем да се доверим на Пазителя на вечността. Животът съставлява творение на популярен и добър разсъдък. Редът и осмислеността на живота превъзхождат нашето схващане. Кой от нас би могъл да възнамерява основаването на звездите, или най-малко на един атом? Кой от нас би могъл да подреди и да направи пригодна за обитаване земята, установявайки тънко равновесие сред силите, от които зависи самото битие на индивида? Кой академик би могъл да направи човешкото тяло? Кой мъдрец би могъл да измисли закони, ръководещи разсъдъка и пространството? Кой стихотворец би могъл да измисли любовта и чудото?

Ние можем да се доверим на оня Разум, който е основал нашия свят. Ние не сме били предопределени за гибел, крах и болежка. Ние сме били предопределени за това да живеем живот, цялостен със популярност. Ние сме деца на Безкрайното. Ние имаме божествена орис. Ние се движим напред и прогресираме, изпълнявайки тази орис.

От Безкрайното сме пристигнали и в Безкрайното ще се върнем. Но нашето придвижване е възходящо. Преминавайки през безбройни прераждания, ние сме се издигнали до нашето днешно състояние. Стъпка по стъпка, ние вървим към по-възвишени прекарвания. 

Сега ние живеем във видимост на светлина и мрачевина, живот и гибел. Ако се гледа от земната повърхнина, слънцето изгрява сутринта и залязва вечерта. Но в случай че се издигнем задоволително високо над повърхността на земята, ще забележим, че слънцето в никакъв случай не залязва. То сияе непрекъснато. Точно както и слънцето на живота в никакъв случай не залязва. Ако бихме могли да се издигнем задоволително високо, бихме видяли, че животът е продължаващ се развой, а гибелта е единствено една сянка, която хвърля нашата земна природа.

Една от задачите на нашия живот е да се издигнем към това равнище, където ще съзерцаваме не видимостта на гибелта, а нашата духовна природа на деца на Всевишния. В нашата духовна еволюция ще настъпи стадий, когато гибелта ще бъде победена. Ние ще се облечем в светлината на безконечния живот, обладавайки постоянно обновяващо се тяло и постоянно разкриващ се разсъдък. 

Видимостта на нещата се трансформира, само че ние можем да сме сигурни, че добитите от нас в това олицетворение съкровища - любовта, мъдростта на сърцето, силата на вярата, възхищението от хубостта и истината - ще останат вечно с нас. 

Ние сме моряци, плаващи през океана на вечността и сме снабдени с всичко належащо за нашето странствуване. Хайде тогава да плаваме с религия и геройство в сърцата. След всеки залез неизбежно следва нов изгрев!

Източник: margaritta.net
Картина: The Fountain of Youth, 1546 painting by Lucas Cranach the Elder - en.wikipedia.org