Демокрацията на страха или защо Времето е наше!
" Диктатурите предизвикват потисничеството, диктатурите предизвикват робството, диктатурите предизвикват жестокостта; само че най-отвратително е, че предизвикват идиотизма ". Хорхе Луис Борхес
Проф. Ивайло Груев,
учител по политология в Университета в Отава, Канада
I. Една " положителна " акция
Ако би трябвало да обобщим характерa на преди малко завършилите избори за локална власт, те мъчно биха били окачествени като транспарантни, още по-малко почтени. Само няколко линии: еластичният " еластичен лист " на българските гласоподаватели, изненадващо появяващите се и изчезващи 100 000 " фантомни " гласоподаватели, дисциплинирано корпоративно (квази феодално) гласоподаване, безогледно пазаруване на маргинализирани обществени групи - най-много ромския избор, всичко това - гарнирано с подвеждащи социологични " exit " резултати. Нещо повече, бе стартирана и една отрицателна медийна акция, подсилена със " показни " акции на заплашване от силовите структури - по този начин тази палитра от изборни " технологии " сътвори убеждението за предпочитание за победа непременно. Оказа се, че съвкупността на всички тези " техники " не е била задоволителна - изборите приключиха с невиждания брой от 661 000 невалидни бюлетини в първия тур, а се стигна и до 15% невалидни гласове при избора на общински съветници!
Толкова за " прозрачността " и за върховенството на закона!
Въпреки изнесените в медиите смущаващи данни, вицепремиерът Томислав Дончев окачестви акцията като " положителна ", евентуално визирайки резултата за ГЕРБ. Макар че потреблението на сходни изборни " технологии " е емблематично не за страна членка на Европейския съюз, а по-скоро за напълно различен съюз като да вземем за пример Централноафриканския (Централноафриканската република, Чад, Конго, Габон, Екваториална Гвинея, Камерун) - всички те някогашни френски колонии, известни с това, че са последни в класацията на Организация на обединените нации като бранители на човешки права и цивилен свободи и степен на народна власт. Въпросът е за какво след повече от половин век самостоятелност от Франция тези страни не престават да изпитват големи компликации с демократизарането на своите общества. Ще се опитам да дам отговор по-долу, само че в този момент дано се върнем още веднъж в България, с цел да отбележим различен, също значителен миг - повтарящото от разнообразни политически трибуни обръщение " Не се опасявайте - гласувайте! " След 30 години народна власт този апел показва колкото очеваден, толкоз и мощно стеснителен факт за статуса на гражданските права и свободи в България и за върховенството на закона. Действително страхът и апатията донесоха победа, само че паралелно с това не победиха ли и демократичните правила? Малко под половината български жители упражниха своето право да гласоподават на първия тур, а на втория до урните излязоха едвам 42,1%. По-важното е за какво останалите 58% отхвърлиха. Равносметката не заслужава фанфарност, само че очевидно тези числа не пораждат стеснение.
Токсичната примес от незаинтересованост, боязън, безбожничество и безнадежност, съчетана и с чиста прагматичност " моят избор нищо няма да промени, изборите така и така са авансово предрешени ", плюс невижданите даже за страна от Централно африканския съюз невалидни бюлетини, са неопровержимото доказателство за логиката на сходно умозаключение. С това ли да се гордеем след 30 години " цивилизационен " избор?
II. Времето е наше! Страхът също!
Трябва ли жителите на България, страна-членкa на EС от повече от едно десетилетие, да се опасяват да упражнят своето конституционно право, да одобряват за обикновено голям % невалидни бюлетини, както и корпоративния, и мощно " стимулирания " ромски избор. За тази ли " народна власт " в далечната 1990 година стотици хиляди столичани скандираха " Времето е наше " - с цел да бъдат през днешния ден изцяло дистанцирани, апатични, обезверени и от днешния политическия живот, и от бъдещето им в страната?
Избор постоянно има - Терминал 2, само че за останалата, по-голямата част, от популацията, които се намират в задушаващата прегръдка на ежедневното оцеляване и са неспособни да заплащат сметките си, какъв е изборът? Несъмнено ГЕРБ е най-голямата политическа мощ в България, само че на коя България? България последователно се стопява пред очите ни, а безнадежността се е трансформирала в национална еднаквост. Всеки ден към 16 българи вършат опит да се самоубият, като една трета са сполучливи. Според оповестени данни от психолога Петър Иванов за годините на ръководството на ГЕРБ са се самоубили към 15 000 българи, а броят на 60 самозапалвания ни слага преди всичко в света (за същия интервал в целия останал свят има единствено едно самозапалване - в Япония). Толкова за изборната победа и за спрялото махало на безнадежността.
III. Теорията на зависимостта и " демокрацията на страха "
Да се върнем към връзката сред някогашните френски колонии, техния вид на народна власт и цивилен права и свободи и да се опитаме да сравним детайли, и както е съвременно в последно време, " трендове " сред двата " прехода ", въпреки нашият преход да е два пъти по-кратък. Без да се впускам в непотребна академична книжовност и лексикални терминологични лабиринти, бих желал да напомня на читателите една добре известна доктрина на Запад, изучавана в курсовете по интернационалните връзки, стопанска система и социология - " Теорията на зависимостта ". Според нейните апологети (някои от които са приети за водещи имена в региона на стопанската система и социологията като Андре Гюнтер Франк и Емануел Валернщайн), международната (капиталистическа) система, жестоко казано, е конституирана по следния метод: център (ядро), полупериферия и външна страна. Икономическите взаимоотношения сред центъра и периферията са всичко друго, само че не и равностойни. Периферията е главно доставчик на първични материали, минерални запаси, земеделска продукция и евтина работна ръка. Центърът от своя страна дава капитал, изнася артикули с висока принадена стойност, машиностроене, високи технологии и други Проблемът не е във обстоятелството, че центърът (Европа, САЩ) " изсмукват " главно първични материали, а по-скоро в " канибализирането " на периферните стопански системи посредством основаването на безспорен пазарен диктат - или, казано по-просто - монополизиране на пазара, като само западните корпорации дефинират цените на своите артикули и услуги (основни битови потребности за необятно потребление), трансформирайки тези общества в дълготрайни, само че по-важно - в мощно обеднели заложници. Казано на обикновен език, това е визитната картичка на " хищническия капитализъм " ( " predatory capitalism " ).
Тук обаче съществува един внимателен въпрос: по какъв начин локалните елити биха могли да оцелеят, балансирайки сред несъвместимите ползи на своите гласоподаватели и на тези, които са ги " благословили " или, да си го кажем напряко - " спуснали " на тези виновни места? От една страна, те са длъжни да задоволяват ползите на западните корпорации за максимизиране на техните облаги, а от друга - да не престават да поддържат фасадата за легитимност (като при концесиите на " Дънди прешъс " златото ни се изнася, а грамадните 2 % от облагите са за нас). А кое е по-важно, да имаш нахранени пенсионери, или да осигуриш облагите на " Локхийт Мартин ", като им купиш старите самолети? Според теорията обаче, не може периферията да е бенефициент на богатствата и да изземва облаги от ядрото.
Изходът от това, меко казано, внимателно състояние, съгласно теорията на зависимостта, е в срастването в едно монолитно ядро ( " нексус " ) на корпоративния, политическия, медийния хайлайф, интелигенцията, трансформирайки го в един нов невралгичен възел на властта, ваксиниран от сериозни или различни отзиви, да не приказваме за политики. Ако след време обаче фасадата на легитимност ерозира, този модел на ръководство се заменя с открит наказателен режим. Именно тази " народна власт " - " демокрацията на страха ", подсигурява по едно и също време оцеляването на локалния политически хайлайф, на неговия статус и привилегии; по-важното - продължава да подсигурява степента на облаги на западните корпорации, които в различен политически подтекст биха били немислими. Следващата еволюция на репресивния режим е военната тирания. Последните десетилетия изобилстват с образци за емпиричната годност на тази доктрина.
Формално тази демокрацията на страха без същински избори, без същински свободни медии, без същинско гражданско общество, пледира за господство на закона, само че законът има една-единствена цел - да подсигурява недосегаемостта на елита. Такъв едносъставен властов " нексус " трансформира статуквото в една политическа повтаряща се постоянност. Логичният излаз за част от недоволните в тези общества е да търсят прехранване в метрополиите на Запад.
IV. Послеслов
Картината е повече от сходна - с едно значително конкретизиране. Преди " прехода " България беше страна със над приблизително развита промишленост, машиностроене, химическа индустрия, енергетика, електроника. Не е инцидентен фактът, че съгласно Индекса за човешко развиване (United Nations Human Development Program (UNHDP), през 1989 година България заемаше 26-о място в света измежду близо 200 страни.
За да се реализира " бизнес проектът ", залегнал в теорията на зависимостта, България трябваше да бъде деиндустриализирана, над 60 000 предприятия бяха унищожени и голяма част - продадени за скрап, селското стопанство - сринато. От обичайно важен поземлен производител България се трансформира във вносител на съществени хранителни артикули... По сведения на Организацията за икономическо сътрудничество и раз през последните години вносът на съществени хранителни артикули в страната се е нараснал двойно. През 2010 година България се подрежда на... 133-то място в света по знака поземлен напредък след страни като Руанда, Суринам и Монголия (данни на Food and Agriculture Organization of the United Nations (FAO), 2011).
Определено най-същественият резултат на прехода е сегашната демографска злополука. Степента на обезкръвяване на нацията е съизмерима само със страни, претърпели огромни естествени катаклизми и войни. Според отчет на Евростат България е преди всичко по негативна демографска наклонност и се чака да загуби към 1/3 от сегашния брой на популацията си през идващите 40-45 години.
Изглежда, това е " цената " за елегантния пирует на балансиране сред ползите на центъра и периферията, която цена българският хайлайф, наподобява, не се тормози да заплати. Дали " теорията за зависимостта " е годна в подтекста на българския преход е повече от риторичен въпрос, само че тя би могла да ни осветли за това, което наднича зад ъгъла, или съгласно китайския израз - " да разчетем листата на чая ", пробвайки се да отгатнем бъдещето.
Без човек да има необикновен оракулски гений, не е мъчно да се отгатне посоката. Да напомним единствено няколко обстоятелството: България се подрежда в класацията по независимост на словото на 111-о място след Суринам и Того (явно има някакъв нищожен проблем с инакомислието). Също по този начин и невижданото прекъсване на излъчването на националното радио поради журналистка с дисидентска позиция, осмелила се да подлага на критика избора за основен прокурор. Този факт самичък по себе си евентуално би ни запратил в самия завършек на тази ранглиста, измежду тези точно страни, чиито елити са привикнали да търсят политическия комфорт само в парализата на една тотална цензура. Нещо повече, изявлението на претендента за основен прокурор, който разкритикува разделянето на управляващите, е, меко казано, толкоз неуместно (за всеки квалифициран юрист, още по малко за основен прокурор), колкото неуместно би било изявление, да речем, на физик, пренебрегващ закона за гравитацията. Или прилагащ го селективно, и то само по негово персонално убеждение.
" Протестите " (?!) за кандидатурата на основен прокурор и изключително методът на тяхното образуване допълват чувството за приплъзването към авторитарно-репресивен режим.
Естествено, залогът е в оцеляването на политическия хайлайф, само че също по този начин и в реакцията на електората - доколко би прегърнал или отхвърлил по този начин поднесената му " народна власт на страха ".
Проф. Ивайло Груев,
учител по политология в Университета в Отава, Канада
I. Една " положителна " акция
Ако би трябвало да обобщим характерa на преди малко завършилите избори за локална власт, те мъчно биха били окачествени като транспарантни, още по-малко почтени. Само няколко линии: еластичният " еластичен лист " на българските гласоподаватели, изненадващо появяващите се и изчезващи 100 000 " фантомни " гласоподаватели, дисциплинирано корпоративно (квази феодално) гласоподаване, безогледно пазаруване на маргинализирани обществени групи - най-много ромския избор, всичко това - гарнирано с подвеждащи социологични " exit " резултати. Нещо повече, бе стартирана и една отрицателна медийна акция, подсилена със " показни " акции на заплашване от силовите структури - по този начин тази палитра от изборни " технологии " сътвори убеждението за предпочитание за победа непременно. Оказа се, че съвкупността на всички тези " техники " не е била задоволителна - изборите приключиха с невиждания брой от 661 000 невалидни бюлетини в първия тур, а се стигна и до 15% невалидни гласове при избора на общински съветници!
Толкова за " прозрачността " и за върховенството на закона!
Въпреки изнесените в медиите смущаващи данни, вицепремиерът Томислав Дончев окачестви акцията като " положителна ", евентуално визирайки резултата за ГЕРБ. Макар че потреблението на сходни изборни " технологии " е емблематично не за страна членка на Европейския съюз, а по-скоро за напълно различен съюз като да вземем за пример Централноафриканския (Централноафриканската република, Чад, Конго, Габон, Екваториална Гвинея, Камерун) - всички те някогашни френски колонии, известни с това, че са последни в класацията на Организация на обединените нации като бранители на човешки права и цивилен свободи и степен на народна власт. Въпросът е за какво след повече от половин век самостоятелност от Франция тези страни не престават да изпитват големи компликации с демократизарането на своите общества. Ще се опитам да дам отговор по-долу, само че в този момент дано се върнем още веднъж в България, с цел да отбележим различен, също значителен миг - повтарящото от разнообразни политически трибуни обръщение " Не се опасявайте - гласувайте! " След 30 години народна власт този апел показва колкото очеваден, толкоз и мощно стеснителен факт за статуса на гражданските права и свободи в България и за върховенството на закона. Действително страхът и апатията донесоха победа, само че паралелно с това не победиха ли и демократичните правила? Малко под половината български жители упражниха своето право да гласоподават на първия тур, а на втория до урните излязоха едвам 42,1%. По-важното е за какво останалите 58% отхвърлиха. Равносметката не заслужава фанфарност, само че очевидно тези числа не пораждат стеснение.
Токсичната примес от незаинтересованост, боязън, безбожничество и безнадежност, съчетана и с чиста прагматичност " моят избор нищо няма да промени, изборите така и така са авансово предрешени ", плюс невижданите даже за страна от Централно африканския съюз невалидни бюлетини, са неопровержимото доказателство за логиката на сходно умозаключение. С това ли да се гордеем след 30 години " цивилизационен " избор?
II. Времето е наше! Страхът също!
Трябва ли жителите на България, страна-членкa на EС от повече от едно десетилетие, да се опасяват да упражнят своето конституционно право, да одобряват за обикновено голям % невалидни бюлетини, както и корпоративния, и мощно " стимулирания " ромски избор. За тази ли " народна власт " в далечната 1990 година стотици хиляди столичани скандираха " Времето е наше " - с цел да бъдат през днешния ден изцяло дистанцирани, апатични, обезверени и от днешния политическия живот, и от бъдещето им в страната?
Избор постоянно има - Терминал 2, само че за останалата, по-голямата част, от популацията, които се намират в задушаващата прегръдка на ежедневното оцеляване и са неспособни да заплащат сметките си, какъв е изборът? Несъмнено ГЕРБ е най-голямата политическа мощ в България, само че на коя България? България последователно се стопява пред очите ни, а безнадежността се е трансформирала в национална еднаквост. Всеки ден към 16 българи вършат опит да се самоубият, като една трета са сполучливи. Според оповестени данни от психолога Петър Иванов за годините на ръководството на ГЕРБ са се самоубили към 15 000 българи, а броят на 60 самозапалвания ни слага преди всичко в света (за същия интервал в целия останал свят има единствено едно самозапалване - в Япония). Толкова за изборната победа и за спрялото махало на безнадежността.
III. Теорията на зависимостта и " демокрацията на страха "
Да се върнем към връзката сред някогашните френски колонии, техния вид на народна власт и цивилен права и свободи и да се опитаме да сравним детайли, и както е съвременно в последно време, " трендове " сред двата " прехода ", въпреки нашият преход да е два пъти по-кратък. Без да се впускам в непотребна академична книжовност и лексикални терминологични лабиринти, бих желал да напомня на читателите една добре известна доктрина на Запад, изучавана в курсовете по интернационалните връзки, стопанска система и социология - " Теорията на зависимостта ". Според нейните апологети (някои от които са приети за водещи имена в региона на стопанската система и социологията като Андре Гюнтер Франк и Емануел Валернщайн), международната (капиталистическа) система, жестоко казано, е конституирана по следния метод: център (ядро), полупериферия и външна страна. Икономическите взаимоотношения сред центъра и периферията са всичко друго, само че не и равностойни. Периферията е главно доставчик на първични материали, минерални запаси, земеделска продукция и евтина работна ръка. Центърът от своя страна дава капитал, изнася артикули с висока принадена стойност, машиностроене, високи технологии и други Проблемът не е във обстоятелството, че центърът (Европа, САЩ) " изсмукват " главно първични материали, а по-скоро в " канибализирането " на периферните стопански системи посредством основаването на безспорен пазарен диктат - или, казано по-просто - монополизиране на пазара, като само западните корпорации дефинират цените на своите артикули и услуги (основни битови потребности за необятно потребление), трансформирайки тези общества в дълготрайни, само че по-важно - в мощно обеднели заложници. Казано на обикновен език, това е визитната картичка на " хищническия капитализъм " ( " predatory capitalism " ).
Тук обаче съществува един внимателен въпрос: по какъв начин локалните елити биха могли да оцелеят, балансирайки сред несъвместимите ползи на своите гласоподаватели и на тези, които са ги " благословили " или, да си го кажем напряко - " спуснали " на тези виновни места? От една страна, те са длъжни да задоволяват ползите на западните корпорации за максимизиране на техните облаги, а от друга - да не престават да поддържат фасадата за легитимност (като при концесиите на " Дънди прешъс " златото ни се изнася, а грамадните 2 % от облагите са за нас). А кое е по-важно, да имаш нахранени пенсионери, или да осигуриш облагите на " Локхийт Мартин ", като им купиш старите самолети? Според теорията обаче, не може периферията да е бенефициент на богатствата и да изземва облаги от ядрото.
Изходът от това, меко казано, внимателно състояние, съгласно теорията на зависимостта, е в срастването в едно монолитно ядро ( " нексус " ) на корпоративния, политическия, медийния хайлайф, интелигенцията, трансформирайки го в един нов невралгичен възел на властта, ваксиниран от сериозни или различни отзиви, да не приказваме за политики. Ако след време обаче фасадата на легитимност ерозира, този модел на ръководство се заменя с открит наказателен режим. Именно тази " народна власт " - " демокрацията на страха ", подсигурява по едно и също време оцеляването на локалния политически хайлайф, на неговия статус и привилегии; по-важното - продължава да подсигурява степента на облаги на западните корпорации, които в различен политически подтекст биха били немислими. Следващата еволюция на репресивния режим е военната тирания. Последните десетилетия изобилстват с образци за емпиричната годност на тази доктрина.
Формално тази демокрацията на страха без същински избори, без същински свободни медии, без същинско гражданско общество, пледира за господство на закона, само че законът има една-единствена цел - да подсигурява недосегаемостта на елита. Такъв едносъставен властов " нексус " трансформира статуквото в една политическа повтаряща се постоянност. Логичният излаз за част от недоволните в тези общества е да търсят прехранване в метрополиите на Запад.
IV. Послеслов
Картината е повече от сходна - с едно значително конкретизиране. Преди " прехода " България беше страна със над приблизително развита промишленост, машиностроене, химическа индустрия, енергетика, електроника. Не е инцидентен фактът, че съгласно Индекса за човешко развиване (United Nations Human Development Program (UNHDP), през 1989 година България заемаше 26-о място в света измежду близо 200 страни.
За да се реализира " бизнес проектът ", залегнал в теорията на зависимостта, България трябваше да бъде деиндустриализирана, над 60 000 предприятия бяха унищожени и голяма част - продадени за скрап, селското стопанство - сринато. От обичайно важен поземлен производител България се трансформира във вносител на съществени хранителни артикули... По сведения на Организацията за икономическо сътрудничество и раз през последните години вносът на съществени хранителни артикули в страната се е нараснал двойно. През 2010 година България се подрежда на... 133-то място в света по знака поземлен напредък след страни като Руанда, Суринам и Монголия (данни на Food and Agriculture Organization of the United Nations (FAO), 2011).
Определено най-същественият резултат на прехода е сегашната демографска злополука. Степента на обезкръвяване на нацията е съизмерима само със страни, претърпели огромни естествени катаклизми и войни. Според отчет на Евростат България е преди всичко по негативна демографска наклонност и се чака да загуби към 1/3 от сегашния брой на популацията си през идващите 40-45 години.
Изглежда, това е " цената " за елегантния пирует на балансиране сред ползите на центъра и периферията, която цена българският хайлайф, наподобява, не се тормози да заплати. Дали " теорията за зависимостта " е годна в подтекста на българския преход е повече от риторичен въпрос, само че тя би могла да ни осветли за това, което наднича зад ъгъла, или съгласно китайския израз - " да разчетем листата на чая ", пробвайки се да отгатнем бъдещето.
Без човек да има необикновен оракулски гений, не е мъчно да се отгатне посоката. Да напомним единствено няколко обстоятелството: България се подрежда в класацията по независимост на словото на 111-о място след Суринам и Того (явно има някакъв нищожен проблем с инакомислието). Също по този начин и невижданото прекъсване на излъчването на националното радио поради журналистка с дисидентска позиция, осмелила се да подлага на критика избора за основен прокурор. Този факт самичък по себе си евентуално би ни запратил в самия завършек на тази ранглиста, измежду тези точно страни, чиито елити са привикнали да търсят политическия комфорт само в парализата на една тотална цензура. Нещо повече, изявлението на претендента за основен прокурор, който разкритикува разделянето на управляващите, е, меко казано, толкоз неуместно (за всеки квалифициран юрист, още по малко за основен прокурор), колкото неуместно би било изявление, да речем, на физик, пренебрегващ закона за гравитацията. Или прилагащ го селективно, и то само по негово персонално убеждение.
" Протестите " (?!) за кандидатурата на основен прокурор и изключително методът на тяхното образуване допълват чувството за приплъзването към авторитарно-репресивен режим.
Естествено, залогът е в оцеляването на политическия хайлайф, само че също по този начин и в реакцията на електората - доколко би прегърнал или отхвърлил по този начин поднесената му " народна власт на страха ".
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ