Да срещнеш някого. И после да не го помниш. Често

Да срещнеш някого. И след това да не го помниш. Често се случва. Постоянно срещаме хора в забързаното си всекидневие, срещаме се, подминаваме ги, и забравяме. Нови лица, нови имена, нови думи. Нищо не остава. Все едно сме видели следващото облаче, което вятъра ще издуха. Или вълните в морето. Идват, разрушават се в брега и не остава и помен. Дори да те напръскат, изсъхваш бързо и забравяш.

Става и противоположното. Да срещнеш някого, за малко, едвам няколко пъти в живота си … може би даже единствено един път. И да го помниш вечно. Той да е вълната, която ще те опустоши. Ще те залее, съвсем ще те удави. A за какво ли съвсем..., не, в действителност да те удави!

Виждаш го че идва, само че разбираш, че не може да предотвратиш това, което следва. А и да можеш, не искаш, тъй като усещаш какво те чака. И някъде в съзнанието си, си сигурен, че ще е хубаво. Дори прелестно!

И той те залива, обгръща, гълтам в наличието си. Магнетизма му е на всички места към теб, накъдето и да се обърнеш. Даже минава през теб, остава вътре, белязва те... до живот.

Не го слушаш, не го гледаш, не го чуваш, нито го виждаш. Само живееш с него в този пай от време.

Просто знаеш, чувстваш, че е там. С всяка фибра на тялото си, с всеки микро подтик на мозъка си. Всичко ти е ясно, без да може да си го обясниш. Но то не е и нужно.

Всичко това се дължи на чувството, което всеки основава към себе си. Аурата, която има, и която от време на време се допира до твоята. Иска ти се да го хванеш и да го задържиш вечно, с цел да запазиш чувството, което ти подарява този човек, с неговото неповторимо и незаменимо наличие. Да съхраниш несъхранимото. Чувството, мислите, страстите които той имплицира в съзнанието ти. Всъщност не можеш. Защото това се получава от конфликта на двете сили, които вие двамата представлявате. Докосването на вашите същества, на едно друго, невидимо равнище. И те разцъфват там, в пространството, и всичко се слива и изригва, а след това незабавно изчезва в този, същия момент.

Тези неща, тези моменти, отключват в мозъка ти нещо като подготвен за запис магнетофон. Лентата се върти и запечатва всичко, с цел да може след това да го повтаряш и повтаряш и да се връщаш в минутите, които са ти носили тези по този начин паметни страсти. Не го планираш, не го стартираш - магнетофона просто завърта ролките самичък.

Много постоянно споделят, че не е редно да гледаш в предишното си, тъй като по този начин изтърваш сегашното и загърбваш бъдещето. Но има моменти, когато не искаш да си в сегашното, не преследваш бъдещето, не те интересуват тези нелепости. Интересува те единствено да си спомниш сладкия усет на тези мигове, които си изживял с този човек. И си пускаш записа. Магнетофона ти напомня всичко това, въпреки лентата да е с звук, да влачи, да не е същото. Но даже неясно копие, все е нещо... Нещо повече, от елементарното, сиво всекидневие.

Иска ти се да се върнеш там, на това място, по същото време, само че не можеш. Животът е подобен. Преходен. Нищо не остава. Най-малко пък купчина страсти. Времето върви единствено в една посока. Затова би трябвало, когато вълната те удари и си сигурен, че това е един от тези моменти, в които магията те заобикаля и минава през теб, в които се давиш в безкрайното наличие на индивида отсреща... просто да се насладиш на всичко и да се опиташ да го изживееш изцяло. За да е записа допустимо най-качествен. За да има след това капчица вяра в тъмните и мрачни дни. За да не се окаже, че около теб е минал индивида на живота ти, и ти си го пропуснал. Или най-хубавия ти другар. Или най-силния ти спомен. За да не съжаляваш, че не си направил това което си могъл, или което си желал. За да няма “дали ”, “ако ”, “а можеше... ”.

Да няма съмнение. Само първичната истина. Само импулса.

Просто...да уловиш мига. И да го изживееш! Или да се опиташ най-малко.
Nothing Else Matters