Да си припомним един откъс от вълшебната книга на Антоан

Но случи се по този начин, че откакто дълго бе вървял измежду пясъците, скалите и снеговете, дребният принц откри най-накрая веднъж. А пътищата постоянно водят при хората.
— Добър ден — сподели той.
Беше стигнал до градина с цъфнали рози.
— Добър ден — споделиха розите.

Малкият принц ги погледна. Всички приличаха на неговото цветче.
— Кои сте вие? — попита ги той слисан.
— Ние сме рози — споделиха розите.
— А! — рече дребният принц.
И се почувствува доста трагичен. Неговата роза му споделяше, че тя е единствена от тоя жанр в цялата галактика.

А ето, че тук, единствено в една градина, имаше пет хиляди такива, всичките като нея!
„ Ако види това — сподели си той, — тя ще бъде доста обидена… Ще почне да кашля доста мощно и ще се престори, че умира, с цел да не наподобява смешна. А пък аз ще бъда задължен да се преструвам, че се грижа за нея като болна, тъй като другояче, с цел да унижи и мене, тя в действителност би се оставила да умре….. ”

А по-късно си сподели: „ Аз се смятах богат, тъй като имам едно-единствено в света цветче, а съм имал една елементарна роза. Това и трите вулкана, високи до коляното ми, единият от които е загаснал може би вечно — с всички тия неща аз не съм никакъв огромен принц… ” И лежащ на тревата, той заплака.

Тъкмо тогава се яви лисицата. — Добър ден — сподели лисицата.
— Добър ден — отговори учтиво дребният принц и се обърна, само че не видя нищо.
— Аз съм тук, под ябълковото дърво…
— Коя си ти? — сподели дребният принц. — Ти си доста хубава…

— Аз съм лисица — рече лисицата.
— Ела да играеш с мене — предложи й дребният принц. — Толкова ми е тъжно…
— Не мога да играя с тебе — сподели лисицата. — Аз не съм опитомена.
— Ах, извинявай — рече дребният принц. Но откакто намерения, добави:
— Какво значи „ да опитомяваш? ”
— Ти не си тукашен — сподели лисицата, — какво търсиш насам?
— Търся хората — сподели дребният принц. — Какво значи „ да опитомяваш ”?
— Хората имат пушка — сподели лисицата — и вървят на лов. Това е доста неприятно! Те по този начин отглеждат кокошки. Те се интересуват единствено от това. Да не търсиш кокошки?
— Не — сподели дребният принц. — Аз диря другари. Какво значи „ да опитомяваш ”?
— То е нещо от дълго време забравено. То значи „ да се свържеш с другите ”.
— Да се свържеш с другите ли?

— Разбира се — сподели лисицата. — За мене в този момент ти си единствено едно момченце, което наподобява съвсем на 100 хиляди други момченца. И не си ми нужен. А и аз по този начин не съм ти потребна. За тебе аз съм една лисица, която наподобява съвсем на 100 хиляди други лисици. Но в случай че ти ме опитомиш, ние ще сме си потребни един на различен. За мене ти ще бъдеш единствен в света. За тебе аз ще бъда единствена в света…

— Започвам да разбирам — сподели дребният принц. — Има едно цветче… мисля, че то ме е опитомило.
— Възможно е — сподели лисицата. — На земята могат да се видят най-различни неща…
— О, то не е на земята — сподели дребният принц. Любопитството на лисицата се изостри:
— На друга планета ли?
— Да.
— Има ли ловци на тая планета?
— Не.
— Виж, това е забавно! Ами кокошки?
— Не.
— В света нищо не е напълно — въздъхна лисицата.

Но тя отново се върна на мисълта си:
— Животът ми е монотонен. Аз отивам на лов за кокошки, хората вървят на лов за лисици. Всички кокошки си наподобяват и всички хора си наподобяват. Затова малко ми е тежичко. Но в случай че ти ме опитомиш, животът ми ще стане като пронизан от слънце. Аз ще различавам звук от стъпки, който ще бъде напълно друг от всички други. Другите шумове ме карат да се пъхвам подземен, шумът от твоите стъпки ще ме повиква като музика да изляза от дупката. И също така погледни! Виждаш ли нататък житните нивя? Аз не хапвам самун. За мене житото е неефикасно. Житните нивя не ми напомнят нищо. А това е тъжно! Но ти имаш коса с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде отлично! Житото, което е златисто, ще ми спомня за тебе. И шумоленето напразно в житата ще ми бъде приятно…

Лисицата млъкна и дълго гледа дребния принц.
— Моля ти се… опитоми ме — сподели тя.
— На драго сърце — отговори дребният принц, — само че нямам доста време. Трябва да потърся другари и да проумея доста неща.
— Само нещата, които си опитомил, можеш да проумееш — сподели лисицата. — Хората нямат към този момент време да проумяват нищо. Те купуват от търговците подготвени неща. Но защото няма никакви търговци на другари, хората нямат към този момент другари. Ако искаш да си имаш другар — опитоми ме!

— Какво би трябвало да направя? — сподели дребният принц.
— Трябва да бъдеш доста толерантен — отговори лисицата. — Отначало ще седнеш малко по-далечко от мене, ей по този начин, в тревата. Аз ще те виждам с крайчеца на окото си и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки нов път ти ще можеш да сядаш малко по-близко… На другата заран дребният принц отново пристигна там.

— Ще бъде по-добре да дохождаш едновременно — сподели лисицата:
— Ако дохождаш да вземем за пример в четири часа следобяд, аз още от три часа ще почна да се чувствувам щастлива. Колкото по наближава времето, толкоз по-щастлива ще се чувствувам. В четири часа към този момент ще се вълнувам и безпокоя; аз ще узная цената на щастието! Но в случай че дохождаш в друго време, в никакъв случай не ще зная за кое време да подготвя сърцето си… Необходими са обреди.
— Какво е ритуал? — сподели дребният принц.
— И това по този начин е едно от дълго време забравено нещо — сподели лисицата. — То е това, което прави един ден друг от другите дни и един час — друг от другите часове. Например тукашните ловци имат един ритуал. В четвъртък те танцуват със селските девойки. И ето, че четвъртък става един превъзходен ден! Аз отивам да се разходя чак до лозята. Ако ловците танцуваха, когато им хрумне, всичките дни биха си приличали и аз нямаше да имам отмора.
Така дребният принц опитоми лисицата. И когато наближи часът на заминаването, лисицата сподели:
— Ах! … Аз ще рева.
— Ти си отговорна — сподели дребният принц, — аз не ти желаех никакво зло, само че ти изиска да те опитомя…
— Разбира се — сподели лисицата.
— Но ще плачеш! — сподели дребният принц.
— Разбира се — сподели лисицата.
— Но тогаз ти не печелиш нищо!
— Печеля — сподели лисицата — заради цвета на узрялото жито.

И добави:
— Иди да видиш още веднъж розите. Ти ще схванеш, че твоята е единствена в света. Сетне ще се върнеш да си вземеш довиждане и аз ще ти подаря една загадка.
Малкият принц отиде да види отново розите.
— Вие по никакъв начин не наподобявате на моята роза, вие не сте още нищо — сподели им той. — Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Вие сте в този момент такива, каквато бе моята лисица. Тя беше лисица, сходна на 100 хиляди други лисици. Но аз я направих мой другар и в този момент тя е единствена в света.

И розите се почувствуваха доста смутени.
— Вие сте хубави, само че празни — сподели им дребният принц. — За вас не може да се почине. Разбира се, някой елементарен минувач ще намерения, че моята роза наподобява на вас. Но тя сама има доста по-голямо значение, в сравнение с вие всички, тъй като таман нея съм поливал аз. Защото таман нея съм поставял под стъклен капак. Защото таман нея съм пазил с заслон. Защото таман върху нея убих гъсениците (освен две-три, с цел да излязат пеперуди). Защото таман нея слушах да се оплаква, да се хвали или даже от време на време да мълчи. Защото тя е моята роза.

И се върна отново при лисицата:
— Сбогом… — сподели той.
— Сбогом — сподели лисицата. — Ето моята загадка. Тя е доста елементарна: най-хубавото се вижда единствено със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите.
— Най-същественото е невидимо за очите — повтори дребният принц, с цел да го запомни.
— Твоята роза ти е толкоз скъпа заради времето, което си изгубил за нея.
— Моята роза ми е скъпа заради изгубеното време… — рече дребният принц, с цел да го запомни.
— Хората са не запомнили тая истина — сподели лисицата. — Но ти не би трябвало да я забравяш. Ти ставаш виновен вечно за всичко, което си опитомил. Ти си виновен за твоята роза…
— Аз съм виновен за моята роза… — повтори дребният принц, с цел да го запомни.