Да растеш най-вече на корем – то е просто пупаво…

Да растеш най-много на стомах – то е просто пупаво… За пупавите шилета, надутите хрумвания – пупавици и политиците – папуняци, с неподражаемото Радичково слово.

(1929 ~ 2004)

Пупаво време

Почти постоянно когато изляза в Софийското поле да наобиколя старите ловни места било на пъдпъдък и на гургулица през лятото, или на бекасина и дива патица през есента, все ще срещна и някой шилегар с шилетата му. Това нормално е край някой от краткотрайните летни овчарници, които никнат като гъби след дъжд в полето. Оградата на подобен овчарник е скована надве-натри от дървени пръти. До нея стои на четирите си крайници дървен сандък, изработен от щайги, затрупан с крадена мушама и найлон. В него се излежава или спи шилегарят, като пропълзява вътре на четири крайници, а извън клечи вързано на синджир куче. То нормално е толкоз мършаво, че цялата му костна система може да бъде изучена, без да се смъква кожата от гърба му.

Види ли човек – кучето лае. Ако няма човек – пак лае. Ама по този начин лае, като че изпраща кучешките си позивни на цялата галактика, а вселената стои смълчана и слуша.

Към по този начин нарисуваната картина мога да прибавя и опита в някои шилегарници да се направи сходство на заслон, та при дъждовно време и стихия стоката да има къде да се подслонни. Дъждовете и летните стихии обаче са унищожили всичко и от навесите са останали единствено сходства – щипки плява, кичури от камъни и тръстика, части найлон и черна мушама, които при вятър се развяват като флагове, като че ли шилегарникът всеки момент ще тръгне през полето да води война и да се бие с ветровете.

По обедно време шилетата се навъртат към пладнищата, ситуирани под сенките на остарели върби, тополи или някоя дива круша, кой знае по какъв начин помилвана от брадвата на индивида. Бог от дълго време е отвърнал лице от нея, единствено сврака, в случай че се наскита по тия места, ще благоволи от време на време да кацне в дървото, да огледа полето и да поразмишлява. Когато в късните есени задухат студените ветрове и плъпнат мъглите, съм виждал и гарван да стои неподвижно в крушата, безмълвен, надълбоко замислен. Той е толкоз остарял, че ми се коства да е бил очевидец на обесването на Васил Левски край София и че от този момент точно е станал затворен и безмълвен. Плодовете на крушата са стипчиви. Ако човек реши да опита, устата му по този начин изтръпва, че сума време след това не е в положение да подсвирне с уста.

Но да оставим крушата и да се върнем при шилетата и шилегаря. Шилегарят назовава шилетата си въшки и непрекъснато им подвиква: „ Дей, пупави въшки, дей! “ Той освен се обръща към тях по този общителен метод, само че ги замеря и с гегата си, с цел да ги възстановява. От тази гега шилетата куцат кое с лява нога, кое с дясна, кое със задна нога, кое с предна, така че съвсем всичко е осакатено от своя овчар. Ако и Бог по този метод пасе човешкото стадо, то тежко и горко ни!

Защо пастирят назовава шилетата си пупави?

Нарича ги пупави, тъй като порастват най-вече на стомах. Според локалния диалект пупа значи стомах. Пупавото се използва основно в междинен жанр, с цел да се подчертае неговата недъгавост и инфантилност. Това разбиране се разгръща освен върху домашните животни, то визира също по този начин и индивида, изключително децата. При погрешно хранене и развъждане децата стават пупави и колкото повече порастват, толкоз повече пупавеят. Да запупавее може, несъмнено, и възрастният човек, само че при възрастния за разлика от децата това ще рече, че наред всичко е и малко възглупав – запупавял му е акълът. Когато едно нещо стартира да пупавее, отърване няма… Съдба, какво да се прави!

Щом есенно време разцъфне кърпикожухът, пупавите шилета към този момент не се завират по пладнищата, а се разстилат във верига и пощят старателно тревицата. От сушата всичко е изгоряло, полето е оголено като длан, обаче където минават канали и има подпочвени води, се зеленее примамливо млада тревица. За пупавите тази зелена тревица е берекет. Те бързат да доопасат всичко, преди да е паднал снегът.

Есенната картина се обогатява от появяването на белите пупавици по пасищата. Малко дъждец единствено да падне и не щеш ли заран се бялват гъби печурки и пупавици. Пупавицата – това е прахавицата. Тя е напълно топчеста и пораства единствено на стомах. По-пупаво от нея надали друго нещо може да се срещне в полето. Тя стои малко възглупаво на един крайник, очаквайки да я виждат. За забелязване я виждат, само че никой не протяга ръка към нея. Тя по този начин и правостояща остарява, сбабичосва се, изсъхва и сърцевината й се трансформира в прахуляк, откъдето идва другото й име – прахавица. Много от концепциите на нашето време могат да бъдат оприличени на пупавиците. Докато политиците приказват какъв брой нови и свежи са тези хрумвания, то те към този момент са се сбабичосали и са почнали да се трансформират в прахуляк. Ако човек стисне с ръката си такава пупава и надута концепция, няма да чуе никакъв тон, а единствено едно: „ Пах-пах! “

Към кърпикожуха и пупавиците би трябвало да турим и циганското петле, на което с изключение на папуняк споделят още и пупавец. Когато тръгне да се разхожда посред запувялите шилета, той по този начин се въодушевява, че разтваря необятно гребена си и стартира да пупа. Дали вика различен пупавец или пупа просто от удовлетворение и задоволство не мога да кажа. Някои наши политици в своите обществени изказвания доста припомнят пупането на папуняка. Те изпитвват същинско задоволство от пупането… Но да не подминаваме птицата!… Звуците, които тя издава, е мъчно да се нарекат ария, по тази причина народът е дал сполучливото определение пупа. По същия метод се споделя, че бухалът буха, кукувицата кука, гугутката гука и прочие. С пупането си пупавецът (циганското петле) се легитимира пред шилегаря и стадото.

Слушайки пупането, шилегарят на собствен ред се въодушевлява, възкликва обичаното си: „ Дей пупави въшки, дей! “ и замята с гегата към пупавеца, само че няма до момента случай да го е улучил, както да вземем за пример улучва шилетата си. Птицата подрипва, отново каца и без по никакъв начин да се помайва, стартира още веднъж да пупа.

Като виждам цялата тази „ блага родна картинка “, ми идва на мозъка, че у нас са пупави освен шилетата и гъбата пупавица и освен папунякът пупа, ами целият ни живот като че ли запупява. Покрай живота и ние, неговите поданици, запупяваме. И освен телесно. Запупяваме и умствено, и духовно. Затова от всичките ни старания и инициативи вее от ден на ден и повече пупавост. А когато вечер чувам изказванията на представителите на другите политически сили, ползващи краткотрайния статут на националната телевизия, пред очите ми застава натрапчиво и някой от упоменатите нагоре шилегарници с вързано отпреде им им куче.

Ако минава човек – кучето лае. Ако не минава – пак лае.

От: „ Пупаво време “, Йордан Радичков, изд. „ Факел “, София, 2000 година
Снимка: Йордан Радичков (1929-2004) © Личен списък, dictionarylit-bg.eu