Чувството за вина Агресивност и вина у децата: едното е

Чувството за виновност

Агресивност и виновност у децата: едното е естествено, от природата, а другото – добито от обществото, даже по-скоро непринудено „ изобретено ”. Тъй като детето автоматизирано отбелязва какво му споделят родителите и обществото към него, то прекомерно рано възприема в себе си понятието за „ неточност ”. Това значи да си сложиш пръста в рисков механизъм. Детето слага морална оценка върху това, което първоначално е било единствено опит, пробно приближаване до света. Нашите ангелчета би трябвало да се научат на всичко: те пипат на всички места, с заплаха да си изгорят пръстчетата даже на пламъка на свещта. Родителската глоба се постанова мигновено: „ Грешка ” или „ Грехота е! ” Така у детето се насажда чувство за извънредно провинение.

Думата „ грях ” демонстрира най-добре това морално отклоняване. На еврейски тя значи „ да пропуснеш задачата ”. По начало прегрешението не е друго, с изключение на проигран опит да се реализира нещо. Моралната оценка се слага по-късно. Ето за какво от пърпорене във водата на първо време, детето последователно се научава да управлява придвижванията си. Моят преподавател Бабà Мухтананда постоянно повтаря: „ Има грехове, а не грешници ”. В реалност съществуват хора, които смятат себе си за грешници. По-голям брой от религиите действат по този метод. Ислямът не разрешава потреблението на свинско месо. Не е ли по-добре единствено да каже, че е токсично в случай че не се подготви както би трябвало? Или „ не е здравословно ”, вместо „ не е чисто ”? Но възбраната е по-ефикасна в историческия подтекст и дава отговор на едно социологическо несъвършенство. Моралът е общ брой от външни правила, които се постановат принудително, тъй като обектът, за който са предопределени, не е задоволително зрял да ги извърши непринудено. Тези способи на мислене не престават да съществуват, грешката се възпроизвежда.

Човек постоянно е податлив да мисли, че нормалното е естествено. Спомням си за шока, който получих на 7-годишна възраст, разбирайки от книгите, че античните гърци не са познавали възприятието за виновност. Това не им пречело да бъдат обективни и почтени, да имат нравственос, учредена на друга визия за индивида. Вината е на първо място юдейско-християнско разбиране.

Вината не е друго, с изключение на една фантазия за самостоятелното развиване на всеки от нас, спъвано от личната ни принадлежност към света. Аз притурям на това възприятие една защитна функционалност, удивително ефикасна, изключително в началото.

Да вземем случай с едно дете, чиито родители са небрежни. То не получава от тях нужната му обич. Какво ще последва от неналичието на интерес към него? Ще развие едно възприятие за виновност, което е метод да си изясни неналичието на родителска любов. Ако детето забележи, че не го обичат без да е направило нещо неприятно, ще изпадне в цялостно обезсърчение. Това ще рече, че то няма никакъв късмет да откри обичта, от която го лишават. Обратно – в случай че е отговорно, това изяснява всичко. Детето разумно заплаща за своята „ неточност ”. В случая възприятието за виновност разрешава превъзмогването на една необяснима обстановка.

– Нормално е да не ме обичат – си споделя детето, – тъй като не постъпих добре.

По този метод детето освен се защищава от непоносимата болежка, провокирана от родителско нехайство, само че си отваря и малка врата за изплъзване от ситуацията. Защото, в случай че е позволило някаква неточност, има опция да я поправи. Това му дава и вяра: детето се убеждава, че може да се пребори с ситуацията и да се избави от възприятието за цялостна беззащитност. Когато човек види мираж в пустинята рискува на вятъра да се запъти към една фантазия. Но след няколко изминати километри, би могъл в действителност да попадне на оазис.

Някои си приписват несъществуваща виновност и това ги защищава от незаинтересованост и обезсърчение. Те могат да живеят и по този начин, само че са изпълнени с възприятие, което е и извор на страдалчество. Няма нищо по-често срещано в фамилията от тази измислена виновност. Родителите се упрекват, че не са дали задоволително на децата си, а децата – че не са се отблагодарили на основателите си. И едните, и другите основават нещастието си по този метод. Вината провокира една приглушена тъга, която се показва под формата на настъпателност към другия. А това още веднъж подхранва виновността. Създава се циничен кръг, в който настоящите лица се въртят в кръг до цялостно безсилие.

С възприятието за виновност се привиква. Не е ли това гаранция, че проблемите ни са обясними? Ако човек изпитва някаква липса, значи е отговорен. Той продължава да усеща виновност, неналичието се усилва и се стига до непреодолима душевна злополука. По този метод виновността може да ни защищити от полуда.

Аз открих този душевен механизъм в болничното заведение „ Света Ана ”, където настаних двама мои пациенти с шизофрения в една и съща стая. Единият скоро одобри предлагането ми:

– Чувства се отговорен.

Както е присъщо за шизофрениците, другият отговори като ехтене:

– Виновен съм.

Забелязах последователно увеличение на напрежението посред им. Те бяха в състезание кой е по-виновен.

– Аз съм повече отговорен от теб!

– Не, аз!

Тогава разбрах, че виновността е единствено метод на битие. Тъй като се допуска, че аз мога да изляза от ситуацията, в което съм се сложил, тогава виновността ми дава известно възприятие за мощ, което ускорява самочувствието.

Това е правилото и на неврозата. Всичко щеше да бъде чудесно, в случай че беше мъчително! Следователно, моята роля е да покажа на пациентите, че има по-безболезнени и по-икономични на сила способи, с цел да утвърди човек своята персона. Вината е тип самоотбрана, само че може да се трансформира и в пагубна буря.

Животните в природата убиват своите дребни, които не са жизнеспособни. Ако детето не получава обич, то стартира да възприема себе си като звяр, незаслужаващ да живее. То не може да оспорва ориентацията на своите родители. Ако нещо не върви както би трябвало, детето си го изяснява с това, че някъде бърка. Грешката може да го докара до саморазрушение: щом не съм заслужен за обич, би трябвало да се унищожа.

Явлението, подбудено от възприятието за виновност, се следи най-често при дами, подложени на принуждение или децата, които са били бити. Знаем, че жертвите изпитват позор, който не постоянно е понятен за страничния наблюдаващ. Това е възприятие, което би трябвало да изпитва този, който предизвиква страданията. Страхът на жертвата е може би последният опит да се покаже на мъчителя неговото репресивно държание, което разрешава да се въз-върнат „ естествените ” удобни връзки на почитание към „ другия ”. Чрез своето държание децата неумишлено се пробват да изявят усеща, които не са изразени в фамилията, а би трябвало да съществуват. Те неумишлено се надяват тези усеща да разрешат връщане към естественото състояние. Със сигурност може да се каже, че виновността рисково въздейства върху живота на детето. Иначе, никой от всички тези хора не с отговорен за нищо. Задачата ми е да ги освободя от нещо, което не съществува.

Вината е рискова фантазия:

Дистанцирайте се от нравоучителните речи и престанете да бъркате грешките си с грехове. Не се обвинявайте! Самообвинението е съблазнителна клопка, тъй като придава смисъл на доста наши проблеми. Но като се упрекваме, няма да си решим проблемите.

Избрано от: „ Терапия на щастието “, Д-р Етиен Жаланк, изд. „ Здраве и благополучие ”, 1994
Снимка: youtube.com