Човешко, твърде човешко“ е наречена от Ницше още Книга за

„ Човешко, прекомерно човешко “ е наречена от Ницше още „ Книга за свободните духове “. През 1877 година немският мъдрец написа своята самобитна Библия на относителния морал, в която разобличава нелогичната човешка природа, опълчва се на пречките пред величието на човешкия разсъдък, разказвайки за любовта, суетата и вярата.

(Friedrich Nietzsche by Curt Stoeving)

Бесът, който бушува в нас, би трябвало да бъде лъган. Моралът е нужната неистина, с цел да не бъдем раздрани от него. Без заблудите, залегнали в признаването на морала, човек би останал животно. А по този начин той се е почувствал като нещо по-висше и си е наложил по-сурови закони.

Могат да се дават обещание дейности, само че не могат да се дават обещание усеща: тъй като те са самостоятелни от волята. Който дава обещание някому, че ще го обича постоянно или че постоянно ще го ненавижда, или че постоянно ще му бъде правилен, дава обещание нещо, което е отвън властта му; в действителност той може да дава обещание и дейности, нормално последица на обич, на омразата, на верността, само че те могат да зародят и заради други причини; тъй като към всяко деяние водят голям брой пътища и претекстове. Така че обещанието да обичаш някого значи: до момента в който те обичам, ще ти удостоверявам с дейности и каузи любовта си; престана ли да те обичам, ти ще получаваш от мен постоянно същите дейности и каузи, въпреки и подбудени от други претекстове: тъй че в главите на хората да продължи да живее илюзията, че любовта не се е трансформирала, че е все същата. Следователно, когато без да сме самозаслепени, се заклеваме някому във безконечна обич, в действителност ние обещаваме устойчивост в една илюзорна обич.

Надеждата. – Пандора донесе делвата със злините и я отвори. Това бе подарък, изработен от боговете на хората един хубав привлекателен привидно подарък, наименуван още „ делвата на щастието “. Но не щеш ли всички несгоди – живи, крилати същества, изхвърчаха на открито и от този момент бродят тъдява и пакостят на хората и през деня, и нощем. Едно едничко зло не бе изпълзяло още от делвата: тогава по заповед на Зевс Пандора хлопна капака и то остана вътре. Така човек вечно задържа делвата на щастието вкъщи си, въобразявайки си, че кой знае какво богатство се крие в нея; тя е на негово разположение, той може да посегне към нея, стига да поиска; само че той не знае, че делвата, която Пандора донесе, бе делвата на злините и по тази причина счита, че злото, останало вътре в нея, е най-голямо земно богатство – това точно е вярата, – Желанието на Зевс беше да не се отхвърля човек от живота, колкото и да го изтезават другите несгоди, а все още веднъж да се оставя да бъде малтретиран. Ето за какво той дава на хората вярата: в действителност тя е най-голямото зло, защото удължава тъгите на индивидите.

Човек би трябвало да има добра памет, с цел да може да удържи дадени обещания. Той би трябвало да има мощно въображение, с цел да изпита съчувствие. Така тясно е скрепен моралът към добрината на интелекта.

Любов и правдивост. – Ето за какво надценяваме любовта за сметка на справедливостта и й приписваме най-прекрасни неща, като че ли е нещо доста по-възвишено от нея? Та белким тя очевидно не е по-глупавата? Несъмнено, само че таман по тази причина е доста по-приятна за всички. Тя е глупава и има богат рог на изобилието, от него раздава своите блага на всички, даже и да не ги заслужават, без да и благодарят даже за тях. Тя е безпартийна като дъжда, който съгласно Библията и житейския опит измокря до кости освен грешника, а вероятно и праведника.

Лъжата. – Защо във всекидневния живот хората споделят най-често истината? Едва ли тъй като някой господ е забранил лъжата, а, първо, тъй като е по-удобно: лъжата изисква досетливост, превземка, памет. (Затова Суифт споделя: който споделя неистина, рядко вижда какво тежко задължение поема; с цел да вдъхне меродавност на една неистина, той би трябвало да измисли двадесет други.) И, второ, тъй като при елементарни условия е преференциално да се каже напряко: желая това, направих това и прочие; затова, тъй като пътят на принудата и престижа е по-сигурен от този на коварството. Обаче в случай че някое дете е отрасло в заплетени домашни условия, то борави също по този начин естествено и с лъжата и постоянно споделя несъзнателно това, което дава отговор на интереса му; усетът за истина и отвращението към лъжата сама по себе си са му изцяло непознати и недостъпни; и по този начин, то лъже най-невинно.

Хора с по-примитивна психика, когато се почувстват афектирани, нормално одобряват оскърблението във допустимо най-тежката му форма и след това предават мотива със мощно пресилени думи, единствено и единствено с цел да изживеят до дъно опияняващата приятност от пробуденото към този момент възприятие на ненавист и отплата.

Стойността на живота за елементарния, ежедневен човек почива само на това, че той се счита за по-голям от света. Огромният дефицит на фикция, от който страда, му пречи да се вживее в душите на другите същества, заради което взема колкото се може по-малко присъединяване в ориста и страданията им. А който пък в действителност би могъл да прояви съпричастие, вероятно ще се отчае от цената на живота, успее ли да обгърне и да почувства в себе си човешкото схващане като целокупност, той би рухнал с проклинание на уста срещу живота, тъй като човечеството в своята цялост няма цели, и наблюдавайки този процес, човек не може да откри разтуха и опора в него, а може единствено да се отчае. Но в случай че при всяко свое начинание той има пред очи постоянно безспорната безцелност на индивидите, то и личната му активност стартира да му се вижда като безсмислено разхищаване. Но да се чувстваш и като част от цялото човечество (не единствено като обособен индивид), също по този начин безсмислено пропилян, както виждаме природата да прахосва самотния цвят, е възприятие над всички останали усеща. Кой е кадърен да го изпита? Положително единствено един стихотворец: а поетите постоянно знаят по какъв начин да се утешат.

Суета. – Ние държим на положителното мнение на хората на първо място тъй като то ни носи изгода, а също така, тъй като желаеме да доставим наслада (деца на родителите, възпитаници на учителите и доброжелателни люде на всички останали хора изобщо). Но единствено когато някой отдава изключително огромно значение на положителното мнение на хората за него, без значение от изгодата или от желанието му да достави наслада, приказваме за суетност. Обикновено подобен човек желае посредством мнението на другите да утвърди личното мнение за себе си и по този начин да откри поддръжка за него пред самия себе си. Обаче надълбоко залегналият у нас табиет да се опираме постоянно на престижа – стар колкото самия човек, подтиква мнозина да поддържат вярата в себе си с мнението на престижа и затова да я вземат наготово от ръцете на другите: те се доверяват повече на непознатата преценка, в сравнение с личната. Интересът към самия себе си, желанието да си достави наслаждение доближава при суетния човек толкоз висока степен, че подвежда другите към подправена, прекомерно повишена оценка за себе си, което не му пречи след това отново да държи на техния престиж: значи той провокира заблудата и въпреки всичко и има вяра. Трябва да признаем, че суетните хора желаят да се харесат не толкоз на другите, колкото на себе си и стигат до такава степен, че подценяват даже личната си полза; тъй като постоянно те се стремят умишлено да настроят ближните си неподходящо, враждебно, да разсънят завистта им, ще рече, в ущърб на себе си: единствено и единствено поради насладата, която изпитват от личното Аз, поради удоволствието от самонаслаждението.

Суетата ни прави богати. – Колко безпаричен би бил човешкият дух без суетата! Така обаче той наподобява на добре зареден и непрекъснато зареждащ се магазин със артикули, който примамва купувачи от всевъзможен тип: в него те могат да намерят съвсем всичко, да имат всичко, при изискване, че носят със себе си годната разменна монета (възхищение).

Най-обикновените неправилни заключения на хората са тези: едно нещо съществува, затова е целесъобразно. И след това: едно мнение ни прави щастливи, затова то е правилно, неговото влияние е положително, значи и то самото е положително и правилно. Обратната режисура гласи: едно нещо не може да се наложи, да се задържи, затова то е погрешно. Свободомислещият, който прекомерно постоянно се сблъсква с този неправилен метод на заключаване и страда от последствията му, е изложен нееднократно на изкушението да вади противоположни изводи, които в общи линии естествено са не по-малко неправилни: едно нещо не може да се наложи, затова то е добро; едно мнение основава усложнения, вълнува, затова е правилно.

Към нещата, които биха могли да доведат един мъдрец до обезсърчение, е познанието, че нелогичното е належащо на индивида и че от нелогичното пораждат и доста положителни неща. То е сраснало така надълбоко със пристрастеностите, с езика, с изкуството, с религията и въобще с всичко, което придава стойност на живота, че е невероятно да го измъкнем оттова, без да увредим окончателно тези красиви неща. Само най-големите наивници могат да имат вяра, че човешката природа би могла да се трансформира в чисто логична; в случай че обаче съществуваха степени на приближаване към тази цел, какво ли би се изгубило по пътя?

Защото по природа ние сме нелогични, а заради това и несправедливи същества и сме в положение да осъзнаем това: ето една от най-великите и неразгадаеми дисхармонии на битието.

Който има властта да се отплаща на положителното с положително, на злото със зло и ползва възмездието и на дело, затова е и признателен, и злопаметен, той бива назоваван добър: които не има власт и е безпомощен да се отплаща, минава за неприятен. Като добър, човек принадлежи към „ положителните “ на една общественост с възприятие за органично единение, тъй като всеки един неин член е обвързван с останалите посредством духа на възмездието. Като неприятен, човек принадлежи към „ неприятните “, към една шепа подчинени, безсилни люде, без възприятие за органическо единение с общността. Добрите люде са прослойка, неприятните – маса, сходна на прахта.

Старецът и гибелта. – Като не обръщаме внимание на условията, сложени от религията, бихме могли да запитаме: за какво за един към този момент стар човек, който усеща, че силите го напущат, ще бъде по-похвално да изчака бавното си безсилие и гибелта, вместо с цялостно схващане да тури самичък завършек на живота си? В този случай самоубийството е изцяло естествено и елементарно обяснимо деяние, което би трябвало като победа на разсъдъка, както е редно, да вдъхва благоговение, както и фактически е вдъхвало в тези антични времена, когато светилата на гръцката философия и най-доблестните римски патриоти умираха най-често като се самоубиваха. Затова пък доста по-малко почитание заслужава мъчителната непримиримост на човек да крее ден след ден под гнета на извънредно тягостно битие, очаквайки с боязън препоръките на лекаря, и останал без сили, да стигне до естествения свършек на живота си. Религиите разполагат с безчет претексти против повелята за самоубийство: по този начин те печелят благосклонността на людете, влюбени в живота.

Ние хвалим или порицаваме съгласно това, дали едното или другото дава повече опция да блесне способността ни да раздаваме оценки.

Който не изисква от нещата освен това, с изключение на да ги опознае, елементарно ще усмири душата си и ще бърка може би единствено от неведение, а и мъчно би се поддал на сексапил (или на греховни каузи, както назовава това светът).

Първият признак, че животното е станало човек, се демонстрира, когато активността му не е към този момент ориентирана към моментното, а към трайното му физическо богатство, т.е. когато човек става потребен, целенасочен; едвам тогава си пробива път суверенната власт на разсъдъка.

Нарекоха писанията ми школа за подозрение – нещо повече, даже за пренебрежение, но за благополучие и за героизъм, да, даже за безстрашие.

Дали умишлено въпреки всичко не би могло да останем при неистината? Или в случай че би трябвало да го сторим, не е ли гибелта за предпочитане?

Из Фридрих Ницше: „ Човешко, прекомерно човешко “, изд. Христо Ботев, 1993
Изображение: markhixpaintings.com