Бяха си у дома и тримата - Антон, Дора и

Бяха си вкъщи и тримата - Антон, Дора и Явор, техният наследник, който назоваха Ячо. До прозореца на дребната масичка се издигаше грамадна пластмасова саксия – дворецът на лимона Станой, който хлапето поливаше понякога. До Станой нямаше напълно нищо, само че Ячо си представяше друго. В мозъка си бе подредил на масичката три чаши – и трите транспарантни. Най-голямата беше цялостна с вода до половина. До нея стоеше дребна чашка, тази на Ячо, с едвам покрито дъно. Накрая в редицата чакаше междинната по величина чаша, с към един пръст вода. Ако бащата на Ячо посегнеше към някоя чаша - която и да е - момчето щеше да скочи.

- Не пипай! – щеше да извика. Добре, че тази картина оставаше изцяло невидима за другите и от през вчерашния ден живееше единствено в мозъка му.

Явор стана на пет години на 28 февруари. Вече не беше дребен, само че не можеше да си изясни за какво внезапно диалозите у дома заглъхнаха. Майка му и татко му застиваха, вперили очи в тв приемника. Той гърмеше и трещеше, хора тичаха. От някакъв жилищен дом се издигаше пушек, хвърчаха пламъци.

- Какво става? - питаше ги Ячо.

Нещо не беше наред.

Баща му не помни да им донесе ябълки, беше безшумно в кухнята, само че не с хубавата тишина, която е началото на всяка приказка - най-интересната, за вълка и седемте козлета.

Тишината беше тромава. Тежка беше като кънките за фигурно пързаляне, въпреки че татко му ги беше купил доста на ниска цена от един човек пред ледената пързалка. Ако тв приемникът не работеше, тихите минути притискаха целия хол – и камиона на Ячо, и лимона Станой и дребните Станойчета, които момчето беше насадило – лимонени семки, смели и упорити, тъй като пуснаха корени и поникнаха. Жалко, че Ячо не помни да ги полее сутринта.

- Защо не говорите? - питаше Ячо. Майка му, като всяка жена, се усмихваше и споделяше, че всичко ще бъде наред, само че не беше – тв приемникът показваше пламнали улици.

- Кажи ми. Нали сме мъже - Ячо се приближи към татко си. Той, както му беше обяснила майка му, беше ангажиран със своя преносим компютър, тъй като измисляше някакви стратегии и детето трябваше да пази тишина. Баща му в никакъв случай не го бе залъгвал с усмивки.

- Казвай – подсети му Ячо.

Баща му не отговори и това беше изцяло обикновено, само че неприятното беше, че не разроши косата му. Дали госпожата в детската градина се беше оплакала на бащата от Ячо? Дали майка му беше обадила на тате, че не си е изял сандвича със сирене? „ Ти си мъж – беше споделил татко му. - Мъжът не се огъва и не се плаши, в случай че го санкционират. “

- Не се тревожа. Не си изядох сандвича. Затова ли си сърдит?

- Има война– сподели татко му.

- Защото не чувам в детската градина ли стана това? – попита момчето.

Баща му нищо не сподели. Щом човек мълчи, значи се съгласява с тебе. Значи това, което си споделил, е правилно. За да оправи работата, Ячо изхвърча до хладилника, измъкна сиренето и стартира – въпреки че никак не обичаше сирене – да гризе.

- Престани – скара се майка му.

Баща му нищо не сподели, а това нормално беше неприятно нещо. Сигурно щяха да се скарат с майка му.

- Може да се наложи да отидеш на село при дядо Ячо и баба Елена – сподели татко му. - Там е умерено.

Ячо искаше да каже, че не е умерено, тъй като там няма никакви деца. С кого да играе, със остарялата котка Мимка? Вярно, имаше едно момиченце, само че то беше по-малко от него и постоянно цивреше.

Майка му пусна тв приемника. Екранът прегази тишината в стаята. Разнесе се тропот. Нещо гореше.

- Оръжия – сподели татко му.

Момчето го изгледа смаяно.

- И аз имам оръжия! – извика Ячо – Аз съм рицар. Това е моят меч. Имам револвер. Бум-бум - само че татко му не го слушаше, очите му бяха залепнали към пожара на екрана.

Момчето знаеше, че не трябва да досажда на татко си, когато е ангажиран, само че в този момент той не работеше с преносимия компютър – тв приемникът беше полудял. Ячо отиде при майка си – само че и тя се взираше в екрана. Ячо започваше да губи самообладание.

- Кога ще свърши тая война? – попита недоволно той.

- Измий си ръцете – момчето изтича до мивката, само че когато се върна, майка му изобщо не го накара, както всеки различен път – да й покаже дали в действителност по пръстите и китките не е останала сапунена пяна. Нямаше никакъв смисъл да я убеждава, че е най-добре да върви на градина, към този момент бе преболедувал Ковида и беше здрав като камък. Вярно, във втора група на детска градина „ Миньорче “ имаше един противен Марко, с който се боксираха, имаше и една Софи – дърпаше я за косата и от време на време блъскаше столчето й, само че когато играеха на катерушките, Софи беше обичайно дете. Всъщност – Ячо беше научил тази дума преди няколко дни и му се струваше ужасно забавно да я употребява...

Всъщност войната е гадно нещо. Защо майка му и татко му мислеха, че тв приемникът е по-голям от Ячо? - Кажи ми, де.
Имаше единствено един метод да ревизира. Ще издебне когато родителите му са излезли от стаята и ще пусне тв приемника. Много ще внимава – същинският мъж е деликатен, споделяше татко му. Наблюдава и си прави заключения.

Какво е „ извод “ зачуди се Ячо, само че щом се прави, значи е нещо като сандвич, слагаш нещо на хляба и си подготвен.

Навън несъмнено беше студено. Имаше сняг. Ячо обичаше снега, само че гърлото му не го обичаше. Това неуместно гърло си въобразяваше, че като се зачерви, става по-красиво, само че се лъжеше грозно. Ячо обичаше да яде ледени висулки. Всъщност той беше щастливо дете, тъй като от стрехата на един гараж пред паркинга висяха най-вкусните висулки в града.

По едно време родителите на Ячо угасиха тв приемника и войната спря. Ето, в този момент беше пристигнал моментът тв приемникът да му каже защо става дума. Дано надутият многознайник успее да отговори на Ячо по кое време войната ще престане да ръмжи. Момчето сграбчи отдалеченото, натисна някакъв канал – в действителност не канала с детски филмчета, които майка му позволяваше да гледа единствено половин час дневно. О, Ячо можеше да гледа детски филмчета по 100 часа.

Момчето впери взор в екрана. Изведнъж лицето му се обтегна, като че Марко, най- огромният му зложелател в детската градина, го беше туширал на пода. Момчето гледаше и не можеше да откъсне очи от тв приемника. По едно време стартира да скимти. Скимтеше безшумно, само че ужасно, толкоз надълбоко, че листата на лимона Станой затрепериха.

Истинският мъж не трябва да хленчи - беше споделил татко му. Трябва да се стегне. Ячо прехапа устни. Скочи. Изтича до бюфета и го отвори – беше му неразрешено да прави това, само че трябваше.

Взе една огромна чаша за вода – транспарантна, сграбчи мъничката чаша за вода, в която майка му изцеждаше сок от портокали – тъй като той не искаше да остане слабак, а беше хилав в този момент. Избра и една междинна чаша – по-къса от огромната и по-висока от неговата.

Изтича до мивката. Наля вода – изпълни най-голямата чаша до половина. В дребната сипа десетина капки, едвам покри дъното. В междинната чаша водата беше съвсем един пръст. Остави трите чаши на масичката до саксията на лимона Станой. Подреди ги деликатно – дребната чаша сред огромната и междинната.

След това захленчи. Мъжът би трябвало да е самоуверен, беше споделил татко му, само че Ячо, въпреки и мъж, учеше във втора група на детската градини.

- Какво? – спусна се към него майка му. – Защо тия чаши са тук? Знаеш, че е не ти е позволено да ги изваждаш от шкафа – и тъй като беше като всички дами, добави: – Изпотроши цялостен сервиз.

Баща му нищо не сподели. Посегна към най-голямата чаша. Момчето се втрещи.

- Не! – изкрещя то.

Майка му протегна ръка към най-малката чаша, онази за изцедения сок.

- Не – изплака Ячо.

- Момче – обади се татко му. – Какво става?

Беше безшумно. Навън имаше сняг и висулки. Ячо, от втора група на детска градина „ Миньорче “, изхлипа.

- Кажи – подреди татко му.

Ячо наведе глава.

- Кажи на мене – помоли го майка му, а като те помоли майка, не трябва да трепериш, нали?

- Оръжия – избъбри момчето.

Никой не го притисна да приказва, в случай че се бяха пробвали, нямаше да им каже и дума, само че...

- Орр-ъжж – заекна Ячо. – Телевизорът каза… Каза, че като гръмнат оръжията, от индивида остава единствено сива вода… колкото половин чаша от… от огромен човек… - Ячо гледаше в пода. Трябваше да им каже. Езикът му бе залепнал, но… Трябваше! - От детето остава… - Ячо не можеше да диша. Не можеше да си поеме мирис, само че си пое. – От детето остават няколко капки… покриват дъното на чашата. Детето към този момент го няма. Майка му… баща му… са сива вода.

Навън духаше вятър, само че не валеше сняг. Телевизорът мълчеше. Лимонът Станой също.

- Това съм аз! – Ячо уточни с показалец дребната транспарантна чаша. Гласът му се пречупи. И той беше от втора група, пораснал, напряко мъжки глас.

Трите чаши стърчаха на масичката.

На стряхата насреща имаше още висулки. Дано скоро завали сняг. Бащата подвигна ръка. Сигурно се готвеше да каже нещо.

- Искам да ме има с вас, мамо – прошепна детето.

Понякога и мъжете шептят.