Бях загубила почти всичко, когато се оказа, че има решение

Бях изгубила съвсем всичко, когато се оказа, че има решение на казуса.

Бях кълбо от нерви. От известно време в работата срещах единствено проблеми. Каквото и да започнех, не се получаваше. Правех глупави неточности - една след друга, и нееднократно. А бяха неща, с които съм се справяла с лекост преди. Усещах, че тъна все по-дълбоко и по-лошо. Дори сътрудниците, които до неотдавна бяха мои най-хубави другари и постоянно приключвахме деня на леко пиво в някое бистро наоколо, очевидно страняха от мен. Беше въпрос на дни.

Когато... се случи чудото.

От гимназията желаех да работя тъкмо това. За някои евентуално работата на финансиста е скучна. Не и за мен. Аз обичах цифрите, сметките, харесваше ми да си играя с числата, да върша планове, които биха били печеливши.

Бях добра по математика и елементарно влязох в университет, който ми даваше опция да се развъртвам тъкмо в тази посока. Представях си блестящо бъдеще.

Всичко вървеше по проект. Завърших, аплайвах в дребна компания, одобриха ме и започнах. Трябваше ми опит и първата ми компания в действителност ми даде доста. Последваха нови оферти - все по-добри и по-високопоставени. Така се изкачих незабелязано и заех влиятелна позиция в интернационална компания. За моята съвсем нежна възраст, бе огромен триумф.

В началото ми беше в действителност тежко. С работата нямах проблем. Трудно бе да се впиша във към този момент одобрения колектив. Всички бяха по-възрастни от мен, по-опитни, врели и кипели. Не ме одобриха елементарно. Някои въобще не ме видяха, други се пробваха да ми пречат, евентуално завиждайки на поста ми. Аз обаче бях толкоз безупречна, че след по-малко от месец, им демонстрирах, че в действителност съм добра в това, за което съм наета. Постепенно си завоювах и другари измежду тях, а година по-късно бях и душата на компанията. Колегите ми в действителност се оказаха по-приятни. Явно резервираното им отношение е било подбудено от това, че не ме познават задоволително добре. А и към този момент имали един „ парашутист “ на този пост, от който се били опарили съществено.

И тогава се влюбих...

Всичко вървеше прелестно досега, в който пристигна Той. Ще спестя неговото име. Бе прелестен. Влюбих се от пръв взор. Беше нов сътрудник, спечелил своя пост в различен отдел с конкурс. Казваха, че бил доста добър в работата си, и откровено се радваха, че компанията ни е съумяла да го притегли. Беше и загадъчен. Не излизаше с нас, а оставаше да доработва в офиса.

Дори не знаехме дали е женен.

Не носеше халка, което в известна степен ми вдъхваше вяра.

Опитвах да се сближа с него, само че всичко завършваше с крах. И тъкмо когато мислех, че нямам към този момент никакви шансове, той реши да излезе с нас за пиво след работа. Направих по този начин, че да седна до него на високото столче на бара. Заговорихме се, а питиетата помогнаха за положителното въодушевление. Колегите един по един си потеглиха, а ние продължавахме да се майтапим и забавляваме с разнообразни истории. И в един миг се оказахме сами. Не в заведението, несъмнено. Но като че ли светът в близост спря да съществува за нас двамата. Дори не помня по какъв начин се озовахме в моя апартамент. Това бе най-страстният секс, който бях правила, откогато се помня. Повторихме всичко още на идната нощ. А след това отново... и отново, и отново...

Любовта ни беше помитаща. Нямаше смисъл да крием от сътрудниците. Те даже започнаха да подпитват по кое време ще ги каним на женитба.

Той се усмихваше тайнствено, само че аз в действителност започнах да бленувам за брак. Бях сигурна, че това е точният човек за мен. Бяхме основани един за различен. Нямаше и проблем, че работим дружно - въпреки всичко бяхме в разнообразни отдели. А и в компанията към този момент имаше две фамилни двойки, срещнали се точно в офиса. Така че не изненадахме началниците си. Проблемът бе, че той не правеше нищо по въпроса. Един ден просто не се сдържах и му предложих шеговито да вземем и да сбъднем упованията на сътрудниците да хапват сватбена торта.

Той замълча. И тогава се случи. Той съобщи, че напуща...

Внезапно и без никакво предизвестие. Всички бяха сюрпризирани. Спря да ми дава отговор на телефона, не можех да го попитам даже дали аз не съм повода да избяга. Трудно заспивах, а заран се събуждах изнервена и недоспала. Започнах на върша неточности - в началото дребни и простими, а след това все по-големи.

Колегите ме гледаха неприятно, тъй като смятаха, че аз съм повода скъпият кадър да избяга. Смятаха, че съм го притискала прекалено много с упованията ми за брак и по тази причина е решил да напусне. Обвинявах се за всичко, а грешките и неуспехите ми растяха лавинообразно. Беше въпрос на време да ме освободят.

И стана знамение...

Само по този начин мога да обясня това, което се случи в идващите два дни. Дори не осъзнах мащаба на ставащото към мен. Бях като в сън. Големият началник ме извика за диалог и аз вътрешно се стегнах, очаквайки да ми връчи заповедта за уволняване. А той ме предложения да седна в креслото против него и ми описа най-невероятната история, която можех да си показва.

Оказа се, че индивидът, който толкоз мощно обичах, е пристигнал при нас неслучайно. Бил сътрудник на конкурентна компания, а задачата му се оказали няколко наши плана, по които работехме от дълго време и се обрисуваха като много печеливши. Сближил се с мен неслучайно, тъй като част от информацията се криела точно в моя компютър. С две думи -използвал ме е за своите цели, без да се замисли. За благополучие, съумели да заловен в точния момент приключването на информацията и по тази причина липсващ по този начин бързо.

Да кажа, че си отдъхнах след всичко, е малко. Но неприятното чувство дълго време остана в мен. За моя наслада, сътрудниците ми простиха и пробваха да ме извадят от отчаянието, в което бях изпаднала.

Вече съм мощна. Но имам едно мислено, когато се влюбвам - в никакъв случай не го върша от пръв взор.