- Беше ми казала, че боготвориш Унгарски танц №5“ от

- Беше ми споделила, че боготвориш „ Унгарски танц №5 “ от Йоханес Брамс– гласът му е пясък, заливащ градината, която сътворявам към този момент пета година. Присаждала съм дърво след дърво, постепенно и търпеливо. Събирала съм калеми от силистренските села, от Петрич и Враца – пустинята в гласа му гълтам погледа ми.

Познавам пустинята още когато тя беше една единствена песъчинка. Тогава признах на Атанас, че мога да преживея всичко, стига в близост да звучи моят Унгарски танц. Тогава не подозирах, че не трябва да признавам на Атанас нищо, нито тон. Но беше късно. Вече бях избъбрила, че тази музиката на Брамс за мене е лято.

- Прекрасно – беше отвърнал Атанас, само че тогава не знаех какво е смисъла на тишината, свличаща се в света след думите му.

Не разполагах с пари, с квартира, с облекла. Не можех да намеря работа и когато денят потъваше в нощта и не бях сигурна, че ще съмне, пусках Унгарския танц. Преди да си отиде, татко ми споделяше – „ Тази музика ще ти помогне да прескочиш. Каквото и да е, ще го прескочиш “.

Не ми стигаха малко повече от двеста лв. и взех. Атанас държеше парите в кутия от обувки, напълно елементарна, картонена, цялостна с банкноти. Въобще не личеше, че съм пипала и почтено - мислех да ги върна, като намеря работа. Четири банкноти по петдесет. Не личеше. Тогава, вечерта, 10 минути измежду като се прибра, гласът на Атанас изсъхна. В стаята връхлетя тишина.

- Да се е случило… нещо? – гласът се прекърши, само че не подозирах какво означава= Атанас да се трансформира в тишина. После думите захапаха въздуха. - Нещо неправилно?

- Не - споделих аз.

- Сигурна ли си?

Веднъж, до момента в който присаждах дива ябълка, се порязах с ножа. Така в този момент ме поряза мисълта за четирите банкноти от петдесет лв..

- Сигурна съм - прогоних мисълта като зло куче аз. Ще ги върна. Като забогатея, ще ги върна. Обезателно.

- Ти… - гласът изчезна.

Веднъж ми се случи да настъпя змия. Движа се тихо. Когато беше жив, татко ми ме гледаше втренчено, уплашено, само че аз знаех, че този човек не се опасява от нищо.

- Тя вървеше по този начин. Майка ти.

Много рядко я загатваше. Жената, на която аз споделях „ мамо “ беше толкоз блага, толкоз добра, че нямаше нищо общо със дамата, която ме беше родила. Баща ми изобщо не говореше за нея, само че когато ме погледнеше втренчено, си представях, че я вижда, че не може да я пропъди от главата си. – Тя спъваше по този начин безшумно. Като тебе. Затова не съм чул по кое време си е отишла. Ти беше на два месеца… - Баща ми ме гледаше унесено като че ли говореше на жегата, която бе изпила зеления цвят от тревата – Беше събрала всичките ми пари. Ножиците и ножовете за присаждане…

- Ти ме излъга – сподели Атанас. Знаеш – думите му се разтвориха в тишината и внезапно: – Беше ми загатнала, че харесваш „ Унгарски танц № 5 “ - думите бяха хлъзгави като змията, която бях настъпила. – Хубаво.

Той зарови взор в телефона си и за момент си помислих, че всичко е наред. Зазвуча Йоханес Брамс, танц номер пет, обичаният на мама.

Аз в никакъв случай не го бях чувал, призна татко ми. Невяна ми го пускаше от време на време. Добрата жена, която се грижеше за мен и за него – татко ми все го уволняваха и тя плащаше всичките сметки. Тя ми купуваше роклички, обувки, мляко…

Невяна. Мисля, че татко ми пускаше Унгарския танц, когато правеха обич, само че тя беше празна и безродна- любовта им. „ Аз няма да имам дете “, беше ми споделила Невяна. „ Да знаеш - тук си държа парите. Ти си ми повече от дете, Сара. Ти си фантазията ми да има за кого да спестя двеста лв. и да ти купя най-скъпото нещо в магазина. “ Затова обичах този танц, не знаех, че се назовава „ класическа музика “.

- Слушай – стартира Анастас. - Харесва ли ти Брамс?

- Да.

- Ти открадна от мене – сподели той. – Ядеш храната ми, живееш в къщата ми.

След това постепенно, както несръчен мъж одира кожата на заек, добави:

- На лъжците им отрязват езика. Още от антични времена, Сара.

Унгарският танц докосваше кожата ми. Не можех да си помисля какво ще стане. Не можех и да го предскажа.
В ръката му блесна нож – моят, с който присаждах диви дръвчета и ги превръщах в благородни. Бях платила 78 лв. за него. Исках да го подаря на татко ми, само че не съумях. Той умря, бъбрейки нещо комплицирано: – „ Тя се връща. Чувам я. Стъпките й са тихи. “

Не разбирах дали стъпките на гибелта са тихи, или майка ми се връщаше при него. Невяна, която беше най-хубавата жена, не съумя да живее без него – отиде си седмица, откакто го погребахме. Беше му дала прошка, че непрестанно мисли за безшумните стъпки на майка ми, че не й подарява нищо, че тя влачеше къщната работа, плащаше сметките, че тя водеше мен, неговата щерка, на учебно заведение и береше диви ягоди да ми направи сладко. Невяна, обичам те, не трябваше да си тръгваш с татко ми. Аз щях да заплащам сметките, щях да те заведа на доктор в Радомир… Какво ли може да направи докторът против заболяването на самотата.

„ Унгарският танц № 5 “ беше обичаната музика на Невяна – тя и аз не знаехме, че е магическа. Беше езеро от любовта на детето, на което беше станала повече от майка - беше станала живот.

- Двеста лв. – изрече замислено Атанас.

Ножът за присаждане, за който бях спестявала двайсет седмици, грозно безценен и изострен, блесна в ръката му. После – след това устата ми се изпълни с кръв. Звучеше Унгарски танц. Няма да мога да приказвам. Мисъл хлъзгава и тъмна като змията, която бях настъпила, ме скова. Не се опасявах от кръв. Баща ми ме беше научил да заколвам полетата – горката Невяна беше толкоз неуместно добра, че като ги колех, плачеше.

Оттогава изговарям зле звуците „ Ш “ и „ Ч “. Беше отрязал част от езика ми, напълно дребна, колкото лещено зърно. Показа ми парченцето – лилаво-червеникава троха. Звучеше „ Унгарски танц №5 “.

- Крадеш – сподели Атанас. Знаеше, че нося детето му. Може би се е надявал да го изгубя – бременните дами били чувствителни, плашели се от всичко. Не го изгубих. „ Тя вървеше тихо като тебе “ – беше прошепнал татко ми, само че тихо доближава само гибелта, по тази причина не се опасявах от нея – приличахме си. Детето се роди. „ Какво хубаво крепко момченце - възкликна докторът. - Честито. “

Човек не би могъл са повярва какъв брой благополучен беше Атанас. Какво е индивидът – прахуляк по пътя, камък. Но когато завали дъжд, в праха може да поникне дърво. С доста камъни може да направиш къща, само че можеш да и убиеш някого. Това е индивидът къща и пролята непозната кръв.

Той харесваше сина си, пееше му, носеше го на ръце. Когато се срещаше в другари, вземаше хлапето и го показваше, като че дребният беше парче злато. Атанас беше богат, а аз не можех и в никакъв случай нямаше да мога да произнеса „ Ч “ и „ Ш “. Животът ми беше огънат и от отрязаното лещено зърно цялата земя обрасна в непроходима, черно-зелена леща.

- Честен човек съм – сподели Атанас. – Трябва да си ми признателна. Престана да крадеш. Чувах приказките за майка ти. Не за ненормалната Невяна. За майка ти. Била красива крадла. Много мъже изгорели край нея.

Какви ли проекти не свързвах в главата си. Да събера каквото има за събиране у дома и да изчезна. Атанас и Атанас младши (кръсти детето с неговото име, а аз желаех да се споделя Невян на лудата Невяна, която плащаше сметките и бъхтеше трийсет километра да бере диви ягоди да ми свари сладко). Може би Атанас е имал други дами, това минаваше край мен като камионите на „ Общинска непорочност “, грозни и тежки, само че те не ми пречеха. Защо останах в къщата на Атанас – не поради Атанас младши. Може би в случай че момчето се споделяше Невян, ситуацията щеше да бъде напълно друго, само че аз съм единствено жена, която върви тихо, а това е подарък от гибелта.

Помнех това лещено зърно. Не можех да простя на индивида, който ми беше откраднал звуците Ш и Ч. Толкова безпаричен е светът без тези звуци – като че Йоханес Брамс в никакъв случай не е писал своя маджарски танц.

И тогава в живота ми пристигна Никола. Колко неуместно прозвуча – „ пристигна “. Той постоянно си е бил там, комшия – слаб като кост, прошарен, още от момче - и на него Невяна даваше от ягодовото сладко. Вместо да го ненавиждам, аз му позволявах да се вози на моя велосипед. Невяна ми го беше подарила, беше спестявала - не ходеше на ортодонт, с цел да ми купи това колело. Никола го гледаше и не посмяваше да допре с пръст калниците, а аз му споделих - „ Карай го и ти “.

Ашладисвах дръвчета, Невяна ме научи, въпреки че и татко ми ашладисваше. Тя споделяше - тъй като нямала дете, дърветата й били деца и вместо да отсекат дивите издънки, тя ги правила богати, благородни и здрави. Започнах да пригаждам, с цел да я веселя, а то в действителност радвах себе си и с това печелех самун, в случай че Атанас реши да ме изхвърли. С него човек не знае. Човек не знае с никого и може да има вяра единствено на парите. Събирах всяка стотинка, правех разсадници, запазвах старите сортове, скитах из кюстендилско, по Петрич, Смолян, Каварна – когато човек не обича никого, присажда дивачки и обичта му отива в дървото. Човек не може да оцелее, без да обича някого – ще почине, както умря татко ми, тъй като мама, която вървеше безшумно като пламък, не се върна в никакъв случай.

Продавах дръвчета, бях се прочула, идваха от градовете, от селата, отвред да взимат моите праскови, череши, круши и треперех над всяка стотинка. Онзи нож, който бях купила за 78 лв., блестеше нощем – оставях го да гледа луната, да я пие. Така дръвчетата се прихващаха до едно.

Тичах при Никола да остри ножа. Човекът беше прошарен доста рано, мъжете в рода им бяха такива. Но когато една жена върви при прошарен прибързано мъж да й остри нож, който няма потребност от острене, става дума за нещо друго. Много по-друго, без което никой не може да живее.

Една по здрач през май, моят най-любим месец, тъй като тогава зрее черешата в двора на Никола, (с Атанас още не се бяхме оженили като хората. Защо е нужно човек да се дами – с цел да дава пари за бракоразвод?) тъкмо в най-хубавата вечер през май, Атанас реши да пробие няколко пластмасови кофички от кисело мляко, с цел да засади костилки от хинап. Това незабавно ми се стори нечисто – костилки от хинап и Атанас! Той в никакъв случай не беше садил нищо – нито дърво, нито цвете, нито домат. Поялникът беше загрял и в кухнята вонеше на нещо, някакъв химикал. Да, в тази прелестна вечер имаше нещо нечисто. Атанас пусна на телефона си музика, която беше трансформирала част от езика ми в лещено зърно. Унгарски танц №5.

- Знаеш ли – подхвана той и думите се разстлаха в краката му. – На времето са жигосвали прелюбодейките - клеймо. Да се знае, че костват колкото кофа тор.

Унгарският танц и нощта на май се разделиха. Луната избяга. Нощта отиде в Унгария да потъне в този див, страховит танц.

- Използвали се горяща главня.

Крайчето на поялника лъщеше в алено.

- Няма да се вижда – сподели Атанас. – Ще бъдеш красива за Никола.
Заболя.

Помня, че си помислих - ще умра.

- Няма – сподели Атанас.

Зная тъкмо къде ме изгори поялникът. Не беше по лицето. Човек не обича с лицето си.

Лекарят по-късно ми сподели, че Атанас му дал пет хиляди за някакви немски медикаменти. След това платил още хиляда за нужните операции.

- Някой му подхвърлил пари на Никола да замине в чужбина. Той приел – сподели ми една вечер Атанас. – Чудя се кой ли се е бръкнал.

Мълчах.

- Мамо, набрах ти диви ягоди – обади се синът, Атанас младши.

- Вчера чух да разправят - Никол се споминал – продължи Атанас, който нямаше навика да приказва обстойно и нашироко. – Намерили го. Нямал пукната пара. В джоба на ризата си държал фотография на жена. Разправят, че била твоята.

Човек не трябва да приказва такива неща на жена, която върви тихо. Никой не знае къде се е отбивала такава жена. Чувала съм, че където отиде такава жена, я помнят. Особено в случай че е жигосана с поялник на място, което не се вижда.

Съдбата е опит. Присажда случки, бъдеще, мемоари в кръвта на индивида. Славата ми на присаждач е доста по-голяма от това, което съм в действителност. Казват, че съм измайсторила някакъв вид череша – „ Невяна “, която държи на суша и киша, на студ и горещина. Разправят за ябълките ми и за някакво растение, което съм завъдила – в случай че го настъпиш, се молиш да си настъпил змия, а не тази папрат, която съм изровила отнякъде – тя можела да те накара да забравиш, че има случки, бъдеще, мемоари. Само дето не знаеха, че бях кръстила растението „ Атанас “.

Един ден докараха мъжа ми – прочут предприемач.

Да се чудиш, Сара, за какво се трепеш с тия дървета. Вече се прочу, за какво не си се отпуснеш като естествена жена?Нормалните хора би трябвало да обичат някого. Кого, като го няма Никола, който беше прошарен още от момче.

Този ден, отново беше май, само че към този момент не е обичаният ми месец, докараха мъжа ми у нас. Настъпил някакъв шип, разправят, нищо и никакъв шип, и взел да се задъхва. Направо не можел да поеме въздух. Ето го, вземи го Сара, виж какво му става.

Помогнаха ми да го сложим на леглото.

Най-скъпите, най-белите чаршафи му постлах. Само долният струваше 1200 лв.. Атанас обича да разполага със скъпи движимости – да вземем за пример чаршафи, които облекчават потенето, попречват появяването на гъбички, жабички и на всичко, което ти пристигна мислено.

- Как си? – попитах.

- Зле.

Атанас.

Извадих телефона си. Отидох на Гугъл. Написах - „ Йоханес Брамс, Унгарски танц № 5 “.

Нима някакъв си танц може да те накара да забравиш, че се казваш Атанас?

След седем секунди музиката на Унгария се настани в следобеда на май.