Кирил Тодоров: Съпротивата на македонските българи срещу сръбската асимилация
Българите дават големи жертви в битката със сръбските окупатори на Вардарска Македония. В интервала от 1919 до 1934 година са убити или безследно изчезнали в сръбските затвори 14 820 българи. Над 124 хиляди българи минават през каторгите и лагерите в тогавашното сръбско-югославско кралство.
В отговор на сръбския гнет против цивилното българско население, на което е неразрешено да има свои учебни заведения и църкви, да приказва на български и да се дефинира като българско, Вътрешна македонска революционна организация под водачеството на Тодор Александров и Иван Михайлов разпростира огромна опозиция.
Във въоръжената битка вземат участие непрекъснато 17 хиляди четници, войводи и куриери на Организацията. Благодарение на проведената от нея опозиция целият цивилизован свят научава за мъченията, на които Белград е подложил българското население във Вардарска Македония.
Това се споделя в разбора на дипломата Кирил Тодоров „ Съпротивата на българите във Вардарска Македония против сръбската асимилация и дебългаризация в интервала сред двете международни войни (1919-1941 г.) “, който е написан особено за БГНЕС.
Част първа: Обзор на съпротивата от 1919 до 1932 година
По силата на Ньойския договор-диктат от 1919 година България още веднъж е грубо разпокъсана. Южна Добруджа е дадена на Румъния, а Западна Тракия, Западните околности и съвсем цяла Македония попадат под сръбско и гръцко ръководство. На Сърбия е дадена Вардарска Македония с 25 000 кв.км. повърхност и 956 000 население, от което 793 000 българи, а на Гърция-Егейска Македония с 34 000 кв.км. територия, в която съгласно Карнегиевата анкета от 1913 година популацията е 1 042 029, от които 320 971 българи (в които не са включени хилядите българи католици, протестанти, адвентисти, патриаршисти и българите-мохамедани). Използвайки ситуацията, че България е победена страна и окупирана от съглашенските войски, сръбските и гръцки шовинисти принудително прогонват стотици хиляди най-будни българи от Вардарска и Егейска Македония. Тези, които остават са сложени отвън всевъзможни юридически и човешки закони. Срещу тях се ползват специфични военно-полицейски декрети и наредби, с които се ръководи непознато и непокорно население, като не се съблюдават мирните контракти, предвиждащи предоставяне на „ малцинствени права ” на завладените народностни общности. Сръбските и гръцки управляващи не разрешават на популацията да загатва за своята българска националност, да приказва и пее на български език. Окончанията на персоналните и фамилни имена на българите от „ ов ”, „ ев ” и „ ски ” са изменени на „ иц ”, „ ос ”, „ ис ”. Променят се имената на българските села и градове и имената на известните за българите исторически, географски и културни места. Вардарска Македония е оповестена за „ Южна Сърбия ”, а Егейска за „ Северна Гърция “. Българите са принудени да кръщават децата си по лист със сръбски и гръцки имена, направени от полицейските и църковни управляващи Със същата цел е откриването на сръбски и гръцки учебни заведения на мястото на българските. Подложени на образование по специфична политико-образователна и възпитателна стратегии, с проучване най-вече сръбска и гръцка история младите български поколения, съгласно управляващите е трябвало да излизат от тях изцяло посърбени и елинизирани. За да трансформират етническия образ на Македония, сръбските и гръцки управляващи правят и големи колонизации. Белград колонизира над 100 000 сърби, които са настанени на най-хубавите и плодородни земи във Вардарска Македония, а Атина колонизира повече от 600 000 гърци и други народности от Мала Азия, с което българите в Егейска Македония от болшинство, сред двете международни войни стават малцинство. Колонистите са в директна услуга на управляващите за усвояване на българското население. С сходна цел е употребен и аграрният въпрос. Според издадените в двете страни земеделски закони, с изключение на колонистите, висшите сръбски и гръцки властници, офицери, жандарми и прочие земя могат да получат и тези поданици на Македония, които са от „ сръбски ” и „ гръцки ” генезис, което на процедура значи, че земя могат да получат единствено тези българи, които се разгласят за сърби или гърци, а това е друга форма на асимилация.
Тъй като преглеждаме Вардарска Македония настрана от Егейска Македония по-нататък ще фокусираме вниманието си единствено върху нея. Сръбската власт на първо време провежда полицейската и цивилната си администрация във Вардарска Македония. Областта е разграничена на 7 окръга, 29 околии и над 100 общински центрове. На управителни длъжности са назначени единствено тествани сръбски националисти, членове на мракобесната „ Черна ръка ”, предани последователи на сръбската династия. По силата на конституцията на Сръбско-хърватско-словенското историческите национални области (Хърватско, Словения, Босна и Херцеговина, Македония) са разграничени на 33 административни единици, наречени „ велики жупанства ”, чиито „ велики жупани ” са подчинени само на Белград. Начело на окупационната сръбска власт във Вардарска Македония стои Върховното командване на войската. Следват – началникът на „ публичната сигурност ” (Жика Лазич), началникът на жандармерията (генерал Томич), тримата велики жупани в Скопие, Битоля и Щип, представителят на сръбската православна черква (митрополит Варнава). Съдебната система включва апелативен съд в Скопие, 8 окръжни и 170 околийски съдилища с многоброен личен състав На края на йерархическата стълбица са околийските началници, бирниците, пъдарите.
Тодор Александров възвръща Вътрешна македонска революционна организация и повежда битката против сръбските окупатори.
Българското население е изцяло изолирано от цялостния живот в региона. Поради „ национална неосведоменост ” локалните хора не могат да заемат държавна работа. Онези български учители, свещеници, лекари, инженери, интелектуалци, които са набедени за „ смъртни врагове ” на Сърбия и нейните национални ползи са интернирани в Сърбия. След време единствено тези, които потвърдят с държанието си, че са не запомнили „ българските особености ” могат да се върнат в Повардарието. Най-високата „ патриотична задача ” на сръбските учебни заведения във Вардарска Македония и на казармата в Кралството на сърбите, хърватите и словенците, а по-късно и на Кралство Югославия е да създадат младите етнически българи „ прави сърби ”. Във Вардарска Македония, наричана публично Вардарска бановина всяка изява, която припомня за предишното и довчерашния ден на българите е оповестена за държавна измяна. Много старания и средства сръбските държавни управления хвърлят за пропагандиране на своята политика във Вардарска Македония пред публичното мнение в Европа и света. С тази активност се занимава цяла войска от „ учени ”, политици, дипломати, публицисти, студенти и прочие, които фалшифицират историческата истина за Македония и особено за Вардарско и за националния темперамент на популацията там.
В отговор на тази проекти още през 1919 година Вътрешна македонска революционна организация възобновява своята организационна мрежа. Съобразно новите условия е създадена всеобхватна стратегия, която съдържа революционни, културни и дипломатически средства за опазване на българската националност, език, обичай и просвета.
Първите опити на Вътрешна македонска революционна организация в края на 1919 година и началото на 1920 година с мирни средства да наложи „ малцинствени права ” на българите във Вардарска и Егейска Македония не дават резултати. Сръбските и гръцки управляващи не признават, че там има българи. В донесение от Скопие от февруари 1920 година до Централен комитет на Вътрешна македонска революционна организация се споделя, че делегация от седем видни жители, отпред с търговеца Д. Петров посетили скопския областен шеф и митрополит Варнава, пред който декларирали, че съгласно Ньойския контракт българите в Македония би трябвало да получат „ малцинствени права ” и свои национални учебни заведения и черкви. Било им отговорено, че такива клаузи в „ мирния контракт ” няма, както нямало и българи в „ Южна Сърбия ”, т.е. Вардарска Македония. Това споделил митрополит Варнава са измислици на „ българския комитет ” (ВМРО), на които членовете са станали жертва. Накрая той ги предизвестил, че в случай че още един път издигнат някъде тези въпроси ще бъдат съдени като „ предатели ” на Сърбия. В сходно донесение от 4 февруари 1920 година се оповестява, че шестчленна делегация, отпред с Христо Кимов се явила на 28 януари 1920 година при сръбския боен комендант в град Щип с искане управляващите да разрешат откриването на българските учебни заведения. Полковник Вукич им дал отговор, че очаквал от тях да му изкажат признателност за „ свободата ”, която сръбската войска е донесла на „ сърбите ” в този край, а те пристигнали да желаят връщането на България. Тук в Сърбия, декларирал той, който желае български учебни заведения ще получи патрон. На изхода на военната комендатура шестимата българи били задържани, вързани и пребити от пердах хвърлени в подземията на пандиза. Там били разпитвани да признаят кой им е дал концепцията да желаят тук в Сърбия български учебни заведения. Христо Кимов и доктор Гичев им дали отговор, че в Щип е имало български учебни заведения още от средата на ХIХ в., открити от самото щипско поданство. Именно за тези учебни заведения те се застъпват в този момент пред сръбските управляващи. След жестока инквизиция цялата делегация е освободена, само че единствено след няколко месеца за същия случай още веднъж всички са задържани и наказани като български сътрудници от 5 до 8 години непоколебим тъмничен затвор.
Това довежда до въоръжена битка на българите против окупаторските управляващи, която във Вардарска Македония придобива всеобщ темперамент. В Егейска Македония, с цел да не се дава мотив на гръцките управляващи да прогонват българското население, Вътрешна македонска революционна организация открива скрито „ въоръжено наличие ” на чети и специфични групи, които имат задача да поддържат българското национално схващане, а също и идеала за национално избавление. Четите в Егейска Македония се стараят, доколкото е допустимо да заобикалят въоръжените конфликти с гръцките войски, жандарми и андарти.
Въоръжената битка на Вътрешна македонска революционна организация против сръбските и гръцките завоевателен управляващи сред двете международни войни минава през няколко съществени стадия. Първият обгръща интервала 1919-1924 година, когато организацията се управлява от Тодор Александров. Въоръжената битка тогава се води най-вече с обичайни средства и способи, познати и изпитани в битката против турското иго. Вътрешна македонска революционна организация работи с огромни чети, отпред с войводи, подвойводи, секретари, подпомагани от цяла фаланга куриери.
Иван Михайлов реформира " четническия институт " и основава дребни бойни групи.
През втория стадий от 1925-1928 година отпред на Вътрешна македонска революционна организация застава Иван Михайлов, който прави промени в характера, методите и средствата на въоръжената битка. Той реформира тъй наречените „ четнически институт ” на Вътрешна македонска революционна организация като основава по-малки бойни групи, които придвижват битката от селата в градовете, което ускорява резултата от въоръжената опозиция. През третия стадий 1928-1934 година огромните чети дефинитивно отпадат от въоръжената битка на Вътрешна македонска революционна организация. Тяхното място е заето от бойните групи на Вътрешна македонска революционна организация, формирани от седморки, петорки и тройки, които демонстрират по-голяма пъргавина и успеваемост в своята активност.
В интервала 1919-1934 година във Вардарска и Егейска Македония във въоръжената битка вземат участие непрекъснато 17 хиляди четници, войводи и куриери на Вътрешна македонска революционна организация. От тях 13 хиляди се комплектуват на открито и навлизат във двете окупирани области от разнообразни страни и пунктове на организацията. Останалите 4 хиляди души се рекрутират на място от българското население. Средно месечно във Вардарска и Егейска Македония работят сред 1000 и 1500 въоръжени дейци на Вътрешна македонска революционна организация. През интервала 1919-1934 година четите и специфичните групи на Вътрешна македонска революционна организация намират заслон, храна и всестранна поддръжка в 63 хиляди фамилии, сред които 144 албански, 86 турски, 42 влашки, 24 еврейски. В Егейска Македония четите намират гостолюбие в 11 215 фамилии измежду които 83 албански, 18 еврейски, 6 гръцки, 102 колонистки фамилии от Мала Азия, 230 българо-гъркомански.
Българите в Македония дават големи жертви в битката против непознатите поробители. В посочения интервал единствено във Вардарска Македония са убити или безследно изчезват в сръбските затвори 14 820 души българи. От въдворените в Сърбия 43 хиляди българи 7 200 души в никакъв случай не се завръщат в Македония и изчезват безследно. Над 124 хиляди българи минават през каторгите и лагерите в тогавашното сръбско-югославско кралство. В същото време в Егейска Македония от гръцките публични и „ неофициални управляващи ” са убити или безследно изчезват 8 400 българи, а над 42 хиляди минават през гръцките затвори и в лагерите на пустите беломорски острови. Това са основно жертви измежду мирното население, тъй като армията и жандармерията избират да убиват мирното българско население, вместо да влязат в пердах с четите и бойните групи на Вътрешна македонска революционна организация, до момента в който въоръжените сили на Вътрешна македонска революционна организация с дребни изключения не прибягват до принуждение над мирни сърби и гърци, а водят война с техните военни, жандармерийски и контрачетнически потери, на които нанасят големи загуби в убити, ранени и пленени.
Докато Вътрешна македонска революционна организация прави своите мирни старания за съблюдаване на правата на македонските българи Сърбия основава контрачети, формирования от „ локални хора, предани на сръбската концепция ”-главно войници-доброволци и жандарми, отпред с офицери. В Скопско, Велешко, Кумановско и Брегалнишко Вътрешна македонска революционна организация влиза в първите си стълкновения с тях. Последва нечовечен гнет над мирното население с обвинявания, че крие българските комити, десетки умират от безчовечен мъчения. Сръбската войска слага в обсадно състояние Щип, Велес, Струмица, Берово, Кочани, Битоля, Кавадарци, Охрид като вкарва комендантски час. По всички съществени пътища, проходи, мостове бойци, жандарми и контрачетници вършат инспекции. Всеки подозрителен е обявяван за укривател на Вътрешна македонска революционна организация и изпращан в пандиза.
През 1921 година на територията на Вардарска Македония работят 19 незаконни чети. Общо там работят като войводи, четници и незаконни дейци – 1620 души. С всяка измината години въоръжените конфликти със сръбски войски и контрачетите порастват – през 1921 са 22, през 1933 година – 56. Особено смели в боевете са четниците на войводите Ефрем Чучков, Панчо Михайлов, Стефан Леков-Царя, Иван Илиев, на двамата поети-войводи Илия Кушев и Любомир Весов, на Георги Въндев, Христо Симеонов, Лазар Кльонков, Тале Христов, Павел Христов. През тези две години са премахнати 263 сръбски бойци, жандарми, контрачетници, от които 15 офицери и войводи на сръбски контрачети. Вътрешна македонска революционна организация дава 59 починали. Тези загуби на окупатора са причина за стотиците наказани на затвор българи – като съидейници на Вътрешна македонска революционна организация и ятаци на революционните чети. В Брегалнишко техният брой е 416, В Скопско – 376, в Охридско – 297, в Струмишко –153, в Кумановско – 300 души. След оповестено военно състояние в цяла Вардарска Македония, всички градове и села са блокирани. За една седмица са задържани и наказани 900 мирни българи. В село Станевци, Щипско малобройна българска чета се изправя против жандармерийска част от 100 души. В завързалата се борба е погубен командирът на сърбите и още петима бойци. След като българската чета се отдръпва невредима, жандармеристите залавят всички 38 мъже в селото, осем от които пребиват до гибел, а останалите са дадени на съд и изпратени в пандиза със периоди от 3 до 15 години. В град Струмица след сполучлива акция против сръбска контрачета и локални ренегати 700 души от града са изпратени в пандиза. Но те прокопават тунел и съвсем всички съумяват да избягат, като 570 от тях идват в България, не съумели да се освободят от веригите на краката и ръцете. Сблъсъци стават в село Винци, Кочанско, село Драмче, Царево-селско, в селата Ново село, Гарван и Брест, Радовишко. В село Гарван се разиграва покруса, която раздрусва цяла България. Черният " героизъм " на сръбския жупан Добрица Маткович е поразителен освен в Македония и България, само че и в цивилизования свят в Европа! През 1923 година край радовишкото село Гарван е осъществено следващото всеобщо ликвидиране, дело на новите поробители на Вардарска Македония. Сред разстреляните с картечница 27 души има и няколко деца. Причината – обвинявания, че укривали и подпомагали чети на Вътрешна македонска революционна организация. Доказателства - такива и до през днешния ден не са открити. За наследниците и околните на избитите остава единствено споменът за отнетите им роднини и прекършените човешки ориси.
Централен комитет на Вътрешна македонска революционна организация слага на специфичен прицел ренегатите в македонското придвижване, които се оферират разполагаем на тираните, откакто са направили провинения към революционното дело. Такъв е Илия Пандурски, трансформирал се в основен реализатор на сръбски поръчки за инквизиции и убийства на български патриоти. Начело на сръбската контрачетническа организация „ Удружение срещу бугарских бандита ” наред със сръбския четнически войвода-кръволок Коста Печанац застават българите-ренегати от Щип Михаил Каламатиев, Стоян Мишев и Григор Циклев, за който сръбският сатрап Жика Лазич ехидно споделя, че е „ по-добър механизъм за взаимно изтребване сред някогашни и сегашни комити ”. Пръв е осъден един от най-големите родоотстъпници, наричащ се федералист, заместник-председател на „ удружението ”, челник на сръбска чета и палач на десетки българи от двете страни на Брегалница – Стоян Мишев. На 30 декември 1924 година той е повален с пет патрона пред прага на къщата му от двадесетгодишния щипянин Кирил Григоров. На 8 май 1925 година в известния Бургтеатър във Виена Менча Кърничева убива Тодор Паница – индивида, който през 1907 година постави началото на братоубийствата във Вътрешна македонска революционна организация, а през 1922 година минава публично на сръбска страна и застава отпред на тъй наречените „ федералистки чети ” във Вардарска и Егейска Македония срещу Вътрешна македонска революционна организация. Почти две години челник на „ федералистка чета ” в Малешевския край е дезертиралият подвойвода на Вътрешна македонска революционна организация Илия Пандурски. Чрез него сръбските поробители нанасят тежки удари на българщината в този край. На 27 юли 1925 година разузнавачът на Вътрешна македонска революционна организация Христо Костадинов от село Никодим, Петричко извършва смъртната присъда над него и незасегнат се завръща в групата си.
През декември 1925 година с инструкция на Върховното командване на сръбската армия и Министерството на вътрешните работи се основават специфични въоръжени сили. В техния състав са включени постоянни войски, жандармерия и контрачети. Общата им бройка е 35 хиляди души, а задачата им е „ бързото заличаване на българските чети и успокояване на Южна Сърбия ”, без оглед на средства, с които ще се реализира това. За тази цел 12 хиляди жандарми, от общо 17 хиляди в СХС кралство са изпратени във Вардарска Македония за битка с Вътрешна македонска революционна организация. Около 65 хиляди въоръжени колонисти също са на цялостна услуга на окупаторските управляващи. През май 1927 година сръбските управляващи разкриват мрежата на Вътрешна македонска революционна организация в Ресен и околията, като арестуват 22 души отпред с доктор Асен Татарчев. Арестуваните са управлявали цялостната битка на Вътрешна македонска революционна организация в този край, противопоставяйки се на сръбската асимилаторска политика посредством техните спортни културно-просветни организации като „ Соколските сдружения ” и „ Кръгът на сръбските сестри ”. Първият и максимален пробив в „ културния фронт ” на национално-освободителното придвижване сръбските управляващи вършат с разкриването на част от ММТРО и арестуването на 70 студенти, нейни дейци в интервала от 29 май до 15 юни 1927 година Тези арести са сериозен удар върху стратегическите проекти на Вътрешна македонска революционна организация и нейната бъдеща активност във Вардарска Македония. Това е причина Вътрешна македонска революционна организация да извърши атентати против видни сръбски властници, натоварени от държавното управление в Белград с провеждането на денационализаторска политика над българското население. Един от тях е военният комендант на Брегалнишка област ген. Михайло Ковачевич, който е разстрелян на 6 октомври посред град Щип от бойна група на Вътрешна македонска революционна организация, състояща се от Илия Лилинков, Ипократ Развигоров от Щип и Благой Кралев от Куманово. Сръбските управляващи подвигат по паника всички въоръжени сили. Атентаторите обаче се измъкват и съумяват да стигнат чак до планината Плачковица, където от една пещера се борят със сръбските войски и жандарми до последния си патрон. С последните бомби Илия Лилинков и Ипократ Развигоров се самоубиват, а Благой Кралев е хванат от сръбските преследвачи. Сръбските потери дават 8 души убити и ранени. Сръбските управляващи арестуват над 470 българи, мъже и дами от целия Щипски окръг. Те са подложени на нечувани мъчения. Като възмездие против Вътрешна македонска революционна организация управляващите устройват убийството на бащата и брата на Иван Михайлов – Мише и Христо Гаврилови. До края на 1927 година Вътрешна македонска революционна организация подхваща няколко шумни атентата: В Гевгели е вдигнат във въздуха хотел-ресторанта „ Белград ”, с пребиваващи там най-висши сръбски властници, от които 15 души са тежко ранени и убити. Подобен атентат е осъществен в сръбски хотел в Кочани, където са ранени и убити 7 души висши сръбски офицери и цивилни чиновници. Нападнати са 23 жандармерийски станции в разнообразни региони на Вардарска Македония. В началото на 1928 година битката продължава с убийството на правния референт във Вардарска Македония Велимир Прелич, показал своята свирепост в мъченията над задържаните студенти, членове на ММТРО. На 13 януари 1928 година покрай „ Каменния мост ” на р. Вардар в Скопие 26 годишната българка от Тетово Мара Бунева прострелва с три патрона Велимир Прелич, без неговите бодигардове да могат да реагират, а по-късно стреля и в себе си. Сръбските окупаторски управляващи изпадат в смут. Правителството още на другия ден издава заповед за възбрана локалното население по какъвто и да е мотив да се приближава до сръбските държавни институции във Вардарска Македония. А формалните лица, жупаните, военните коменданти и владиката Варнава да се движат с утроена защита. Сръбското разузнаване приготвя проект за очистване на управлението на Вътрешна македонска революционна организация. Лично Жика Лазич, шеф на държавната сигурност на СХС кралство разпорежда на Иван Момчилов посредством свои познати във Вътрешна македонска революционна организация да стигне до Централен комитет и да простреля, в случай че не всички, най-малко Иван Михайлов. На 20 юни 1928 година в София е инсцениран атентат покрай Захарна фабрика против Вътрешна македонска революционна организация. Пуска се слух, че има убити и ранени членове на Централен комитет. Иван Момчилов се връща назад през границата и от Скопие в специфичен длъжностен вагон отпътува за Белград. На 13 юли 1928 година той е признат от Жика Лазич, който желае да му рапортува персонално кои са убитите дейци на Вътрешна македонска революционна организация в София. Вместо отговор Ив. Момчилов изважда револвера и изстрелва няколко патрона в сърбина. Смятайки, че Жика Лазич е мъртъв се самоубива в неговия кабинет във вътрешното министерство на Белград. Така Жика Лазич, който от съображения за сигурност не разрешава на българите във Вардарска Македония да минават около сръбските институции, остава жив след куршумените рани, с цел да разбере, че Вътрешна македонска революционна организация е проникнала и в неговия кабинет. Светът за прощален път схваща, че девизът на Вътрешна македонска революционна организация „ Свобода или гибел “ е верую за македонските българи, които презират непознатото иго и се жертват за свободата на Македония. След този атентат във Вардарска Македония е оповестено военно състояние. За велики жупани се назначават настоящи военни, на които е предоставено с огън и меч да „ умиротворят ” Македония. Новият жупан в Скопие полк. Михайлович още с идването си събира първенците на града, заявявайки им, че ще работи с твърда ръка, като „ за зъб ще счупва челюст ” а „ за око ще отрязва глава “.
Мара Бунева прострелва Велимир Прелич.
Не единствено Вътрешна македонска революционна организация провежда и води съпротивата против дебългаризацията и асимилаторската активност на сръбските управляващи във Вардарска Македония сред двете международни войни. През целия интервал работят и двете незаконни локални български революционни организации-ММТРО (Македонска младежка загадка революционна организация) и ТКПОМБ (Тайна културно-просветна организация на македонските българки). В основата си ММТРО е българска организация, която се бори да резервира от асимилация най-застрашената част от младото потомство – интелигенцията, която е под мощното въздействие на пропагандата на поробителите. През май и юни 1927 година стартират арести измежду македонската студентска юноша в университетите в Скопие, Белград, Загреб, Любляна. Първи са арестувани Димитър Гюзелев, приключил философия и Иван Шапков. Гюзелев е един от основните уредници на ММТРО. Пред съда са изправени 20 души на възраст 20-25 години. Започналият невъобразим развой притегля вниманието на цялата европейска общност. В Скопие идват доста задгранични публицисти. Македонската емиграция в България и Америка провежда митинги и манифестации и насочва меморандуми и апели до Обществото на народите и Великите сили. Стотици жители на Скопие обкръжават правосъдната постройка. Съдът е заставен да освободи 11 души като почтени, само че 9 получават присъди: Димитър Гюзелев – 30 години, Димитър Нецев – 15 години, Димитър Чкатров –10 години, Харалампи Фукаров – 5 години, Тодор Гичев – 5 години, Борис Андреев – 5 години, Стерьо Боздов – 5 години, Борис Светиев -5 години. Сръбските управляващи са недоволни от дребния брой наказани и подхващат друга тактичност. Ръководителят на скопската полиция не се въздържа пред юристите на подсъдимите студенти: „ Вие успяхте да спасите множеството от затвор, само че в този момент по-лесно ще ги стигне патронът ”. И тази закана се удостоверява – в Струмица е убит члена на ММТРО Тома Куюмджиев, в Неготино – Георги Ангюшев, в Тетово – юристът Борис Андрейчин, в Словения е погубен студентът от Радовиш Кирил Ципушев, в Щип – студентът Благой Монев, един от освободените от Скопския развой, в Дойран – Кольо Чакъров, в Гевгели – Трайко Попов и Илия Димов и още други.
ТКПОМБ-Тайната културно-просветна организация на македонските българки е учредена през есента на 1926 година, две години по-късно от ММТРО като спомагателна организация на общото революционно дело и е в контакт с управлението на ММТРО-централната група в Скопие. Тогава е получила своя правилник, на основата на който почнала да развива своята активност, която е осъществяване на цяла една национална стратегия за поддържане и образование на българския дух в Македония. Организацията стартира с едно пламенно ядро, състоящо се от четири деятелки на Скопие: Гена Велева, със приключено педагогическо обучение, Роза Койзеклиева – гимназиална учителка, историчка от Щип( умряла страдалчески в македонския затвор Идризово, Скопско), Стойна Стефкова – някогашна българска учителка в турско време, скопянка от българския квартал Чаир и Донка Иванова от Скопие, по-сетне брачна половинка на националния страдалец Димитър Гюзелев, братовчедка на националния воин Лазар Дивлянски, скопски челник. Всяка от тези организаторки основала към себе си свои дружби, последователно попълвани до седморки. От Скопие организацията минала във Велес, Щип и други Броят на членките нараствал последователно, като в същото време към тях се събирали други положителни българки, без да бъдат проведени и без да подозират съществуването на организацията, само че станали предмет на възпитателно влияние. Авторът на тази информация (Коста Църнушанов) не е загатнал имената на останалите членки на организацията, тъй като се е страхувал, защото тези дами са още живи по това време и могат да бъдат предмет на гонене от днешните приемници на сръбския гнет (има поради македонските управляващи в БЮРМ през 1992 г.). Споменава имената единствено на някои покойнички: Парашкева Тошева – сестра на Венко Марковски, Пандора Титизова, по-сетне омъжена във Велес, Перса Младенова и Благородна Мицева – всички от Скопие.
Кирил Тодоров е посланик и журналист.
Ехото от Скопския студентски развой е многостранно, разкрива тайната на съществуването на революционното дело измежду младите поколения във Вардарска Македония и слага началото на откритата битка сред поробители и поробени. Борбата от този миг стартира да придобива нови форми. Една от първите прояви от този жанр бе акцията на членката на ТКПОМБ-Гена Велева с нейния „ Апел до европейското публично мнение и международната съвест ”, подаден на 12 декември 1930 година Организиран от неоткритите членове на ММТРО в Скопие, в това число и от неоткритата женска организация, този зов съставлява документ за високо българско народностно схващане на македонската будна юноша. Този зов е една от аргументите настървението на сръбската власт да ускори своя гнет, което довежда до разкрития на загадка революционна активност измежду по-възрастните родолюбци. Зареждат се нови правосъдни процеси. В Скопие разкритията хвърлят в пандиза огромна група българи, отпред със скопския помощник-кмет Димитър Шалев, правист и държавник, а в Ресен огромна група конспиратори отпред с доктор Асен Татарчев, племенник на създателя на ВМОРО доктор Христо Татарчев. След излежаването на наказването им непоколебим тъмничен затвор, те поредно напущат страната и в Женева подават петиция до Организацията на народите (ОН) от името на македонските българи. Заедно с Димитър Шалев са и Григор Атанасов юрист и депутат от Кавадарци и Димитър Илиев юрист и арбитър от Прилеп. Петицията им е с дата Скопие, декември 1929 година и разкрива политиката на югославското държавно управление за унищожаването на българщината в Македония, за възбраната да се приказва и използва български език, за четенето на български книги и вестници, за принудително променените имена със сръбски окончания, за пеенето на български национални песни. Тримата се показват като избраници на българското население във Вардарска Македония, изпратени от самото българско население в Женева с искане да бъде под протекцията на ОН като национално малцинство в Югославия. В подобен дух е и петицията на доктор Асен Татарчев, който след четиригодишен непоколебим тъмничен затвор съумява да напусне Югославия дружно със брачната половинка си и двете си невръстни деца. През есента на 1932 година двамата съпрузи подават петиция в Женева и развиват пропагандна активност в интерес на поробена Македония. Тревога за ориста на българите в Македония има и в апела на Жермен Петрова, белгийка по националност, брачна половинка на инж. Иван Петров от Скопие, член на ММТРО. Живяла в продължение на пет години в Македония под сръбска власт, Жермен Петрова сигнализира международната общност за това, че „ цялостен един народ е заплашен от заличаване от белградския национализъм ”. Ужасена от сръбския гнет, авторката на апела счита, че закононарушенията на сръбските управляващи са същински позор за цивилизована Европа и за Великите сили.
Чрез апелите, меморандумите и петициите, които младата българска интелигенция изпраща до ОН и до международната общност, сръбското държавно управление е разобличено и уязвено в най-чувствителната му част на антибългарската му политика. То мъчно пази пред света мнението си, че съпротивата против него идва от вън, а не е дело на самото поробено население във Вардарска Македония.
Край на първа част! /БГНЕС
--------------
Кирил Тодоров е посланик и журналист. Работил е в Търговската работа на България в Италия и българското посолство в Испания. След 1995 година разгласява публикации във в. „ Македония “. сп. „ Македонски обзор “. Автор е на монографиите „ Героят от Прилеп Йордан Чкатров “ и „ Разузнаванията на кралска Югославия против България и Вътрешна македонска революционна организация (1920-1941) ”. Кирил Тодоров е един от спонсорите за отпечатването в България на третия том от спомените на Ванче Михайлов. Анализът на Кирил Тодоров е написан особено за Агенция БГНЕС. Втората част от неговия разбор ще обхване интервала до 1941 г.
В отговор на сръбския гнет против цивилното българско население, на което е неразрешено да има свои учебни заведения и църкви, да приказва на български и да се дефинира като българско, Вътрешна македонска революционна организация под водачеството на Тодор Александров и Иван Михайлов разпростира огромна опозиция.
Във въоръжената битка вземат участие непрекъснато 17 хиляди четници, войводи и куриери на Организацията. Благодарение на проведената от нея опозиция целият цивилизован свят научава за мъченията, на които Белград е подложил българското население във Вардарска Македония.
Това се споделя в разбора на дипломата Кирил Тодоров „ Съпротивата на българите във Вардарска Македония против сръбската асимилация и дебългаризация в интервала сред двете международни войни (1919-1941 г.) “, който е написан особено за БГНЕС.
Част първа: Обзор на съпротивата от 1919 до 1932 година
По силата на Ньойския договор-диктат от 1919 година България още веднъж е грубо разпокъсана. Южна Добруджа е дадена на Румъния, а Западна Тракия, Западните околности и съвсем цяла Македония попадат под сръбско и гръцко ръководство. На Сърбия е дадена Вардарска Македония с 25 000 кв.км. повърхност и 956 000 население, от което 793 000 българи, а на Гърция-Егейска Македония с 34 000 кв.км. територия, в която съгласно Карнегиевата анкета от 1913 година популацията е 1 042 029, от които 320 971 българи (в които не са включени хилядите българи католици, протестанти, адвентисти, патриаршисти и българите-мохамедани). Използвайки ситуацията, че България е победена страна и окупирана от съглашенските войски, сръбските и гръцки шовинисти принудително прогонват стотици хиляди най-будни българи от Вардарска и Егейска Македония. Тези, които остават са сложени отвън всевъзможни юридически и човешки закони. Срещу тях се ползват специфични военно-полицейски декрети и наредби, с които се ръководи непознато и непокорно население, като не се съблюдават мирните контракти, предвиждащи предоставяне на „ малцинствени права ” на завладените народностни общности. Сръбските и гръцки управляващи не разрешават на популацията да загатва за своята българска националност, да приказва и пее на български език. Окончанията на персоналните и фамилни имена на българите от „ ов ”, „ ев ” и „ ски ” са изменени на „ иц ”, „ ос ”, „ ис ”. Променят се имената на българските села и градове и имената на известните за българите исторически, географски и културни места. Вардарска Македония е оповестена за „ Южна Сърбия ”, а Егейска за „ Северна Гърция “. Българите са принудени да кръщават децата си по лист със сръбски и гръцки имена, направени от полицейските и църковни управляващи Със същата цел е откриването на сръбски и гръцки учебни заведения на мястото на българските. Подложени на образование по специфична политико-образователна и възпитателна стратегии, с проучване най-вече сръбска и гръцка история младите български поколения, съгласно управляващите е трябвало да излизат от тях изцяло посърбени и елинизирани. За да трансформират етническия образ на Македония, сръбските и гръцки управляващи правят и големи колонизации. Белград колонизира над 100 000 сърби, които са настанени на най-хубавите и плодородни земи във Вардарска Македония, а Атина колонизира повече от 600 000 гърци и други народности от Мала Азия, с което българите в Егейска Македония от болшинство, сред двете международни войни стават малцинство. Колонистите са в директна услуга на управляващите за усвояване на българското население. С сходна цел е употребен и аграрният въпрос. Според издадените в двете страни земеделски закони, с изключение на колонистите, висшите сръбски и гръцки властници, офицери, жандарми и прочие земя могат да получат и тези поданици на Македония, които са от „ сръбски ” и „ гръцки ” генезис, което на процедура значи, че земя могат да получат единствено тези българи, които се разгласят за сърби или гърци, а това е друга форма на асимилация.
Тъй като преглеждаме Вардарска Македония настрана от Егейска Македония по-нататък ще фокусираме вниманието си единствено върху нея. Сръбската власт на първо време провежда полицейската и цивилната си администрация във Вардарска Македония. Областта е разграничена на 7 окръга, 29 околии и над 100 общински центрове. На управителни длъжности са назначени единствено тествани сръбски националисти, членове на мракобесната „ Черна ръка ”, предани последователи на сръбската династия. По силата на конституцията на Сръбско-хърватско-словенското историческите национални области (Хърватско, Словения, Босна и Херцеговина, Македония) са разграничени на 33 административни единици, наречени „ велики жупанства ”, чиито „ велики жупани ” са подчинени само на Белград. Начело на окупационната сръбска власт във Вардарска Македония стои Върховното командване на войската. Следват – началникът на „ публичната сигурност ” (Жика Лазич), началникът на жандармерията (генерал Томич), тримата велики жупани в Скопие, Битоля и Щип, представителят на сръбската православна черква (митрополит Варнава). Съдебната система включва апелативен съд в Скопие, 8 окръжни и 170 околийски съдилища с многоброен личен състав На края на йерархическата стълбица са околийските началници, бирниците, пъдарите.
Тодор Александров възвръща Вътрешна македонска революционна организация и повежда битката против сръбските окупатори.
Българското население е изцяло изолирано от цялостния живот в региона. Поради „ национална неосведоменост ” локалните хора не могат да заемат държавна работа. Онези български учители, свещеници, лекари, инженери, интелектуалци, които са набедени за „ смъртни врагове ” на Сърбия и нейните национални ползи са интернирани в Сърбия. След време единствено тези, които потвърдят с държанието си, че са не запомнили „ българските особености ” могат да се върнат в Повардарието. Най-високата „ патриотична задача ” на сръбските учебни заведения във Вардарска Македония и на казармата в Кралството на сърбите, хърватите и словенците, а по-късно и на Кралство Югославия е да създадат младите етнически българи „ прави сърби ”. Във Вардарска Македония, наричана публично Вардарска бановина всяка изява, която припомня за предишното и довчерашния ден на българите е оповестена за държавна измяна. Много старания и средства сръбските държавни управления хвърлят за пропагандиране на своята политика във Вардарска Македония пред публичното мнение в Европа и света. С тази активност се занимава цяла войска от „ учени ”, политици, дипломати, публицисти, студенти и прочие, които фалшифицират историческата истина за Македония и особено за Вардарско и за националния темперамент на популацията там.
В отговор на тази проекти още през 1919 година Вътрешна македонска революционна организация възобновява своята организационна мрежа. Съобразно новите условия е създадена всеобхватна стратегия, която съдържа революционни, културни и дипломатически средства за опазване на българската националност, език, обичай и просвета.
Първите опити на Вътрешна македонска революционна организация в края на 1919 година и началото на 1920 година с мирни средства да наложи „ малцинствени права ” на българите във Вардарска и Егейска Македония не дават резултати. Сръбските и гръцки управляващи не признават, че там има българи. В донесение от Скопие от февруари 1920 година до Централен комитет на Вътрешна македонска революционна организация се споделя, че делегация от седем видни жители, отпред с търговеца Д. Петров посетили скопския областен шеф и митрополит Варнава, пред който декларирали, че съгласно Ньойския контракт българите в Македония би трябвало да получат „ малцинствени права ” и свои национални учебни заведения и черкви. Било им отговорено, че такива клаузи в „ мирния контракт ” няма, както нямало и българи в „ Южна Сърбия ”, т.е. Вардарска Македония. Това споделил митрополит Варнава са измислици на „ българския комитет ” (ВМРО), на които членовете са станали жертва. Накрая той ги предизвестил, че в случай че още един път издигнат някъде тези въпроси ще бъдат съдени като „ предатели ” на Сърбия. В сходно донесение от 4 февруари 1920 година се оповестява, че шестчленна делегация, отпред с Христо Кимов се явила на 28 януари 1920 година при сръбския боен комендант в град Щип с искане управляващите да разрешат откриването на българските учебни заведения. Полковник Вукич им дал отговор, че очаквал от тях да му изкажат признателност за „ свободата ”, която сръбската войска е донесла на „ сърбите ” в този край, а те пристигнали да желаят връщането на България. Тук в Сърбия, декларирал той, който желае български учебни заведения ще получи патрон. На изхода на военната комендатура шестимата българи били задържани, вързани и пребити от пердах хвърлени в подземията на пандиза. Там били разпитвани да признаят кой им е дал концепцията да желаят тук в Сърбия български учебни заведения. Христо Кимов и доктор Гичев им дали отговор, че в Щип е имало български учебни заведения още от средата на ХIХ в., открити от самото щипско поданство. Именно за тези учебни заведения те се застъпват в този момент пред сръбските управляващи. След жестока инквизиция цялата делегация е освободена, само че единствено след няколко месеца за същия случай още веднъж всички са задържани и наказани като български сътрудници от 5 до 8 години непоколебим тъмничен затвор.
Това довежда до въоръжена битка на българите против окупаторските управляващи, която във Вардарска Македония придобива всеобщ темперамент. В Егейска Македония, с цел да не се дава мотив на гръцките управляващи да прогонват българското население, Вътрешна македонска революционна организация открива скрито „ въоръжено наличие ” на чети и специфични групи, които имат задача да поддържат българското национално схващане, а също и идеала за национално избавление. Четите в Егейска Македония се стараят, доколкото е допустимо да заобикалят въоръжените конфликти с гръцките войски, жандарми и андарти.
Въоръжената битка на Вътрешна македонска революционна организация против сръбските и гръцките завоевателен управляващи сред двете международни войни минава през няколко съществени стадия. Първият обгръща интервала 1919-1924 година, когато организацията се управлява от Тодор Александров. Въоръжената битка тогава се води най-вече с обичайни средства и способи, познати и изпитани в битката против турското иго. Вътрешна македонска революционна организация работи с огромни чети, отпред с войводи, подвойводи, секретари, подпомагани от цяла фаланга куриери.
Иван Михайлов реформира " четническия институт " и основава дребни бойни групи.
През втория стадий от 1925-1928 година отпред на Вътрешна македонска революционна организация застава Иван Михайлов, който прави промени в характера, методите и средствата на въоръжената битка. Той реформира тъй наречените „ четнически институт ” на Вътрешна македонска революционна организация като основава по-малки бойни групи, които придвижват битката от селата в градовете, което ускорява резултата от въоръжената опозиция. През третия стадий 1928-1934 година огромните чети дефинитивно отпадат от въоръжената битка на Вътрешна македонска революционна организация. Тяхното място е заето от бойните групи на Вътрешна македонска революционна организация, формирани от седморки, петорки и тройки, които демонстрират по-голяма пъргавина и успеваемост в своята активност.
В интервала 1919-1934 година във Вардарска и Егейска Македония във въоръжената битка вземат участие непрекъснато 17 хиляди четници, войводи и куриери на Вътрешна македонска революционна организация. От тях 13 хиляди се комплектуват на открито и навлизат във двете окупирани области от разнообразни страни и пунктове на организацията. Останалите 4 хиляди души се рекрутират на място от българското население. Средно месечно във Вардарска и Егейска Македония работят сред 1000 и 1500 въоръжени дейци на Вътрешна македонска революционна организация. През интервала 1919-1934 година четите и специфичните групи на Вътрешна македонска революционна организация намират заслон, храна и всестранна поддръжка в 63 хиляди фамилии, сред които 144 албански, 86 турски, 42 влашки, 24 еврейски. В Егейска Македония четите намират гостолюбие в 11 215 фамилии измежду които 83 албански, 18 еврейски, 6 гръцки, 102 колонистки фамилии от Мала Азия, 230 българо-гъркомански.
Българите в Македония дават големи жертви в битката против непознатите поробители. В посочения интервал единствено във Вардарска Македония са убити или безследно изчезват в сръбските затвори 14 820 души българи. От въдворените в Сърбия 43 хиляди българи 7 200 души в никакъв случай не се завръщат в Македония и изчезват безследно. Над 124 хиляди българи минават през каторгите и лагерите в тогавашното сръбско-югославско кралство. В същото време в Егейска Македония от гръцките публични и „ неофициални управляващи ” са убити или безследно изчезват 8 400 българи, а над 42 хиляди минават през гръцките затвори и в лагерите на пустите беломорски острови. Това са основно жертви измежду мирното население, тъй като армията и жандармерията избират да убиват мирното българско население, вместо да влязат в пердах с четите и бойните групи на Вътрешна македонска революционна организация, до момента в който въоръжените сили на Вътрешна македонска революционна организация с дребни изключения не прибягват до принуждение над мирни сърби и гърци, а водят война с техните военни, жандармерийски и контрачетнически потери, на които нанасят големи загуби в убити, ранени и пленени.
Докато Вътрешна македонска революционна организация прави своите мирни старания за съблюдаване на правата на македонските българи Сърбия основава контрачети, формирования от „ локални хора, предани на сръбската концепция ”-главно войници-доброволци и жандарми, отпред с офицери. В Скопско, Велешко, Кумановско и Брегалнишко Вътрешна македонска революционна организация влиза в първите си стълкновения с тях. Последва нечовечен гнет над мирното население с обвинявания, че крие българските комити, десетки умират от безчовечен мъчения. Сръбската войска слага в обсадно състояние Щип, Велес, Струмица, Берово, Кочани, Битоля, Кавадарци, Охрид като вкарва комендантски час. По всички съществени пътища, проходи, мостове бойци, жандарми и контрачетници вършат инспекции. Всеки подозрителен е обявяван за укривател на Вътрешна македонска революционна организация и изпращан в пандиза.
През 1921 година на територията на Вардарска Македония работят 19 незаконни чети. Общо там работят като войводи, четници и незаконни дейци – 1620 души. С всяка измината години въоръжените конфликти със сръбски войски и контрачетите порастват – през 1921 са 22, през 1933 година – 56. Особено смели в боевете са четниците на войводите Ефрем Чучков, Панчо Михайлов, Стефан Леков-Царя, Иван Илиев, на двамата поети-войводи Илия Кушев и Любомир Весов, на Георги Въндев, Христо Симеонов, Лазар Кльонков, Тале Христов, Павел Христов. През тези две години са премахнати 263 сръбски бойци, жандарми, контрачетници, от които 15 офицери и войводи на сръбски контрачети. Вътрешна македонска революционна организация дава 59 починали. Тези загуби на окупатора са причина за стотиците наказани на затвор българи – като съидейници на Вътрешна македонска революционна организация и ятаци на революционните чети. В Брегалнишко техният брой е 416, В Скопско – 376, в Охридско – 297, в Струмишко –153, в Кумановско – 300 души. След оповестено военно състояние в цяла Вардарска Македония, всички градове и села са блокирани. За една седмица са задържани и наказани 900 мирни българи. В село Станевци, Щипско малобройна българска чета се изправя против жандармерийска част от 100 души. В завързалата се борба е погубен командирът на сърбите и още петима бойци. След като българската чета се отдръпва невредима, жандармеристите залавят всички 38 мъже в селото, осем от които пребиват до гибел, а останалите са дадени на съд и изпратени в пандиза със периоди от 3 до 15 години. В град Струмица след сполучлива акция против сръбска контрачета и локални ренегати 700 души от града са изпратени в пандиза. Но те прокопават тунел и съвсем всички съумяват да избягат, като 570 от тях идват в България, не съумели да се освободят от веригите на краката и ръцете. Сблъсъци стават в село Винци, Кочанско, село Драмче, Царево-селско, в селата Ново село, Гарван и Брест, Радовишко. В село Гарван се разиграва покруса, която раздрусва цяла България. Черният " героизъм " на сръбския жупан Добрица Маткович е поразителен освен в Македония и България, само че и в цивилизования свят в Европа! През 1923 година край радовишкото село Гарван е осъществено следващото всеобщо ликвидиране, дело на новите поробители на Вардарска Македония. Сред разстреляните с картечница 27 души има и няколко деца. Причината – обвинявания, че укривали и подпомагали чети на Вътрешна македонска революционна организация. Доказателства - такива и до през днешния ден не са открити. За наследниците и околните на избитите остава единствено споменът за отнетите им роднини и прекършените човешки ориси.
Централен комитет на Вътрешна македонска революционна организация слага на специфичен прицел ренегатите в македонското придвижване, които се оферират разполагаем на тираните, откакто са направили провинения към революционното дело. Такъв е Илия Пандурски, трансформирал се в основен реализатор на сръбски поръчки за инквизиции и убийства на български патриоти. Начело на сръбската контрачетническа организация „ Удружение срещу бугарских бандита ” наред със сръбския четнически войвода-кръволок Коста Печанац застават българите-ренегати от Щип Михаил Каламатиев, Стоян Мишев и Григор Циклев, за който сръбският сатрап Жика Лазич ехидно споделя, че е „ по-добър механизъм за взаимно изтребване сред някогашни и сегашни комити ”. Пръв е осъден един от най-големите родоотстъпници, наричащ се федералист, заместник-председател на „ удружението ”, челник на сръбска чета и палач на десетки българи от двете страни на Брегалница – Стоян Мишев. На 30 декември 1924 година той е повален с пет патрона пред прага на къщата му от двадесетгодишния щипянин Кирил Григоров. На 8 май 1925 година в известния Бургтеатър във Виена Менча Кърничева убива Тодор Паница – индивида, който през 1907 година постави началото на братоубийствата във Вътрешна македонска революционна организация, а през 1922 година минава публично на сръбска страна и застава отпред на тъй наречените „ федералистки чети ” във Вардарска и Егейска Македония срещу Вътрешна македонска революционна организация. Почти две години челник на „ федералистка чета ” в Малешевския край е дезертиралият подвойвода на Вътрешна македонска революционна организация Илия Пандурски. Чрез него сръбските поробители нанасят тежки удари на българщината в този край. На 27 юли 1925 година разузнавачът на Вътрешна македонска революционна организация Христо Костадинов от село Никодим, Петричко извършва смъртната присъда над него и незасегнат се завръща в групата си.
През декември 1925 година с инструкция на Върховното командване на сръбската армия и Министерството на вътрешните работи се основават специфични въоръжени сили. В техния състав са включени постоянни войски, жандармерия и контрачети. Общата им бройка е 35 хиляди души, а задачата им е „ бързото заличаване на българските чети и успокояване на Южна Сърбия ”, без оглед на средства, с които ще се реализира това. За тази цел 12 хиляди жандарми, от общо 17 хиляди в СХС кралство са изпратени във Вардарска Македония за битка с Вътрешна македонска революционна организация. Около 65 хиляди въоръжени колонисти също са на цялостна услуга на окупаторските управляващи. През май 1927 година сръбските управляващи разкриват мрежата на Вътрешна македонска революционна организация в Ресен и околията, като арестуват 22 души отпред с доктор Асен Татарчев. Арестуваните са управлявали цялостната битка на Вътрешна македонска революционна организация в този край, противопоставяйки се на сръбската асимилаторска политика посредством техните спортни културно-просветни организации като „ Соколските сдружения ” и „ Кръгът на сръбските сестри ”. Първият и максимален пробив в „ културния фронт ” на национално-освободителното придвижване сръбските управляващи вършат с разкриването на част от ММТРО и арестуването на 70 студенти, нейни дейци в интервала от 29 май до 15 юни 1927 година Тези арести са сериозен удар върху стратегическите проекти на Вътрешна македонска революционна организация и нейната бъдеща активност във Вардарска Македония. Това е причина Вътрешна македонска революционна организация да извърши атентати против видни сръбски властници, натоварени от държавното управление в Белград с провеждането на денационализаторска политика над българското население. Един от тях е военният комендант на Брегалнишка област ген. Михайло Ковачевич, който е разстрелян на 6 октомври посред град Щип от бойна група на Вътрешна македонска революционна организация, състояща се от Илия Лилинков, Ипократ Развигоров от Щип и Благой Кралев от Куманово. Сръбските управляващи подвигат по паника всички въоръжени сили. Атентаторите обаче се измъкват и съумяват да стигнат чак до планината Плачковица, където от една пещера се борят със сръбските войски и жандарми до последния си патрон. С последните бомби Илия Лилинков и Ипократ Развигоров се самоубиват, а Благой Кралев е хванат от сръбските преследвачи. Сръбските потери дават 8 души убити и ранени. Сръбските управляващи арестуват над 470 българи, мъже и дами от целия Щипски окръг. Те са подложени на нечувани мъчения. Като възмездие против Вътрешна македонска революционна организация управляващите устройват убийството на бащата и брата на Иван Михайлов – Мише и Христо Гаврилови. До края на 1927 година Вътрешна македонска революционна организация подхваща няколко шумни атентата: В Гевгели е вдигнат във въздуха хотел-ресторанта „ Белград ”, с пребиваващи там най-висши сръбски властници, от които 15 души са тежко ранени и убити. Подобен атентат е осъществен в сръбски хотел в Кочани, където са ранени и убити 7 души висши сръбски офицери и цивилни чиновници. Нападнати са 23 жандармерийски станции в разнообразни региони на Вардарска Македония. В началото на 1928 година битката продължава с убийството на правния референт във Вардарска Македония Велимир Прелич, показал своята свирепост в мъченията над задържаните студенти, членове на ММТРО. На 13 януари 1928 година покрай „ Каменния мост ” на р. Вардар в Скопие 26 годишната българка от Тетово Мара Бунева прострелва с три патрона Велимир Прелич, без неговите бодигардове да могат да реагират, а по-късно стреля и в себе си. Сръбските окупаторски управляващи изпадат в смут. Правителството още на другия ден издава заповед за възбрана локалното население по какъвто и да е мотив да се приближава до сръбските държавни институции във Вардарска Македония. А формалните лица, жупаните, военните коменданти и владиката Варнава да се движат с утроена защита. Сръбското разузнаване приготвя проект за очистване на управлението на Вътрешна македонска революционна организация. Лично Жика Лазич, шеф на държавната сигурност на СХС кралство разпорежда на Иван Момчилов посредством свои познати във Вътрешна македонска революционна организация да стигне до Централен комитет и да простреля, в случай че не всички, най-малко Иван Михайлов. На 20 юни 1928 година в София е инсцениран атентат покрай Захарна фабрика против Вътрешна македонска революционна организация. Пуска се слух, че има убити и ранени членове на Централен комитет. Иван Момчилов се връща назад през границата и от Скопие в специфичен длъжностен вагон отпътува за Белград. На 13 юли 1928 година той е признат от Жика Лазич, който желае да му рапортува персонално кои са убитите дейци на Вътрешна македонска революционна организация в София. Вместо отговор Ив. Момчилов изважда револвера и изстрелва няколко патрона в сърбина. Смятайки, че Жика Лазич е мъртъв се самоубива в неговия кабинет във вътрешното министерство на Белград. Така Жика Лазич, който от съображения за сигурност не разрешава на българите във Вардарска Македония да минават около сръбските институции, остава жив след куршумените рани, с цел да разбере, че Вътрешна македонска революционна организация е проникнала и в неговия кабинет. Светът за прощален път схваща, че девизът на Вътрешна македонска революционна организация „ Свобода или гибел “ е верую за македонските българи, които презират непознатото иго и се жертват за свободата на Македония. След този атентат във Вардарска Македония е оповестено военно състояние. За велики жупани се назначават настоящи военни, на които е предоставено с огън и меч да „ умиротворят ” Македония. Новият жупан в Скопие полк. Михайлович още с идването си събира първенците на града, заявявайки им, че ще работи с твърда ръка, като „ за зъб ще счупва челюст ” а „ за око ще отрязва глава “.
Мара Бунева прострелва Велимир Прелич.
Не единствено Вътрешна македонска революционна организация провежда и води съпротивата против дебългаризацията и асимилаторската активност на сръбските управляващи във Вардарска Македония сред двете международни войни. През целия интервал работят и двете незаконни локални български революционни организации-ММТРО (Македонска младежка загадка революционна организация) и ТКПОМБ (Тайна културно-просветна организация на македонските българки). В основата си ММТРО е българска организация, която се бори да резервира от асимилация най-застрашената част от младото потомство – интелигенцията, която е под мощното въздействие на пропагандата на поробителите. През май и юни 1927 година стартират арести измежду македонската студентска юноша в университетите в Скопие, Белград, Загреб, Любляна. Първи са арестувани Димитър Гюзелев, приключил философия и Иван Шапков. Гюзелев е един от основните уредници на ММТРО. Пред съда са изправени 20 души на възраст 20-25 години. Започналият невъобразим развой притегля вниманието на цялата европейска общност. В Скопие идват доста задгранични публицисти. Македонската емиграция в България и Америка провежда митинги и манифестации и насочва меморандуми и апели до Обществото на народите и Великите сили. Стотици жители на Скопие обкръжават правосъдната постройка. Съдът е заставен да освободи 11 души като почтени, само че 9 получават присъди: Димитър Гюзелев – 30 години, Димитър Нецев – 15 години, Димитър Чкатров –10 години, Харалампи Фукаров – 5 години, Тодор Гичев – 5 години, Борис Андреев – 5 години, Стерьо Боздов – 5 години, Борис Светиев -5 години. Сръбските управляващи са недоволни от дребния брой наказани и подхващат друга тактичност. Ръководителят на скопската полиция не се въздържа пред юристите на подсъдимите студенти: „ Вие успяхте да спасите множеството от затвор, само че в този момент по-лесно ще ги стигне патронът ”. И тази закана се удостоверява – в Струмица е убит члена на ММТРО Тома Куюмджиев, в Неготино – Георги Ангюшев, в Тетово – юристът Борис Андрейчин, в Словения е погубен студентът от Радовиш Кирил Ципушев, в Щип – студентът Благой Монев, един от освободените от Скопския развой, в Дойран – Кольо Чакъров, в Гевгели – Трайко Попов и Илия Димов и още други.
ТКПОМБ-Тайната културно-просветна организация на македонските българки е учредена през есента на 1926 година, две години по-късно от ММТРО като спомагателна организация на общото революционно дело и е в контакт с управлението на ММТРО-централната група в Скопие. Тогава е получила своя правилник, на основата на който почнала да развива своята активност, която е осъществяване на цяла една национална стратегия за поддържане и образование на българския дух в Македония. Организацията стартира с едно пламенно ядро, състоящо се от четири деятелки на Скопие: Гена Велева, със приключено педагогическо обучение, Роза Койзеклиева – гимназиална учителка, историчка от Щип( умряла страдалчески в македонския затвор Идризово, Скопско), Стойна Стефкова – някогашна българска учителка в турско време, скопянка от българския квартал Чаир и Донка Иванова от Скопие, по-сетне брачна половинка на националния страдалец Димитър Гюзелев, братовчедка на националния воин Лазар Дивлянски, скопски челник. Всяка от тези организаторки основала към себе си свои дружби, последователно попълвани до седморки. От Скопие организацията минала във Велес, Щип и други Броят на членките нараствал последователно, като в същото време към тях се събирали други положителни българки, без да бъдат проведени и без да подозират съществуването на организацията, само че станали предмет на възпитателно влияние. Авторът на тази информация (Коста Църнушанов) не е загатнал имената на останалите членки на организацията, тъй като се е страхувал, защото тези дами са още живи по това време и могат да бъдат предмет на гонене от днешните приемници на сръбския гнет (има поради македонските управляващи в БЮРМ през 1992 г.). Споменава имената единствено на някои покойнички: Парашкева Тошева – сестра на Венко Марковски, Пандора Титизова, по-сетне омъжена във Велес, Перса Младенова и Благородна Мицева – всички от Скопие.
Кирил Тодоров е посланик и журналист.
Ехото от Скопския студентски развой е многостранно, разкрива тайната на съществуването на революционното дело измежду младите поколения във Вардарска Македония и слага началото на откритата битка сред поробители и поробени. Борбата от този миг стартира да придобива нови форми. Една от първите прояви от този жанр бе акцията на членката на ТКПОМБ-Гена Велева с нейния „ Апел до европейското публично мнение и международната съвест ”, подаден на 12 декември 1930 година Организиран от неоткритите членове на ММТРО в Скопие, в това число и от неоткритата женска организация, този зов съставлява документ за високо българско народностно схващане на македонската будна юноша. Този зов е една от аргументите настървението на сръбската власт да ускори своя гнет, което довежда до разкрития на загадка революционна активност измежду по-възрастните родолюбци. Зареждат се нови правосъдни процеси. В Скопие разкритията хвърлят в пандиза огромна група българи, отпред със скопския помощник-кмет Димитър Шалев, правист и държавник, а в Ресен огромна група конспиратори отпред с доктор Асен Татарчев, племенник на създателя на ВМОРО доктор Христо Татарчев. След излежаването на наказването им непоколебим тъмничен затвор, те поредно напущат страната и в Женева подават петиция до Организацията на народите (ОН) от името на македонските българи. Заедно с Димитър Шалев са и Григор Атанасов юрист и депутат от Кавадарци и Димитър Илиев юрист и арбитър от Прилеп. Петицията им е с дата Скопие, декември 1929 година и разкрива политиката на югославското държавно управление за унищожаването на българщината в Македония, за възбраната да се приказва и използва български език, за четенето на български книги и вестници, за принудително променените имена със сръбски окончания, за пеенето на български национални песни. Тримата се показват като избраници на българското население във Вардарска Македония, изпратени от самото българско население в Женева с искане да бъде под протекцията на ОН като национално малцинство в Югославия. В подобен дух е и петицията на доктор Асен Татарчев, който след четиригодишен непоколебим тъмничен затвор съумява да напусне Югославия дружно със брачната половинка си и двете си невръстни деца. През есента на 1932 година двамата съпрузи подават петиция в Женева и развиват пропагандна активност в интерес на поробена Македония. Тревога за ориста на българите в Македония има и в апела на Жермен Петрова, белгийка по националност, брачна половинка на инж. Иван Петров от Скопие, член на ММТРО. Живяла в продължение на пет години в Македония под сръбска власт, Жермен Петрова сигнализира международната общност за това, че „ цялостен един народ е заплашен от заличаване от белградския национализъм ”. Ужасена от сръбския гнет, авторката на апела счита, че закононарушенията на сръбските управляващи са същински позор за цивилизована Европа и за Великите сили.
Чрез апелите, меморандумите и петициите, които младата българска интелигенция изпраща до ОН и до международната общност, сръбското държавно управление е разобличено и уязвено в най-чувствителната му част на антибългарската му политика. То мъчно пази пред света мнението си, че съпротивата против него идва от вън, а не е дело на самото поробено население във Вардарска Македония.
Край на първа част! /БГНЕС
--------------
Кирил Тодоров е посланик и журналист. Работил е в Търговската работа на България в Италия и българското посолство в Испания. След 1995 година разгласява публикации във в. „ Македония “. сп. „ Македонски обзор “. Автор е на монографиите „ Героят от Прилеп Йордан Чкатров “ и „ Разузнаванията на кралска Югославия против България и Вътрешна македонска революционна организация (1920-1941) ”. Кирил Тодоров е един от спонсорите за отпечатването в България на третия том от спомените на Ванче Михайлов. Анализът на Кирил Тодоров е написан особено за Агенция БГНЕС. Втората част от неговия разбор ще обхване интервала до 1941 г.
Източник: bgnes.bg
КОМЕНТАРИ