Бабата спасила вълка от капан, а след години добрината неочаквано й се отплатила
Баба Вера от нашето село ми описа невероятна история за две незабравими нейни срещи с вълци. След като я изслушах, трансформирах вечно отношението си към тези хищници.
Това се случило при започване на лятото. Баба Вера излязла в гората, с цел да събере майски билки. Тя не се счита за вълшебница или лечителка. Но баба й я научлаи на някои познания за свойствата на корените и цветята.
Често успяваше да пребори заболявания с чайове и отвари, а съседите идваха при нея да желаят лечебни отвари или съвет.
След като напълнила кошницата, тя седнала на една паднала ела, с цел да си поеме мирис и да обядва. Изведнъж чула ромолене зад себе си. Поглеждайки обратно, тя видяла огромно, едва куче… Не, не било куче. Бил вълк, същински. С изстрадал тип. Куцукал постепенно на три крайници, а зад четвъртия нещо се влачело.
Бабата не се уплашила и схванала, че хищникът няма да й навреди – самият той едвам се влачел. Имал капан на лапата.
Вълкът спрял и отдолу под челото си я погледнла в очите. Баба Вера споделя, че е доловила в сърцето си молбата на вълка. И макар че се страхувала, тя се доближила деликатно до хищника.
Вълкът или схванал желанията й, или просто бил изтощен, само че се отпуснал тежко по стомах. Баба Вера седнала до него и с нежни думи успокоявала вълка или по-скоро себе си. Тя остъргала пръстите си до кръв, до момента в който отпускала стоманената скоба.
Трябвало да употребява нож и здрава сопа. Вълкът изтърпял всичко безмълвно и единствено въздъхнал надълбоко по човешки, когато лапата му се освободила.
Той не избягал и почнал старателно да ближе раната.
Бабата извадила от чантата си парче домашно сирене, което си бе приготвила за обяд, върнала се при вълка и поставила лакомството на тревата покрай него, след което безшумно се заприбирила към у дома.
Отплатата
Минала една година. Пролетта донесла буйни билки и омайни цветя. И баба Вера, както постоянно, отишла да прибере горската си годишна продукция. Този път тя имала потребност от блатен корен; нейната съседка страдала от болежки в крайници си и помолила за помощ.
Бабата тръгнала по горските пътеки надълбоко в гората, до мястото, където имало малко тресавище в низината. Ето го и него – нблатния корен – малко растение с огромни лечебни сили!
Баба Вера седнала и извадила градинска лопатка. Изведнъж един клон изпукал в профил. Тя се обърнала по посока на шума и за собствен смут видяла голяма кафява глава с кръгли уши. Мечката излязла от шубрака и се загледала право в нея!
Мечката заплашително тръгнала към баба Вера.
„ Това беше! “, минало през главата й. Нямало смисъл да бяга. Нямала някакви оръжия с изключение на нож. Изведнъж мечата спряла и почнала да души обезпокоително, само че не гледала към бабата, а някъде зад нея.
И тогава тя чула глухо ръмжене откъм гърба.
Иззад бабата излязъл голям остарял вълк и застанал сред нея и мечката. Зад нея от храстите излезли и два по-малки вълка. Мечката изръмжала, поклатила глава, вълците настръхнали, изръмжали в отговор и се спуснали към мечката.
А тя просто побягнала, отдръпнала се в шубраците и изчезнала.
Баба Вера по този начин и останала на колене с лопатката в ръце. Тя разпознала майката – това била вълчицата, която избавила преди годинаа. Познала я по белезите на лапата и…по очите.
„ Имаше доста логичен взор – сподели ми баба Вера – като че ли гледа в самата ти душа!
Вълците се втурнали след мечката в гъсталака, а вълчицата се обърнала, хвърлила един финален взор на бабата и също изчезнала сред дърветата.
