Безбожието е голота на душата
„ Аз съм дете на века, дете на неверието и подозрението от раждането си до през днешния ден, че и (зная го) до гроб. Какви страшни страдания ми е коствала и ми коства в този момент тази жадност да имам вяра, която укрепва в душата ми толкоз повече, колкото повече намирaм в себе си противоположни доводи. И въпреки всичко от време на време Бог ми провожда мигове, в които съм изцяло спокоен; в тези мигове аз обичам и виждам, че и мен ме обичат – та таман в такива мигове аз построих за себе си подобен знак на вярата, в който всичко е ясно и свято за мен. Символът е доста елементарен и е следният: да вярваш, че няма нищо по прелестно, по-дълбоко, по-симпатично, по-разумно, по-мъжествено и по-съвършено от Христос. И освен няма, споделям си аз с ревностна обич, само че и не може да има. Нещо повече, в случай че някой би ми потвърдил, че Христос е отвън истината и истината в действителност се окажеше отвън Христос, аз въпреки всичко бих предпочел да остана с Христос, в сравнение с с истината. “ – Фьодор Достоевски
Въпросът за вярата, подозренията и смисъла на живота постоянно е предизвиквал дълбоки метафизичен размисли у хората. Великите философи са изписали голям брой томове с разсъждения в опитите си да проумеят връзката сред смисъл и религия.
Думите на Албер Камю : „ Предпочитам да пребивавам живота си по този начин, като че ли има Бог, и да умра, откривайки, че го няма, в сравнение с да пребивавам живота си, като че ли го няма, и като умра, да схвана, че го има, “ са всъщност размисъл върху един от най-фундаменталните избори, които човек прави в живота си – какво е нашето отношение към вярата и по какъв начин това дефинира метода, по който живеем.
Това изказване, което познаваме като „ абсурд на Паскал “ , насочва вниманието към един бездънен екзистенциален абсурд. То освен акцентира алтернативата на индивида, търсещ истината в свят, изпълнен със подозрения, само че също по този начин приказва за страха от незнайното и от това, което може да пристигна след гибелта.
Предпочитането на живот с религия, даже в случай че след това се окаже, че няма Бог, не е единствено въпрос на набожен избор. Това е и философска позиция за отговорността, която носим за живота, който водим. Вярата, без значение от нейната форма, носи със себе си избран код на нравственос, морал и смисъл. Животът, който се управлява от религия в по-висша мощ, нормално включва и по-голяма отговорност към другите, блян към добродетели като обич, състрадание, амнистия и правдивост.
От друга страна, животът без религия може да предложи една независимост от догмите и рестриктивните мерки, само че също по този начин основава чувство за празнина и липса на смисъл. Какво, в случай че в последния миг, когато към този момент няма връщане обратно, се окаже, че е съществувал по-висш ред, че има отговори на въпросите, които сме отказвали да зададем, и че нашето отменяне на вярата ни е попречило да осъзнаем тази истина?
Тази алтернатива слага под въпрос какво в действителност значи да живееш „ с мисълта за Бог “. Дали това е изборът на сигурността, воден от боязън пред незнайното, или е решение, което обогатява самия живот, трансформирайки го в нещо по-голямо от самия себе си?
Сантименталната страна на този въпрос е в простата, само че трогателна истина, че вярата е избор на вяра – вяра за смисъл, за отвъдното, за продължение на всичко, което обичаме и ценим. В този смисъл животът с религия не е единствено поради страха от наказване или устрема към небесна премия. Той е избор за обогатяване на душата, за разширение на нашата същина оттатък материалното и забележимото.
Едно от най-силните послания на този откъс е, че вярата може да бъде вътрешен компас, който ни води през мрака на подозрението и несигурността. И даже да не можем да потвърдим съществуването на Бога или на отвъдното, вярата дава смисъл на нашите дейности тук и в този момент. Тя е детайл, който прави живота по-дълбок, по-състрадателен и по-съзнателен.
Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм :
Вижте още: Има две крайности: да не слушаш разсъдъка и да слушаш единствено него – БЛЕЗ ПАСКАЛ
