Ървин Ялом е практикуващ психотерапевт, заслужил професор по психиатрия от

Ървин Ялом е практикуващ психотерапевт, заслужил професор по психиатрия от Станфордския университет. За повече от 50 години процедура той е предал своята мъдрост на хиляди пациенти, написал е 10 книги, трансформирали се в класика в жанра, и няколко учебника по психотерапия, които се употребяват и до ден сегашен.

„ Да се взреш в слънцето “ е надълбоко насърчителен взор към универсалната тематика за гибелта. Съдбата ни като човешки същества е нашата тленност, само че от време на време ужасът от гибелта ни превзема дотам, че ни прави неспособни да живеем пълноценно. Макар и несъзнателен, страхът от гибелта постоянно е в основата на редица психологични разстройства: необяснима тревога, меланхолия, уплахи, боязън от остаряване… Прозрението за нашата смъртност постоянно става ясно вследствие от пробуждащо прекарване: съновидение, мъчителна загуба (смъртта на обичан човек, бракоразвод, загуба на работата или дома), болест, контузия или напредването на възрастта.

Въпреки че гибелта ни погубва, съзнанието за нашата тленност може да избави живота ни, твърди Ялом. Да го избави от какво? От пропиляване.

Щом се конфронтираме с обстоятелството на своята последователност, ние започваме да пренареждаме целите си. Да поддържаме връзка по-задушевно с обичаните хора, да се любуваме по-интензивно на хубостта на живота и да поемаме с повече подготвеност рисковете, нужни за личностното ни израстване.

Изпъстрена с трогателните истории на разнообразни хора, с прекарванията и спомените на самия създател, книгата предлага съответни способи за справяне с ужаса от гибелта. За да стигнем до прозрението: Колкото по-пълноценно живее човек, колкото по-пълно осъществя капацитета си, толкоз по-малко се опасява от гибелта.

40% ОТ ХОРАТА ПОМЪДРЯВАТ ПРЕДИ КРАЯ

(Интервю с Ървин Ялом)

Новата ви книга се споделя „ Да се взреш в слънцето “. Това някаква метафора ли е?

Заглавието насочва към максимата на Ларошфуко, че „ Слънцето и гибелта не могат да се гледат в лицето “. Не можеш да се взираш в слънцето. Не можеш да се взираш и в гибелта. Твърде плашещо е. Целта ми е посредством тази книга да направя тематиката за гибелта по-приемлива. Вярвам, че страхът от гибелта стои в основата на редица неразрешени проблеми и единствено в случай че приемем обстоятелството, че времето ни е лимитирано, ще можем да живеем по-истински и с повече възторг. Защото в светлината на гибелта редица паники наподобяват маловажни: страхът от отменяне, терзанието по какъв начин ни възприемат другите, стремежът към веществен разцвет – всичко това към този момент няма значение. Хората са принудени да преразгледат целите си и да се освободят от всичко ненужно.

На множеството от нас в действителност не ни се приказва, даже не ни се мисли за гибелта. Вие обаче твърдите, че единствено посредством осъзнаването на обстоятелството на нашата тленност ще можем да водим пълностоен живот. Правилно ли ви разбирам?

Страхът от гибелта е най-големият и най-изконният от всички човешки страхове. Имам много пациенти, които изпитват не просто паника от гибелта, която е естествена и е закодирана надълбоко във всеки от нас, а същински смут. Те дотам са захласнати от тази мисъл, че не могат да живеят обикновено. Една моя пациентка да вземем за пример, която пътува по няколко часа, с цел да ме види, споделя, че до момента в който кара, непрестанно си мисли: „ Тези красиви дървета, тези цветя, тези хора… всички те скоро ще се трансфорат в прахуляк “. Погледнат в тази светлина, целият живот наподобява неправилен, цялата му хубост и наслаждение са му отнети. Съществува и различен тип реакция на страха от гибелта и тя се показва в безумно смели, напряко безразсъдни дейности, да вземем за пример скачане с парашут, шофиране с висока скорост и други рискови занимания, с които като че ли провокираме гибелта. Така се опитваме да си потвърдим, че не се опасяваме, до момента в който в реалност е тъкмо противоположното.

Твърдите, че страхът от гибелта може да е повода за доста от психологичните ни проблеми, без значение дали го осъзнаваме или не.

Точно по този начин. Хората нормално потискат мисълта за гибелта, само че тя е там, в нашето несъзнавано. И страхът се демонстрира в разнообразни признаци: нараснал стрес, необяснима паника, под паника офанзиви, меланхолия, уплахи. Често даже не си даваме сметка за същинския провинен за проблемите ни. Друга моя пациентка скоро след загубата на няколко близки за нея хора стартира да развива признаци на меланхолия – опасяваше се да излиза от къщи, да кара, не можеше повече да кара ски. Всичко, което криеше някакъв риск, стана табу за нея. Ето по този начин, поради страховете си, тя се отхвърли от живота и това е явен образец за затулен боязън от гибелта.

Какво мислите за рецесията на междинната възраст?

Кризата на междинната възраст е типичен образец за прикрита тревога. Точно в този момент работя с няколко мъже, които наближават петдесетте. Те са на върха на триумфа и осъзнават, че естествената посока е надолу. Вместо обаче да изпитват по-малко стрес, те стартират да демонстрират необичайно държание: стартират буйна любовна спекулация или извънбрачна връзка. Те не могат да си обяснят за какво пристрастеността е толкоз огромна, че не могат да й устоят. Аз персонално считам, че в основата си тя се подхранва от техните страхове. Тази магия е един тип отклонение на вниманието от мисълта за остаряването и надлежно за гибелта. Така те изпитват прилив на нова жизнеспособност или си основават чувството, че има цялостен различен живот, който биха могли да изживеят. Че биха могли да стартират изначало. Но това е единствено заблуда: не можем да спрем хода на времето.

Нееднократно сте подчертавали, че от пациентите си, заболели от рак, сте научили най-вече за живота. Какво в действителност разбрахте?

Да работиш с хора, които страдат от неизлечимо заболяване, е напълно друго от работата с нормалните пациенти. Тези хора са принудени да одобряват обстоятелството, че животът им доближава края си. Изправени пред лицето на гибелта, хората реагират друго. Имаше такива, които бързо се предаваха, изпадаха във вцепенение или се отдаваха на отчаянието. Имаше обаче и една друга група, освен това немалка – към 30–40%, на които близката среща със гибелта действаше като катализатор. Те преживяваха промени, които могат да бъдат избрани единствено като личностно израстване, съзряване или помъдряване. Тези хора пренареждаха своите цели, преставаха да придават значимост на тривиалното и започваха да посвещават времето си на фактически значимите за тях неща – обичните хора, сменящите се сезони, музиката и поезията, – които дълго бяха пренебрегвали. Както споделяше един от тях: „ Ракът лекува неврозите ”. Но какъв брой тъпо, че трябваше да наближи краят им, когато телата им бяха унищожени от раковите метастази, с цел да се научат по какъв начин да живеят.

Но по какъв начин тъкмо човек се научава по какъв начин да живее?

Мисля, че ключът е в положителния живот: единствено по този начин ще успеем да се освободим от съжаленията за нещата, които не сме създали. Това може да стане единствено в случай че изпитваме задоволство от това, което вършим. И още нещо: би трябвало да се опитаме да сме по-мили и състрадателни както към себе си, по този начин и към останалите. В края на краищата всички имаме идентична орис – всички сме смъртни.

Значи ли това, че работата ви с терминално заболели пациенти е оказала въздействие върху лечебните ви способи?

Да, в много огромна степен. Реших, че мога да пренеса наученото и в ежедневната си работа. Казах си, че не е нужно човек да умира, с цел да разбере хубостта на живота и да осъзнае кои са значимите неща. Ако успеех да поднеса тематиката за гибелта на моите пациенти по този начин, че да осъзнаят личната си последователност, може би щях да ги подтикна да погледнат на живота си по различен метод. Това е повода тематиката за гибелта да е толкоз централна както в лечебната ми процедура, по този начин и във всичките ми произведения. Опитвам се да накарам хората да проумеят какъв брой значима е гибелта в оценката за живота.

Как мислите, за какво хората толкоз се опасяват от гибелта?

Един от въпросите, който постоянно задавам на своите пациенти, е точно този: „ Знам, че може да ви звучи като малоумен въпрос, само че дано ви запитам – какво тъкмо в мисълта за гибелта ви плаши толкоз? “. Удивително е какъв брой доста отговори получих. Повечето хора обаче се опасяват, тъй като се усещат, като че ли не са живели същински, считат, че са пропуснали прекалено много. Психолозите от дълго време са го открили: колкото по-голямо е чувството за непреживян живот, толкоз по-силен е страхът от гибелта.

Затова ли пишете, че „ въпреки че гибелта ни унищожава физически, концепцията за гибелта ни избавя “?

Идеята, че животът и гибелта са взаимнозависими, не е нова. Още Сократ е споделил, че целият ни живот е една подготовка за гибелта. Това ми се стори изключително правилно, до момента в който работих с неизлечимо заболели пациенти. Това беше доста поучително и даже трансформиращо прекарване.

Казват, че близката среща със гибелта би могла да промени целия ни живот.

Това е по този начин, само че не е належащо самите ние да сме се сблъскали със гибелта, с цел да се пробудим за живота. Смъртта на обичан непосредствен, загубата на работата, краят на брака или даже някое съновидение също биха могли да окажат сходен резултат. Наистина съзнанието, че през днешния ден може да е последният ден от живота ни, би могло да окаже голямо въздействие върху целия ни светоглед.

Какъв съвет бихте дали на хората, които изпитват мощна тревога при мисълта за гибелта?

Съветът ми е да си намерят добър терапевт. А това, което самите те могат да създадат, е да открият друга вероятност към гибелта, а оттова и към живота. Именно това се пробвам да направя посредством книгите си. Ще помогне и в случай че намерят с кого да споделят страховете си. Хората не обичат да приказват за гибелта. Не желаят да наподобяват слаби, а също се опасяват да не притеснят или отхвърлен другите. Това в особена степен се отнася за хората, които са тежко заболели. Те пазят възприятията си за себе си. Ако си позволите обаче да бъдете по-откровени, евентуално ще откриете, че другите имат сходни страхове, и това близко другарство би могло да се окаже от голяма помощ. В края на краищата всички ще минем по този път и съзнанието за споделената ни човешка орис може да ни донесе същинска разтуха.

Инфо: http://dvatabuka.eu