Антроположката Хелън Фишер се опитва да ни помогне да разгадаем

Антроположката Хелън Фишер се пробва да ни помогне да разбираем доста от загадките на този свят. В книгата си „ Анатомия на любовта “ тя се пробва да отговори на въпросите, свързани с любовта от позиция на науката, въпроси, които индивидът милиони години след появяването си продължава да си задава. Авторката е уверена, че колкото по-добре разберем своето човешко завещание, толкоз по-голяма ще бъде властта ни над него и толкоз по-силна нашата свободна воля.

(The Kiss, 1897, Edvard Munch)

ХИМИЯ НА ЛЮБОВТА

Вероятно хората са почнали да разискват привличането сред половете преди повече от един милион години, до момента в който лежели на крайбрежията на реките в Африка и гледали небето. Мислители от по-близко време са стигнали до проницателни разсъждения за тази тресчица, наречена обич.

Например У.Х.Одън оприличава половия блян с „ непоносим невралгичен сърбеж “. Х.Л. Менкен го разказва по друг метод: „ Да си влюбен значи да си в положение на упойка във връзка с усещанията “. И двамата чувствали, че в мозъка стават някакви физически промени, и предугаждали, че това може би е изненадващо изобретение за химията на любовта.

Силното прочувствено разстройване, което назоваваме омайване или привличане, може да стартира от една дребна молекула, наречена фенилетиламин, или ФЕА. Известно като възбуждащ амин, ФЕА е вещество в мозъка, което провокира усеща на възбуденост, вдъхновение и еуфория.

През 70-те години неврологът Пол Маклийн открива, че мозъкът е разграничен на три секции. В реалност той е много по-сложно организиран, само че като обща визия структурата, която дава Маклийн, е потребна и през днешния ден. Най-примитивната секция е ситуирана към надебеляването в горния завършек на гръбначния дирек. Тази област, която си е заслужила известност на „ мозък на влечуги “, ръководи инстинктивните ни реакции, като настъпателност, чувство за своя територия, съблюдаване на ритуали и откритата обществена йерархичност. Ние евентуално използваме тази област на мозъка при ухажването, когато „ инстинктивно “ се надуваме, перчим и флиртуваме.

Над и към тази област на мозъка се намира група от структури в средата на главата, известни като периферна система. Тези структури ръководят главните страсти – боязън, яд, наслада, горест, омерзение, обич и ненавист. Затова когато преливате от благополучие, парализирани сте от нерешителност, яд, омерзение или отчаяние, точно елементи от периферната ви система създават електрически и химически разстройства. Почти сигурно тъкмо тук е  физическият генезис на влюбването.

Над тази система е мозъчната кора – сива спираловидна гъбеста материя, която се намира тъкмо под черепа. Кората направлява съществени функционалности, като зрение, слух, диалект, както и математическите и музикалните ви качества. И което е още по-важно, кората свързва страстите с мислите ви. Именно тази част на мозъка мисли за „ него “ или „ нея “.

Тук ФЕА и евентуално други неврохимикали, като норепинефрин и допамин, могат да изиграят значима роля. Мозъкът и връзките сред трите му съществени елементи са построени от неврони, или нервни кафези, които наброяват минимум 100 милиарда. Импулсите минават през един неврон, прескачат през празнота – синапс – към идната нервна клетка. Така те се движат по невронната автомагистрала на мозъка.

ФЕА се намира в края на някои нервни кафези и оказва помощ на импулса да минава от един неврон в различен. Не по-малко значимо е, че ФЕА е и натурален амфетамин, който възбужда мозъка. Психиатърът Майкъл Либовиц от психиатричният институт в щата Ню Йорк позволява, че усещаме омайване, когато невроните от нашата прочувствена вътрешност – периферната ни система – се насищат или задействат от ФЕА и подтикват мозъка.

Нищо чудно, че влюбените могат да стоят будни цяла нощ, да беседват и да се милват. Нищо чудно, че те стават толкоз разсеяни, замаяни, общителни, изпълнени с оптимизъм и жизнеспособност. По натурален път амфетамините се събират в прочувствените центрове на техния мозък и те получават високо „ ускоряване “.

(Separation, 1896, Edvard Munch)

ЛЮБОВНИТЕ НАРКОМАНИ

Либовиц и сътрудника му Доналд Клейн стигат до това умозаключение, до момента в който лекуват пациенти, които те назовават заболели от обич. Такива хора жадуват за взаимоотношения с другия пол. В прибързаността си те постоянно избират несъответствуващ сътрудник. Скоро ги отблъскват и въодушевлението им се трансформира в обезсърчение – до момента в който не възобновят търсенията си.

С ръзвитието на този цикъл от нещастни любовни връзки, любовните наркомани минават през положението на разрушени сърца и отчайваща меланхолия до вдъхновение при всяка несъответствуваща сантиментална полуда.

И двамата психиатри подозират, че хората, заболели от обич, страдат от усложнение на сантименталната си мозъчна мрежа и по-специално от дефицит на ФЕА. Затова в пробната си активност те давали на любовните наркомани инхибитори МАО. Това са антидепресанти, блокиращи действието на характерен ензим в мозъка – монаминова оксидаза или МАО, които разрушават ФЕА и други невропредаватели /норепинефрин, допамин и серотонин/. Така инхибиторите МАО в действителност покачват нивото на ФЕА и на другите естествени амфетамини, които покачват степента на омайването.

За всеобща изненада, няколко седмици след приемането на МАО-инхибитори един мъж, който до тогава бил непрекъснато болен от обич, стартира да избира партньорките си по-внимателно и даже заживял умерено и без другарка. Очевидно той към този момент нямал нужда от стимуланта ФЕА, който получавал вследствие на вълнуващите, само че пагубни любовни връзки. Преди това този пациент бил лекуван с години и сеансите му помогнали да разбере себе си. „ Изглежда обаче - споделя Либовиц, - че до момента в който не му бе даден МАО-инхибитор, той безрезултатно се опитваше да приложи наученото, защото му пречеше несъразмерната прочувствена реакция. “

Независимо от своите сътрудници психиатърът Хектор Сабели също самичък стига до същото умозаключение за действието на ФЕА. В изследване на трийсет и трима души, които имали щастлива връзка и които съобщили на Сабели, че се усещат великолепно, той открил, че всички те имат високо ниво на ФЕА-метаболити в урината. Равнищата на ФЕА са ниски при мъж и жена, които се намират в бракоразвод – повода за това съгласно него е, че съпрузите страдат от въпреки и дребна меланхолия от раздялата.

Изглежда, че ФЕА оказва мощно въздействие освен върху хората, а и върху други същества. Когато ФЕА се инжектира на мишки, те скачат и пищят – израз на мише вдъхновение, което на лабораторен диалект се назовава „ държание пуканки “. Макаците, инжектирани с химикали, сходни на ФЕА, демонстрират признаци на наслаждение, примляскват с устни, което е жест на ухажване, а гибоните се притискат към решетките на клетките си повече от 160 пъти в продължение на три часа, с цел да стигнат до положение, което поддържа високо нивото на ФЕА.

Вероятно Одън и Менкен са описали най-проницателно сантименталното привличане. Чувството на омайване може да бъде резултат от пренасищане с ФЕА и/или други естествени стимулатори, които насищат мозъка, преобразуват възприятията и трансформират действителността.

Но омайването е освен това от вдъхновение. То е част от любовта, дълбока „ мистериозна “ лоялност към друго човешко създание. Нима това комплицирано чувство се дължи единствено на естествени стимулатори в мозъка?

Изобщо не е по този начин. Фактически ФЕА не може да ни даде нищо повече от общо чувство за събуждане, възбуденост и приповдигнато въодушевление, както допуска Сабели. Той е измерил количеството ФЕА в урината на парашутисти преди и след скок. По време на рухването нивото на ФЕА нараства. Двойка в бракоразвод също има нараснало ниво на ФЕА по време на правосъдните процедури. Тогава наподобява, че ФЕА не ни дава нищо повече от една доза вдъхновение и нараснала сензитивност – химическа възбуденост, която съпровожда някои прекарвания, в това число и любовната омайност.

(Kiss by the Window, 1892, Edvard Munch)

ВТОРАТА СТРЕЛА НА КУПИДОН – КУЛТУРАТА

Изследванията на Сабели и Либовиц върху химията на любовта провокираха доста спорни оценки освен измежду техните сътрудници, които също признават, че изказванията им са към момента единствено хипотези, само че и измежду тези, които са въвлечени в остарелия спор за въздействието на природата и възпитанието на индивида. Във безконечния спор за това, до каква степен нашето държание е обусловено генетично от природата и наследствеността и до каква степен то се оформя от прекарванията ни в детството, от културата и от добитите познания.

Мозъкът и тялото създават десетки (ако не и стотици) различни химически субстанции, които въздействат на държанието. Адреналинът да вземем за пример се отделя от надбъбречните жлези, когато човек е сърдит, изплашен или еуфоричен; той форсира сърдечния темп, дишането и приготвя тялото за деяние по няколко други метода. Но не адреналинът провокира яд, боязън или радост; той е подтикван от обкръжаващата среда.

Например някой сътрудник в службата се изрича язвително за вашата работа. Вие се обиждате – много позната реакция. Тялото ви отделя адреналин. Чувствате го. После съзнанието ви, което културно обусловено, трансформира тази естествена сила в яд, а не в боязън или наслада. И вие изстрелвате язвителна забележка против сътрудника си.

По същия метод културата играе значима роля в любовта. Още в детството си вие стартирате да харесвате и да се отвращавате от някои миризми, които ви обкръжават. Научавате се да реагирате на някои типове комизъм. Свиквате със спокойствието или нервността във вашия дом. И с придобиването на опит стартирате да оформяте любовната си карта. После, след юношеството, отивате в лицей или някъде другаде. Тези, както и доста други културни събития дефинират кого, по кое време и къде да обичате. След като откриете специфичната персона обаче, евентуално ФЕА и/или други естествени неврохимикали в мозъка ви дефинират по какъв начин се чувствате, когато обичате. Както нормално, културата и биологията вървят ръка за ръка.

Изглежда обаче, че тези прекарвания са разнообразни при всяка обособена персона. Някои хора, които настояват, че в никакъв случай не са изпитвали сантиментална обич, страдат от хипохипофизъм – рядка болест, при която хипофизната жлеза не работи пълноценно в детството и провокира хормонални проблеми, както и любовна „ слепота “. Такива мъже и дами водят естествен живот; някои от тях се женят единствено с цел да не са сами; само че възторгът и сърдечната болежка са митология за тях.

Психоложката Дороти Тенов открива разлики и измежду осемстотинте американци, които интервюира по въпросите на любовта през 60-те и през 70-те години. Неколцина мъже и дами твърдели, че в никакъв случай не са изпитвали любовна омайност, до момента в който други постоянно се влюбвали. Но голямото болшинство от двата пола били изпитали екстаза на сантименталната обич, и то съвсем в идентична степен. Сексолозите Джон Бъни и Анке Ерхард удостоверяват това; сходно на Тенов те не разкрили разлика сред половете при прекарването на любовната омайност.

Учените са още прекомерно надалеч от разкриването на тайната на този феномен. Един факт обаче става все по-необорим: влюбването е както физическо, по този начин и психическо събитие. А физическите механизми се развиват посредством еволюция. Периферната система – прочувствената вътрешност на мозъка – е в зачатъчно развиване при влечугите, само че е добре развита при всички млекопитаещи. Първите ни прадеди са наследили първичното възприятие на животинско привличане, а по-късно, когато са се приспособили към един изцяло нов свят, в пасищата на Африка преди към четири милиона години се е развило завладяващото възприятие на омайване.

Уви, омайването последователно изчезва. Както се показва Емерсън: „ Любовта е най-силна, когато преследваш другия, а другарството – когато го притежаваш. “ В даден миг тази черна магия избледнява. При младежите може да трае една седмица. Влюбени, които се виждат рядко заради някаква спънка – разстояние или брак с друга персона – от време на време резервират това поразяващо възприятие няколко години.

Въпреки това наподобява, че това положение има несъмнено времетраене. Тенов мери продължителността на сантименталната обич от момента на омайването до появяването на „ неутрално възприятие “ към обичаното създание. Тя прави следното умозаключение: „ Най-често срещаният междинен период е почти сред 18 месеца и три години. “ Джон Мъни се съгласява с това и допуска, че щом започнете да се виждате постоянно с обичаното създание, пристрастеността нормално трае сред две и три години.

Либовиц подозира, че краят на влюбването също се корени във физиологията на мозъка. Той стига до извода, че мозъкът не може постоянно да поддържа възбуденото положение на сантиментално самодоволство. Или нервните окончания се приспособяват към естествените стимулатори на мозъка, или нивото на ФЕА и/или други естествени амфетаминоподбни субстанции стартира да спада. Мозъкът не може повече да понася непрекъснатата офанзива на тези субстанции. Той обобщава: „ Ако се стремите да създадете състояние, при което вие и сътрудникът, с който сте отдавна, продължавате да сте възбудени мощно един от различен, ще би трябвало много да се потрудите, тъй като всъщност вие се противопоставяте на един биологичен спад. “

Тогава се появява друго още по-коварно възприятие – привързаността. То е сърдечно, умерено, несъмнено възприятие, което изпитват доста двойки. Либовиц е уверен, че когато омайването избледнее и се развие привързаността, надвива нова химическа система – опиатите на съзнанието. Тези субстанции, наречени ендорфини наподобяват химически на морфин. Подобно на ФЕА, те успокояват съзнанието, отстраняват болката и понижават безпокойството.

Либовиц теоретизира, че в любовната фаза на привързаността сътрудниците провокират един в различен приемането на ендорфини, като дават на другия възприятие за сигурност, непоклатимост и успокоение. Тогава влюбените могат да беседват, да ядат и да спят умерено.

Никой не е размишлявал до момента за трайността на етапа на обвързаност в мозъка или във взаимоотношенията сред сътрудниците. Подозирам, че тя е друга заради разликите в човешките мозъци, обществените условия и възрастта. Колкото сте по-възрастни, толкоз по-лесно ще запазите привързаността. Но чувството за любовна омайност има начало и край. Стендал го е изразил ослепително: „ Любовта е като тресчица, която идва и си отива без значение от волята “. Защо любовта приижда и се отдръпва? Пулсът на омайването като множеството от деянията на флирта, може би е част от една естествена скица, изплетена в мозъка ни от времето, от еволюцията в държанието и от античните модели на човешко другарство.

(The Kiss, c.1895, Edvard Munch)

От „ Анатомия на любовта “, Хелън Фишер, изд. Хомо Футурус
Картини: en.wikipedia.org