Местните избори – нещо повече от почистване след Цветанов
Александър МАРИНОВ
Наближават локални избори. Засега (и по неприятна традиция) общественото внимание се насочва към персоналните въпроси – кои от старите градоначалници ще останат, кои ще паднат зад борда, кого партиите (или икономическите лобита) ще припознаят като собствен инкасатор в локалната власт. Както демонстрира практиката, докладите за изминаващия мандат се приготвят проформа и ще бъдат обсъждани неенергично. Да не приказваме за най-големия недостиг – неналичието на изчерпателен разбор на положението на локалното самоуправление, което (трябва да) играе основна роля като основа на всяко в действителност демократично публично устройство. Подобен разбор би откроил трайни и доста тревожни неблагополучия в самия модел на конструиране и практикуване на властта в общините и обитаемоте места, от които страда най-много популацията.
Един от най-силните причини в интерес на тезата, че българската партийно-политическа система е тежко болна и деградира, е държанието на партиите в навечерието на локалния избор. На първо място, приказваме за нежеланието и неспособността да бъдат създадени реалистични стратегии за ръководство, отчитащи предпочитаните локални проблеми и ползи. Дежурното опрощение е, че „ такива неща към този момент никой не чете”. Вероятно е правилно, само че въпросът е за какво.
В навечерието на предходните локални избори (през 2015 г.) мои студенти от Пловдивския университет приложиха забавен метод за премерване и оценка на отношението на гласоподавателите към предизборните платформи на партиите. Наблюдаваха главните точки на разпространение на рекламни материали в града и засичаха времето, за което близките кошчета за отпадък ще бъдат напълнени с другояче общително признатите от минувачите листовки и брошури. Оказа се, че електората демонстрира интерес само към рекламни материали с „ практическо приложение” (ароматизатори за кола, отварачки, писалки, шапки, чадъри). Всичко друго отива в най-близкото кошче.
Партиите и претендентите даже наподобяват удовлетворени, че хората не ги питат за решенията, които оферират, на очевидните и възходящи проблеми в съвсем всички български градове и села. Не могат или не желаят да схванат, че това е синдром за болестно положение, което заплашва съществуването им. Избирателите не се интересуват от локалните (и други) предизборни платформи, тъй като не имат вяра на партиите и политиците, и най-много тъй като считат, че съзнателно са лишени от опцията да вземат участие в ръководството и по този метод да способстват за решаването на проблемите.
А когато няма доверие и предпочитание за присъединяване, вниманието (поне на част от хората) се насочва към пикантната материя на персоналните интриги и компроматите. За мнозина интервалът в навечерието на изборите е време на тяхното малко възмездие – тогава за властниците се приказва и написа всичко, най-вече неприятно, освен това в една или друга степен правилно.
Българските партии постоянно се оплакват от компроматната война, към този момент неизбежна характерност на всяка предизборна акция, като от естествено злополучие или измама на враждебна външна мощ. Наистина, размяната на междупартийни компроматни удари е реалност, само че доста по-мощен и шокиращ е „ приятелският огън”. Наближат ли локални избори, вътрешнопартийните разпри се разгарят с такава мощ, все едно висшата цел е непременно да се изгубят, а не да се завоюват и да се ръководи в интерес на популацията. Вадят се остарели сметки за почистване (при това освен на локално ниво), отварят се нови вражди.
Подготовката за локалните избори през есента не прави изключение, даже дава обещание да счупи постигнатите „ рекорди”. Номинирането на претенденти за кметове и съветници е напълно подчинено не на излъчването на най-хубавите управници, а на логиката на вътрешнопартийните и вътрешнокоалиционните спорове.
За първи път тази болест заплашва съществено да порази и най-голямата и най-силно показана във властта партия – ГЕРБ. Не че там не е имало сходни произшествия, само че в този момент ситуацията е доста по-сложно. Някои досегашни локални властници от ръководещата партия към този момент бяха низвергнати, а в общественото пространство витае информация и за други нарочени. Общото сред всички тях не е, че са позволили управнически неточности или са дали мотив за основателни подозрения в (зло)употреба с власт. Нищо сходно – в продължение на четири години върхушката на ГЕРБ освен търпеше, а прикриваше безбройните локални зулуми. И продължава да го прави за „ правилните” хора.
Днес показното отлюспване на (една част от) жигосаните в некадърност да виждат светнатите от премиера сини и червени лампички се дължи на наложената върху тях стигма, че са „ хора на Цветанов”. Първата открита борба на лобита в редиците на ГЕРБ наподобява неизбежна и дава обещание да бъде жестока. Защото курсът, демонстративно общопризнат от Борисов, е почистване „ до девета паланка” на кадровото завещание на някогашния Втори, а то (наследството) няма смирено да постави глава на дръвника. Сега на всички места ще възникне съревнование сред заемащите моментните основни позиции в локалната власт (в голямата си част задължени и лоялни на Цветанов) и новите кандидати, които ще разчитат на демонстрираната безусловна честност към Бойко Борисов в контраст на „ цветановистите”. Разгаря се остра вътрешнопартийна конкуренция, която няма да докара до лъчение на най-хубавите претенденти за кметове и съветници, а до безредни опити за необмислено омаскаряване и премахване на противниците. Зачестилите случаи на изнасяне на злепоставящи обстоятелства против настоящи градоначалници от „ свои” (и с утвърждение „ отгоре”) удостоверяват основателността на тази прогноза.
Но канонадата от „ другарски огън” не е присъща единствено за ГЕРБ. В Българска социалистическа партия също са на път да реализират нови висоти в тази своя остаряла традиция. Да вземем за образец София, където всеки задоволително известен претендент има съществени шансове на балотаж против всеки претендент на ГЕРБ (и най-много Йорданка Фандъкова). Докато градското партийно управление се пробва да излъчи подобен печеливш претендент (например, да убеди Мая Манолова да се включи в конкуренцията в подобаващ формат), от „ Позитано” вършат всичко допустимо това да не стане. Защото наподобява за управлението на партията по-важно е някои локални дейци да бъдат дамгосани като изгубили изборите, а не да се реализира значимия за обществото (а и за самата партия) резултат.
Тук можем да прибавим и образеца с разнобоя при патриотите. Вътрешна македонска революционна организация се възползва от драмата в ГЕРБ и издигна явно мощната (и евентуално печеливша в създалата се ситуация) кандидатура на Славчо Атанасов, само че освен „ Атака”, а и НФСБ не горят от предпочитание да го поддържат.
А когато даже тесните ядра на партийните органи и активи не могат да реализират единодушие за претенденти и действителни послания, по какъв начин да чакаме жителите да повярват, че претенциите за властта са освен това от копнеж за следващата четиригодишна „ аренда на кокъла”.
Наближават локални избори. Засега (и по неприятна традиция) общественото внимание се насочва към персоналните въпроси – кои от старите градоначалници ще останат, кои ще паднат зад борда, кого партиите (или икономическите лобита) ще припознаят като собствен инкасатор в локалната власт. Както демонстрира практиката, докладите за изминаващия мандат се приготвят проформа и ще бъдат обсъждани неенергично. Да не приказваме за най-големия недостиг – неналичието на изчерпателен разбор на положението на локалното самоуправление, което (трябва да) играе основна роля като основа на всяко в действителност демократично публично устройство. Подобен разбор би откроил трайни и доста тревожни неблагополучия в самия модел на конструиране и практикуване на властта в общините и обитаемоте места, от които страда най-много популацията.
Един от най-силните причини в интерес на тезата, че българската партийно-политическа система е тежко болна и деградира, е държанието на партиите в навечерието на локалния избор. На първо място, приказваме за нежеланието и неспособността да бъдат създадени реалистични стратегии за ръководство, отчитащи предпочитаните локални проблеми и ползи. Дежурното опрощение е, че „ такива неща към този момент никой не чете”. Вероятно е правилно, само че въпросът е за какво.
В навечерието на предходните локални избори (през 2015 г.) мои студенти от Пловдивския университет приложиха забавен метод за премерване и оценка на отношението на гласоподавателите към предизборните платформи на партиите. Наблюдаваха главните точки на разпространение на рекламни материали в града и засичаха времето, за което близките кошчета за отпадък ще бъдат напълнени с другояче общително признатите от минувачите листовки и брошури. Оказа се, че електората демонстрира интерес само към рекламни материали с „ практическо приложение” (ароматизатори за кола, отварачки, писалки, шапки, чадъри). Всичко друго отива в най-близкото кошче.
Партиите и претендентите даже наподобяват удовлетворени, че хората не ги питат за решенията, които оферират, на очевидните и възходящи проблеми в съвсем всички български градове и села. Не могат или не желаят да схванат, че това е синдром за болестно положение, което заплашва съществуването им. Избирателите не се интересуват от локалните (и други) предизборни платформи, тъй като не имат вяра на партиите и политиците, и най-много тъй като считат, че съзнателно са лишени от опцията да вземат участие в ръководството и по този метод да способстват за решаването на проблемите.
А когато няма доверие и предпочитание за присъединяване, вниманието (поне на част от хората) се насочва към пикантната материя на персоналните интриги и компроматите. За мнозина интервалът в навечерието на изборите е време на тяхното малко възмездие – тогава за властниците се приказва и написа всичко, най-вече неприятно, освен това в една или друга степен правилно.
Българските партии постоянно се оплакват от компроматната война, към този момент неизбежна характерност на всяка предизборна акция, като от естествено злополучие или измама на враждебна външна мощ. Наистина, размяната на междупартийни компроматни удари е реалност, само че доста по-мощен и шокиращ е „ приятелският огън”. Наближат ли локални избори, вътрешнопартийните разпри се разгарят с такава мощ, все едно висшата цел е непременно да се изгубят, а не да се завоюват и да се ръководи в интерес на популацията. Вадят се остарели сметки за почистване (при това освен на локално ниво), отварят се нови вражди.
Подготовката за локалните избори през есента не прави изключение, даже дава обещание да счупи постигнатите „ рекорди”. Номинирането на претенденти за кметове и съветници е напълно подчинено не на излъчването на най-хубавите управници, а на логиката на вътрешнопартийните и вътрешнокоалиционните спорове.
За първи път тази болест заплашва съществено да порази и най-голямата и най-силно показана във властта партия – ГЕРБ. Не че там не е имало сходни произшествия, само че в този момент ситуацията е доста по-сложно. Някои досегашни локални властници от ръководещата партия към този момент бяха низвергнати, а в общественото пространство витае информация и за други нарочени. Общото сред всички тях не е, че са позволили управнически неточности или са дали мотив за основателни подозрения в (зло)употреба с власт. Нищо сходно – в продължение на четири години върхушката на ГЕРБ освен търпеше, а прикриваше безбройните локални зулуми. И продължава да го прави за „ правилните” хора.
Днес показното отлюспване на (една част от) жигосаните в некадърност да виждат светнатите от премиера сини и червени лампички се дължи на наложената върху тях стигма, че са „ хора на Цветанов”. Първата открита борба на лобита в редиците на ГЕРБ наподобява неизбежна и дава обещание да бъде жестока. Защото курсът, демонстративно общопризнат от Борисов, е почистване „ до девета паланка” на кадровото завещание на някогашния Втори, а то (наследството) няма смирено да постави глава на дръвника. Сега на всички места ще възникне съревнование сред заемащите моментните основни позиции в локалната власт (в голямата си част задължени и лоялни на Цветанов) и новите кандидати, които ще разчитат на демонстрираната безусловна честност към Бойко Борисов в контраст на „ цветановистите”. Разгаря се остра вътрешнопартийна конкуренция, която няма да докара до лъчение на най-хубавите претенденти за кметове и съветници, а до безредни опити за необмислено омаскаряване и премахване на противниците. Зачестилите случаи на изнасяне на злепоставящи обстоятелства против настоящи градоначалници от „ свои” (и с утвърждение „ отгоре”) удостоверяват основателността на тази прогноза.
Но канонадата от „ другарски огън” не е присъща единствено за ГЕРБ. В Българска социалистическа партия също са на път да реализират нови висоти в тази своя остаряла традиция. Да вземем за образец София, където всеки задоволително известен претендент има съществени шансове на балотаж против всеки претендент на ГЕРБ (и най-много Йорданка Фандъкова). Докато градското партийно управление се пробва да излъчи подобен печеливш претендент (например, да убеди Мая Манолова да се включи в конкуренцията в подобаващ формат), от „ Позитано” вършат всичко допустимо това да не стане. Защото наподобява за управлението на партията по-важно е някои локални дейци да бъдат дамгосани като изгубили изборите, а не да се реализира значимия за обществото (а и за самата партия) резултат.
Тук можем да прибавим и образеца с разнобоя при патриотите. Вътрешна македонска революционна организация се възползва от драмата в ГЕРБ и издигна явно мощната (и евентуално печеливша в създалата се ситуация) кандидатура на Славчо Атанасов, само че освен „ Атака”, а и НФСБ не горят от предпочитание да го поддържат.
А когато даже тесните ядра на партийните органи и активи не могат да реализират единодушие за претенденти и действителни послания, по какъв начин да чакаме жителите да повярват, че претенциите за властта са освен това от копнеж за следващата четиригодишна „ аренда на кокъла”.
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ