Окончателното решение на руския въпрос
Ако съпоставим двете финални подиуми на два от великите филми на Сергей Бондарчук - " Война и мир " и " Съдбата на индивида ", неизбежно ще почувстваме разликата сред тържествената, благородна тъга от срещата на Пиер Безухов и Наташа Ростова в Москва и задушаващата, стискаща гърлото, изтикваща сълзи в очите сцена в кабината на камиона, когато Андрей Соколов лъже дребния Ваня, че е негов татко.
И двете войни са Отечествени. И в двете войни врагът стига до Москва. Дори датите на започването им са с два дни разлика. И в двата случая " просветена Европа " клейми Русия, че е сключила съюз с чудовищата - първо за контракта от Тилзит с Наполеон, след това за пакта " Молотов-Рибентроп " с Хитлер. И в двете Русия е нападната от " двунадесети язиков " (по Лев Толстой). От обединена Европа, без никаква подигравка. И в двете агресорът идва да " освободи " руснаците, да " помогне " на Русия. И в двете ролята на Русия в успеха над Наполеон и Хитлер е предумишлено подценявана в западните общества. И в двете войни се търси окончателното решение на съветския въпрос.
Приликите във финалните редове на речите на Наполеон и Хитлер за оповестяването на войната са поразителни. Тази на френския деспот е къса като артелерийска команда. Речта на Хитлер е свърхпротяжна логорея за толкоз трагичен миг. И двете са произнесени на 22 юни, само че в тази ситуация с германците повторяемостта е умишлено търсена, споделят историците.
" Войници!... Русия е
подвластна на ориста
Съдбата й е предначертана... мирът, който ще сключим... ще постави завършек на гибелното петдесетгодишно въздействие на Русия в Европа. "
" Германски народе!... Поради това взех решение през днешния ден още веднъж да дам ориста и бъдещето на Германския райх, и на нашия народ в ръцете на бойците ни. Да ни оказва помощ Господ в тази битка! "
Наполеон приказва за ориста. Хитлер приказва за ориста. Съдбата и Господ. Господ гледаше от купола на черквата Андрей Соколов, до момента в който той убиваше един от събратята си, решил да стане изменник.
Два кино лентата за две толкоз наподобяващи си нашествия, само че с толкоз разнообразни по подстрекателство завършека. И няма по какъв начин да бъде другояче, тъй като разликата сред двата финала са 27 милиона убити. През 1959 година при Бондарчук няма церемониалност. Няма сакралност. Официализирането на сакралността на Победата ще пристигна по-късно, едвам в средата на 60-те години. Има единствено тъга, толкоз дълбока, че може да бъде преодоляна, само като поемеш върху себе си детската тъга, от която по-бездънна няма.
Само човек, претърпял страшното време, първо да напише като Михаил Шолохов, а след това като Бондарчук да снима това, което италианският режисьор Роберто Роселини назовава " Най-силното, най-великото, което е снимано за тази война ". Само човек, познал страданието на ония 1418 дни, може да извае посредством филмовата лента това съветско черно-бяло " смертию смерть поправ ", само че не на Божия наследник, а на човешките синове. И посредством една фраза: " Ванюшка, ти знаеш ли кой съм аз? " да разкрие пътя към опрощението.
" Съдбата на индивида " не е просто роман за страданието и величието на човешкия дух. Това е балада за великата амнистия, пристигнала след великото страдалчество, подбудено от великото наказване.
Каква амнистия? Защо наказване?
Та белким те не принесоха най-голямата жертва в борбата с най-кристално чистото зло? Та те са жертви! Да, само че за какво? Защото има война! Тях ги нападнаха! " Точно в 4 часа сутринта "... над спокойно спящите... "
Една от блестящо запаметяваща се подиуми във кино лентата " Съдбата на индивида " демонстрира по какъв начин пленените червеноармейци се изкачват по един скат към осветена от слънцето църква. Храмът ще бъде техният краткотраен затвор. Върволица светли петна на сив декор, изкачват се в редица под дулата на конвоиращите ги измежду гробищни кръстове германци. Пресичат гробището, с цел да влязат в черквата. Голгота!
Христос умира на кръста за греховете на всички хора. А тези? Те чии грехове изкупуват със гибелта си в най-страшната борба в историята на Европа? Войната наказване ли е? Жертвите възмездие ли са? Защо? Заради богоборството, поради цареубийството, поради братоубийството, поради великата кървава промяна. " Имаш думата, другарю маузер. " И той заговаря. 12 милиона и 500 хиляди стават на прахуляк в горнилото на гражданската война. " Другарят " Маузер " провокира и до през днешния ден възхита. Изглежда е въпрос на позиция от коя страна на маузера си.
През 1921 година Иля Еренбург написва сатиричния разказ " Необикновените похождения на Хулио Хуренито ", в който в главата " Великият инквизитор отвън легендата " има следните редове, произнесени в Кремъл: " Ние водим човечеството към по-добро бъдеще. Някои, на които това не им е преференциално, по всякакъв начин ни пречат. Трябва да ги отстраним, да убием един за спасението на хиляди. Други упорстват, не схващат, че щастието им ги чака... Ние ги подкарваме напред, вкарваме ги в парадайса с стоманени бичове. "
" В парадайса с стоманени бичове. " Като добитък. И след това книгата е неразрешена, и сетне - милиони убити по време на репресиите, по време на глада, на депортациите и чак след това стартира изкачването към съветската голгота на Бондарчуковите червеноармейци. Или може би онази война, Великата, е краят на тяхната " Виа долороса ", почнала през един леден мартенски ден на 1917 година Или пък е единствено една от многото спирки
при носенето на кръста?
Когато Бондарчук снима " Съдбата на индивида " Свято-Богоявленският храм във воронежкото село Терново няма глас, езикът му е отсечен от болшевиките, а в този момент камбаните му звънят. Ако този звън е знак на възкресението, то то се е състояло. Само народ, който е удържал нравствена победа над себе си, може да заслужи прошката.
Може ли да защитаваш историческа истина, като заклеймяваш лъжците, които се пробват да употребяват предишното като геополитическо оръжие в сегашното, само че по едно и също време и да признаваш, и отдаваш памет на разстреляните от сталинския режим 14 000 полски офицери и цивилни, на депортираните в Сибир военни и цивилни от Прибалтика, на разстреляните от Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР)?
Казват ти, че не. Не можело да се отделя едното от другото. Сталин е името на успеха, без болшевишкия строй нямаше да победим. Сакралността на успеха не предстои на коментар. Мащабът на жертвата и историчността на подвига не оставят избор. Но тук има капан. Сакралността изисква абсолютност. Тя не търпи нюанси. А историята не е черно-бяла.
На 1 септември 2009 година в Гданск президентът на Русия Владимир Путин разгласи пакта Молотов-Рибентроп за безсрамен акт. " Трябва да признаем грешките си. Нашата страна направи това... Ние сме в правото си да чакаме, че и други страни, които са сключили договорка с нацистите, ще създадат същото. " Минаха 10 години. Няма самопризнание от другите. Няма самопризнание за историческата виновност на Франция и Англия при Мюнхенския сговор. Няма самопризнание за виновността на Полша и Унгария, възползвали се от този сговор. Има нови нападки против руснаците.
На 2 септември 2009 година съветската секция на Радио " Свободна Европа " пита полския публицист Анджей Зауха дали Путин е бил безапелационен в своето наказание на пакта. Не, споделя Зауха и прибавя: " Полша, и освен Полша, чака Русия да осъди още веднъж и може би още веднъж, и още доста пъти да осъжда тези закононарушения и действията, които са били осъществени. " Значи съперниците на Русия са на едно мнение с необолшевиките, че не може да се разделят закононарушенията на сталинския режим от величието на успеха, единствено дето прибавят - А в този момент се кайте и плащайте!
Плащайте и се кайте!
От Русия се желае да изпадне в режим на самобичуване, на разкрит нерв, върху който да припкат геополитическите й съперници и да получават полза от подчиненото й състояние. Нейните съперници не се интересуват от истината, не се интересуват от извиненията, от никакви документи. От никакви причини. Те работят над основаването на паралелна действителност, с която да подменят актуалната.
Сега Полша излиза на напред във времето, тъй като в днешната обстановка, когато тя е обичаната жена в източноевропейския харем на американския президент, тя се усеща мощна да бъде на острието на офанзивата против Русия. Това чувство, несъмнено, е лъжливо, само че на поляците няма да им е за първи път да се доверяват на сякаш мощните на деня и да губят. Това прочее важи и за нас. Историята учи, че хората не се учат от грешките си. Омразата евентуално е по-силно възприятие от любовта и може да ти помогне да спечелиш някоя борба, само че омразата има цена и това е заслепението, което не ти разрешава да видиш гибелния път, по който вървиш.
За следващ път в доста европейски столици се приказва, че ето, в този момент, най-сетне има такава мощна коалиция, която, в случай че се наложи, в случай че ни предизвикат, ще постави точката в това точещо се от епохи решение.
Всуе. Руският въпрос към този момент е дефинитивно решен. В изгода на Русия. Тя заплати цената. И към този момент не дължи нищо, никому. Тези, които в този момент повдигат въпроса за съветската виновност протягат ръка не просто към паметта, те протягат ръка на изкуплението, желаят да го отрекат и лишават. Но то не идва от хората, от Бога е, тъй като и наказването е било от него. И не може да бъде отнето по волята на хората. И възмездието, което ще получат за домогването си, също няма да бъде единствено от хората.
Но не ги жалете. Точно тези знаят какво вършат.
И двете войни са Отечествени. И в двете войни врагът стига до Москва. Дори датите на започването им са с два дни разлика. И в двата случая " просветена Европа " клейми Русия, че е сключила съюз с чудовищата - първо за контракта от Тилзит с Наполеон, след това за пакта " Молотов-Рибентроп " с Хитлер. И в двете Русия е нападната от " двунадесети язиков " (по Лев Толстой). От обединена Европа, без никаква подигравка. И в двете агресорът идва да " освободи " руснаците, да " помогне " на Русия. И в двете ролята на Русия в успеха над Наполеон и Хитлер е предумишлено подценявана в западните общества. И в двете войни се търси окончателното решение на съветския въпрос.
Приликите във финалните редове на речите на Наполеон и Хитлер за оповестяването на войната са поразителни. Тази на френския деспот е къса като артелерийска команда. Речта на Хитлер е свърхпротяжна логорея за толкоз трагичен миг. И двете са произнесени на 22 юни, само че в тази ситуация с германците повторяемостта е умишлено търсена, споделят историците.
" Войници!... Русия е
подвластна на ориста
Съдбата й е предначертана... мирът, който ще сключим... ще постави завършек на гибелното петдесетгодишно въздействие на Русия в Европа. "
" Германски народе!... Поради това взех решение през днешния ден още веднъж да дам ориста и бъдещето на Германския райх, и на нашия народ в ръцете на бойците ни. Да ни оказва помощ Господ в тази битка! "
Наполеон приказва за ориста. Хитлер приказва за ориста. Съдбата и Господ. Господ гледаше от купола на черквата Андрей Соколов, до момента в който той убиваше един от събратята си, решил да стане изменник.
Два кино лентата за две толкоз наподобяващи си нашествия, само че с толкоз разнообразни по подстрекателство завършека. И няма по какъв начин да бъде другояче, тъй като разликата сред двата финала са 27 милиона убити. През 1959 година при Бондарчук няма церемониалност. Няма сакралност. Официализирането на сакралността на Победата ще пристигна по-късно, едвам в средата на 60-те години. Има единствено тъга, толкоз дълбока, че може да бъде преодоляна, само като поемеш върху себе си детската тъга, от която по-бездънна няма.
Само човек, претърпял страшното време, първо да напише като Михаил Шолохов, а след това като Бондарчук да снима това, което италианският режисьор Роберто Роселини назовава " Най-силното, най-великото, което е снимано за тази война ". Само човек, познал страданието на ония 1418 дни, може да извае посредством филмовата лента това съветско черно-бяло " смертию смерть поправ ", само че не на Божия наследник, а на човешките синове. И посредством една фраза: " Ванюшка, ти знаеш ли кой съм аз? " да разкрие пътя към опрощението.
" Съдбата на индивида " не е просто роман за страданието и величието на човешкия дух. Това е балада за великата амнистия, пристигнала след великото страдалчество, подбудено от великото наказване.
Каква амнистия? Защо наказване?
Та белким те не принесоха най-голямата жертва в борбата с най-кристално чистото зло? Та те са жертви! Да, само че за какво? Защото има война! Тях ги нападнаха! " Точно в 4 часа сутринта "... над спокойно спящите... "
Една от блестящо запаметяваща се подиуми във кино лентата " Съдбата на индивида " демонстрира по какъв начин пленените червеноармейци се изкачват по един скат към осветена от слънцето църква. Храмът ще бъде техният краткотраен затвор. Върволица светли петна на сив декор, изкачват се в редица под дулата на конвоиращите ги измежду гробищни кръстове германци. Пресичат гробището, с цел да влязат в черквата. Голгота!
Христос умира на кръста за греховете на всички хора. А тези? Те чии грехове изкупуват със гибелта си в най-страшната борба в историята на Европа? Войната наказване ли е? Жертвите възмездие ли са? Защо? Заради богоборството, поради цареубийството, поради братоубийството, поради великата кървава промяна. " Имаш думата, другарю маузер. " И той заговаря. 12 милиона и 500 хиляди стават на прахуляк в горнилото на гражданската война. " Другарят " Маузер " провокира и до през днешния ден възхита. Изглежда е въпрос на позиция от коя страна на маузера си.
През 1921 година Иля Еренбург написва сатиричния разказ " Необикновените похождения на Хулио Хуренито ", в който в главата " Великият инквизитор отвън легендата " има следните редове, произнесени в Кремъл: " Ние водим човечеството към по-добро бъдеще. Някои, на които това не им е преференциално, по всякакъв начин ни пречат. Трябва да ги отстраним, да убием един за спасението на хиляди. Други упорстват, не схващат, че щастието им ги чака... Ние ги подкарваме напред, вкарваме ги в парадайса с стоманени бичове. "
" В парадайса с стоманени бичове. " Като добитък. И след това книгата е неразрешена, и сетне - милиони убити по време на репресиите, по време на глада, на депортациите и чак след това стартира изкачването към съветската голгота на Бондарчуковите червеноармейци. Или може би онази война, Великата, е краят на тяхната " Виа долороса ", почнала през един леден мартенски ден на 1917 година Или пък е единствено една от многото спирки
при носенето на кръста?
Когато Бондарчук снима " Съдбата на индивида " Свято-Богоявленският храм във воронежкото село Терново няма глас, езикът му е отсечен от болшевиките, а в този момент камбаните му звънят. Ако този звън е знак на възкресението, то то се е състояло. Само народ, който е удържал нравствена победа над себе си, може да заслужи прошката.
Може ли да защитаваш историческа истина, като заклеймяваш лъжците, които се пробват да употребяват предишното като геополитическо оръжие в сегашното, само че по едно и също време и да признаваш, и отдаваш памет на разстреляните от сталинския режим 14 000 полски офицери и цивилни, на депортираните в Сибир военни и цивилни от Прибалтика, на разстреляните от Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР)?
Казват ти, че не. Не можело да се отделя едното от другото. Сталин е името на успеха, без болшевишкия строй нямаше да победим. Сакралността на успеха не предстои на коментар. Мащабът на жертвата и историчността на подвига не оставят избор. Но тук има капан. Сакралността изисква абсолютност. Тя не търпи нюанси. А историята не е черно-бяла.
На 1 септември 2009 година в Гданск президентът на Русия Владимир Путин разгласи пакта Молотов-Рибентроп за безсрамен акт. " Трябва да признаем грешките си. Нашата страна направи това... Ние сме в правото си да чакаме, че и други страни, които са сключили договорка с нацистите, ще създадат същото. " Минаха 10 години. Няма самопризнание от другите. Няма самопризнание за историческата виновност на Франция и Англия при Мюнхенския сговор. Няма самопризнание за виновността на Полша и Унгария, възползвали се от този сговор. Има нови нападки против руснаците.
На 2 септември 2009 година съветската секция на Радио " Свободна Европа " пита полския публицист Анджей Зауха дали Путин е бил безапелационен в своето наказание на пакта. Не, споделя Зауха и прибавя: " Полша, и освен Полша, чака Русия да осъди още веднъж и може би още веднъж, и още доста пъти да осъжда тези закононарушения и действията, които са били осъществени. " Значи съперниците на Русия са на едно мнение с необолшевиките, че не може да се разделят закононарушенията на сталинския режим от величието на успеха, единствено дето прибавят - А в този момент се кайте и плащайте!
Плащайте и се кайте!
От Русия се желае да изпадне в режим на самобичуване, на разкрит нерв, върху който да припкат геополитическите й съперници и да получават полза от подчиненото й състояние. Нейните съперници не се интересуват от истината, не се интересуват от извиненията, от никакви документи. От никакви причини. Те работят над основаването на паралелна действителност, с която да подменят актуалната.
Сега Полша излиза на напред във времето, тъй като в днешната обстановка, когато тя е обичаната жена в източноевропейския харем на американския президент, тя се усеща мощна да бъде на острието на офанзивата против Русия. Това чувство, несъмнено, е лъжливо, само че на поляците няма да им е за първи път да се доверяват на сякаш мощните на деня и да губят. Това прочее важи и за нас. Историята учи, че хората не се учат от грешките си. Омразата евентуално е по-силно възприятие от любовта и може да ти помогне да спечелиш някоя борба, само че омразата има цена и това е заслепението, което не ти разрешава да видиш гибелния път, по който вървиш.
За следващ път в доста европейски столици се приказва, че ето, в този момент, най-сетне има такава мощна коалиция, която, в случай че се наложи, в случай че ни предизвикат, ще постави точката в това точещо се от епохи решение.
Всуе. Руският въпрос към този момент е дефинитивно решен. В изгода на Русия. Тя заплати цената. И към този момент не дължи нищо, никому. Тези, които в този момент повдигат въпроса за съветската виновност протягат ръка не просто към паметта, те протягат ръка на изкуплението, желаят да го отрекат и лишават. Но то не идва от хората, от Бога е, тъй като и наказването е било от него. И не може да бъде отнето по волята на хората. И възмездието, което ще получат за домогването си, също няма да бъде единствено от хората.
Но не ги жалете. Точно тези знаят какво вършат.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ