Ако се погледнете в огледалото в момент на , ще

Ако се погледнете в огледалото в миг на, ще видите каменно лице, стиснати устни, вдигната брадичка и сълзи в очите.

Обидата е разрушителна страст. Обидата е спряна, „ опакована “ завист. Ако е по този начин, то лицето и тялото ще бъдат напрегнати до дъно.

Обидата задушава, хваща за гърлото, става на буца, не разрешава да дишате, стяга гърдите със железен пръстен. Вие ви се свят; от една страна, – чувство за изпадане от действителността, а от друга, – покрива ви с тежък капак – звуците мъчно се чуват, думите едвам се разграничават, лицата са размити.

Рязка болежка пробожда гърдите, като че ли с нож, забит в сърцето. Усещане за мъка, скука, дълбока несправедливо нанесена засегнатост. И като отговор на тази засегнатост – мълниеносно решение – „ да бъдем горди “. Лицето замръзва в надменна восъчна маска. Започва глуха отбрана.

Обидата е реакция на „ не обич “. Идеята, че не ме обичат, не ценят, не почитат, „ не знача нищо за него “. За засегнатост не са нужни обстоятелства, задоволителни са единствено съмненията за не обич.

Обидата изисква от някой да не е прав и да се усеща отговорен за това. „ Ако съм афектиран, значи той е отговорен. “ Дори в случай че вторият не е отговорен за нищо, той няма непринудено да се почувства отговорен просто съгласно закона за полярностите, по този начин е заложено в нашата природа.

Някога обидата е разрешавала на девойките да манипулират кавалерите и да получат удостоверение на любовта си и тяхната полезност тях. В отговор на навирения нос и надутите устни кавалерът трябвало да се замисли внезапно за това, което не е наред и да коленичи с букет цветя и подарък.

Понятието „ женска горделивост “ просто подхранва обидата във всеки дребен случай. А в случай че мотивът е бил сериозен, една уважаваща себе си жена би трябвало съществено да се обиди и да се гордее до дъно.

Постоянно афектирана, капризна и взискателна млада дама – дълги години остава идеалът за вярното женско държание.

Между другото, мъжете също не са срещу да бъдат горди и отмъстителни. Те имат повече права да демонстрират експанзия, тъй че в случай че мъжът е бил афектиран (четете оскърбен), „ то естественият мъж няма да остави нещата по този начин “.

Какво е засегнатост?

Това е реакция на не обич. Обиждайки се, индивидът споделя на околните си, че „ с мен по този начин не може, не се усещам обичан “. Обидата задушава поради мисълта, че някой има дързостта да не ме обича, да не ме цени и да не му пука за мен. Някой се е осмелил да направи нещо, което слага под въпрос моята безусловна полезност.

„ Как по този начин?! “ Ако навлезете по-дълбоко в обидата, тогава ще изпитате болката на безпомощното, изоставено, не обичано дете. Малко момиченце на огромна шумна улица, цялостна с натоварени с дарове хора, бързащи към децата си по Коледа.

Тя седи в снега, облегнала се с тил на каменна стена, в ръцете си държи кибрит. И единствено Бог може да показа нейната самотност. Именно към него тя бърза за прегръдка. Андерсен добре е предал  този облик в своята приказка „ Малката кибритопродавачка “.

На езика на душeвността изходът от това занемаряване и не обич е гибелта, директна или алегорична – изтръпване, вледеняване, умъртвяване, безмилостност на душата.

„ Отсега нататък към този момент нищо няма да ме визира. Спирам да усещам. И вашата не обич към този момент не може да ме нарани. „

Обиденият човек в самата вътрешност на страданието си изпитва болката на злополучно изоставено дете. Той чака някой да го извърши с любовта си, да сгрее ледените му ръце и да съживи душата му. Това е болката на дете, което по някаква причина не е получило тази безусловна и завладяваща родителска обич в детството.

Тази болежка може да проблясва всякога като запалена кибритена съчка от всякакво съмнение за не обич, тъй че вторият да ми потвърди, че съм обичан (а) и най-после да извърши душата ми, да ми даде нещо, което родителите ми не са могли да ми дадат.

Но това не е допустимо. Никой не може да запълни тази празнина. Винаги ще е малко. Хората вкарват в тази душевна пропаст деца, животни, движимости и обичани, само че тя продължава да зее. Принуждавайки всякога да се проиграва еднакъв сюжети.

Обидата се трансформира в позната защитна реакция и се провокира от всеки опит за откровен диалог. Познавам жена, която повече от 10 години не можеше да говориискрено със брачна половинка си.

Всеки път, когато се опитваше да каже нещо – без значение дали това е тематика за липса на пари или за неговата немарливост към нея – сълзите я задушаваха толкоз доста, че не можеше да изрече и дума. Разговорите се трансфораха в страдания и постоянно бяха съпроводени от безчет потоци сълзи.

„ Срам ме е да те помоля “ е още една страна на обидата.

Обидата е реакция на човек, който не знае по какъв начин да желае обич. Всички имаме потребност от обич. Много е комплицирано да признаеш своята нуждаемост, уязвимост и нужда от обич и грижи, да я поискаш.

Защото рядко някой има право на уязвимост. Не на всеки е разрешено да бъде слаб и нуждаещ се. Често фамилията отглежда дете по този начин, че единственото нещо, което му дава право на уязвимост, е болест. И хората неумишлено са принудени да употребяват този трик, с цел да си дадат опция да се провиснал и да изискат грижи.

От незапомнени времена нашата просвета е смятала слабостта за неприемлива, разказвайки в приказки и митове мъжество и подвиг:

Едно малко дете, което майка му го е оставила единствено и  е тръгнала, ще се задушава дълго от рева си в креватчето. После ще стихне и ще заспи. Не, то няма да се успокои. Част от душата му просто ще почине. В съзнанието му майката го е напуснала и в никакъв случай няма да се върне. Тази болежка на изоставеното дете, изключително повтаряна в детството доста пъти, ще кара към този момент възрастния човек  доста мъчително да се отнася към заплахата от загуба на обич.

За детето има единствено то и неговите потребности, то не може да разбере, че мама си е тръгнала поради значимите си каузи, че е в банята или е болна, или е отпътувала за пет минути и  се е забавила. За детето има единствено него, потребността му от обич и тъгата му, че тази обич не съществува, когато толкоз се нуждае от нея.

Възрастните след доста години се държат също като това дете. За тях има единствено тяхната потребност от обич и тяхната болежка, в случай че тази обич не им е дадена. За тях е доста мъчно да осъзнаят, че другият човек има потребности, които са разнообразни от неговите.

„ Ако ме обичаш, бъди по този начин общителен да ми дадеш това, от което се нуждая! И незабавно! ” Искрено се наскърбяват, когато другият не дава и не задоволява потребностите им. Тази засегнатост е като пареща болежка и разрушава сърцето, като не му разрешава да си отдъхне.

Много е мъчно човек с белег в душата да вземе поради потребностите на други хора и да декларира своите.

Той чака светът като майката самичък да отгатне от какво има потребност и да му даде всичко. И в случай че някой, изключително непосредствен, не прави това, тогава остарялата болежка и засегнатост се връщат в сърцето му.

Оставайки „ афектирано дете “, човек зацикля върху себе си. Той целият се покрива с детските си рани.

Другият човек, той е … друг. Той има свои мисли, лични усеща, лични показа за себе си и живота си, проектите и потребностите си. Целта му не е да ви направи щастливи (да, по този начин е!)

Той живее своя си живот и живее както може. Колкото и неприятно да е за вас това, само че вашият обичан мъж в никакъв случай няма да може да ви стане любящ баща, да ви даде цялата деликатност и безусловна обич, удивление и боготворене, които татковците дават на дребните девойки (на тези от тях, които са имали късмет).

Жената не може да размени майката  и да обича толкоз абсолютно, колкото нея. Ако тя сложи целия си живот на олтара на любовта и живее единствено за вас, тогава тази обич има име – психическа взаимозависимост.

Запълването на дупката в душата  с различен човек е фантазията на доста хора, останали без очаквания. Поставете там обич, лоялност, самопризнание, боготворене и схващане на вашата безусловна стойност – и по този метод възстановете салдото.

Усещайки вътре в себе си непреставащ апетит за обич и в това време разбирайки, че другият човек има собствен личен живот, своя история, лични потребности, благоприятни условия и желания; и този различен човек може да не е физически в положение да даде по този начин нужната обич, той има право и избор, свои лични решения – да дава или не да дава; и това решение постоянно зависи от него – и в това време да не се наскърбява – не е доста елементарно.

Особено, в случай че се наскърбява по какъвто и да е мотив и се крие  в компактно затворената си черупка – обичаен и дълготраен метод за отбрана от болежка.

За да разтворите черупката си, да извадите главата си оттова и да говорите за себе си, за болки, за потребности, за стремежи и да се пробвате да чувате във всичко това освен себе си, само че и другия, е пъклен труд. Позволете си да изразите страстите си, признайте болката си. Тогава е по-лесно другият да види тази болежка, да признае правото ви на тази болежка.

Morena Morana

Ошо: Запомнете – Болката не би трябвало да ви прави нещастни, болката би трябвало да ви направи по-осъзнати!

Запомнете – болката не би трябвало да ви натъжава. Това хората пропущат. Болката би трябвало да ви направи единствено по-бдителни – тъй като хората стават бдителни, едвам когато стрелата прониква в дълбините на…

Всяка една болежка или проблем са съответно напътствие …

Обърнете внимание на света – едно и също нещо. Слънцето грее еднообразно за всички. Защо един е здрав, богат, сполучлив, а различен – не? От какво зависи? На  този свят…