- Ако се обърнеш към къпините през май, ще изтръпнеш

- Ако се обърнеш към къпините през май, ще изтръпнеш - кълбо от бодили, буренак, в който спят змии. Хората постоянно са такива – купчина от зли нерви – сподели й Марко. Зимата не си бе отишла от кафявите му очи. Погледът му не посмяваше да тръгне по пътеката през преспите към пролетта. – Но виж къпините през август! – гласът му внезапно се стопли. – Отрупани с плодове. И с мъжа е по този начин. В мислите му се въдят червеи, само че идва краят на август – тогава той е къпина, натежала от наслада. Пристъпиш ли наоколо, ще се убодеш. Имаме отмъстителни шипове, Калина. Но и плод имаме, дребна моя.

Тогава подвигна ръка - слабовата, с дълги, кафяви пръсти. В шепата му попадна бузата й като малко кълбо прежда в кошница. Това беше милувката на Марко. Странна.

Беше необикновен вид. Гледаш го – седи, взира се пред себе си. Губиш скъпи часове, Марко – сподели му тя. Изгубени пари можеш да спечелиш още веднъж, само че не можеш да си върнеш пропиляното време. Печеля време, възрази той. Защото те виждам – ти си моят август, Калина.

Но в нея нямаше августовска горещина. Нямаше горест, че денят се смалява и лятото се топи. В нея имаше мощна вода, дъждове, вятър, който целува всички пясъчни дюни в пустините и се катери по ледниците зад Полярния кръг. В нея имаше коприва и стъпки на боси деца по морския бряг.

- Не съм твоят август – изясни му тя. - Ти стоиш на едно място. Стогодишно дърво. За тебе няма значение дали си в землянка, или в първокласен хотел. Не поправяш нищо у дома. В жилището ти е разбъркано като в кошче за боклук на Женския пазар – тя замълча, само че след момент думите й още веднъж затичаха към него. - Не съм за тебе. Нищо в дома ти не ми харесва – картините ти са наивни, стените не са боядисвани от години, всичко е остаряло.

- Но може да се промени – измърмори Марко.

- Когато махнах картината с вятърната мелница, ти се разболя –напомни му Калина. - А когато изхвърлих счупения тостер, получи обрив. Аз не съм август. Аз съм дните преди Коледа – всички ме чакат, всички се прибират вкъщи поради мен.

Той нищо не сподели, кафявите му очи повече от всеки път сгъстиха кафявия цвят на оная пътека, по която не беше минавал. Буренясал двор беше животът му. Майка му отдава бе отпътувала в Португалия, след това в Бразилия с някакъв бразилец, явно състоятелен, тъй като постоянно изпращал на Марко пари – Марко по този начин и не знаеше тъкмо какъв брой, триста, четиристотни или двеста евро, до момента в който бил студент. Баща му умря наскоро – двамата се бяха гледали с Марко единайсет години. Сигурно рядко са си приказвали.

Калина по този начин се срещна с Марко – двамата, татко и наследник, скитаха към Женския пазар, облечени в идентични черни панталони, черни фланели, черни маратонки, нахлупили идентични смачкани шапки, остарели и избелели – двама дългучи, мършави, брадясали, скрили лица зад идентични кафяви бради. Сигурно са братя, беше помислила тя. Единият от тях я поздрави – тогава Калина видя, че брадата му беше мощно прошарена.

- Падна ви ето това - прошарената брада говореше дрезгаво, подавайки й слънчевите очила. Калина ги взе и благодари – А това е синът ми - добави високият и уточни по-младата брада. – Моля Ви, запознайте се с него. Срамежлив е.

Така се получи запознанството им, след това тримата излизаха дружно на разходка – към Женски пазар, до Халите, дори край Централна гара.

– Живеем сами - изясни прошарената брада. - Затова вървим, където се събират хора и по този начин ни се коства, че имаме другари. Той е доста сгънат – върна се на тематиката прошареният, удавил се в черната си фланелка. – Моля те да го харесаш. Добър човек е, вярвай ми.

Колко месеца изминаха, до момента в който Калина хвана Марко за ръка? Пет? Шест? Баща му й беше споделил " Отивам си, Калина ".

Както споделяше един другар стихотворец – може да си чувала за него - Димитър Миланов от село Кладница– „ Ще затворя земята след себе си “. Светът ще стане още по-хубав без черната ми фланелка. Моля те, дръж Марко за ръка. Искам да знаеш за какво ти споделям това – когато Жана, майка му, беше жива, тя не се оплакваше. Не споделяше какво я боли.

„ Добре съм, доста добре съм “ - шептеше и го държеше за ръка. Затова той стана добър, истина е, Калина. И добрината му не го прави слаб както множеството хора. Не го оставяй, който светът се разсъни без черната ми фланелка, момиче.

- Направих те самоуверен - споделяше Калина на Марко. Той беше за нея долап с пакетчета сол, червен пипер, черен пипер – знаеше мястото на всяко нещо в мислите му. Беше се досетила, че когато облече остарялата фланелки на татко си, нещо не е наред.

- Как си? - питаше го Калина.

- Много съм добре – отвръщаше той и това беше знак, че би трябвало да го хване за ръка. Държеше пръстите му дълго, дълго, дълго и добрината му не го правеше слаб като другите хора.

- Знаеш ли какво видяхме един ден с татко ми? – попита я той. Обикновено говореше равно и безшумно, нещо напълно естествено за програмист, занятие хладно, обичащо самотата. Баща му също беше програмист. Дните в жилището им бяха остаряла компютърна стратегия – ненужна и несъвместима с модерната техника. Калина живееше в новостите, изобретенията бяха мечтаният й дом.

- Защо седите по този начин, какво чакате? - беше се обърнала тя към двете бради. - Имате пари. Можете да извършите ремонт, да превърнете жилището в дворец – сподели тя.

- Не желая дворец – отвърна й Марко. - Искам да виждам стаите непроменени, с цел да срещам в тях сянката на татко си. Ако трансформира нещо, ще го прогоня.

После Марко още веднъж се върна към историята, която искаше да й опише. Беше подобен – започнеше ли нещо, обезателно трябваше за стигне до точката в последното изречение. Но в изречението на човешкия живот някой различен поставяше препинателните знаци. Марко не вярваше в това и когато си спомнеше за някаква история, обличаше остарялата фланелка на татко си. Това беше молба да го изслуша.

- Добре, разкажи ми - съгласяваше се Калина и сядаше против него – това беше различен от странните традиции в живота им. Когото си приказваха, татко и наследник сядаха един против различен, може би тъй като го правеха рядко. Винаги вървяха един до различен – до Женския пазар, Централна гара. Обичаха да стават рано и да пият капучино в кафенето на първия етаж на гарата. Жената на промяна в четвъртък, петък и събота, беше блага, усмихваше се постоянно за нищо и никакво, и двамата бяха щастливи от това - беше споделил с Калина остарелият, преди да затвори света след себе си.

- Имаме остаряла къща в Друган, малко село до Радомир – от дядото на мама. Целият двор е обраснал с трева – гъста и дълбока до коляно – подхвана историята си Марко. - Защо ти описвам за тая трева – тъй като видях нещо ужасно. Страшно красиво. Едно кълбо от змии – грамадно кълбо, по-голямо от футболна топка - змиите се въртяха, оплетени, притиснати, потънали една в друга. Гледах и не посмявах да помръдна.

Отново повдигна ръка и бузата й попадна в шепата му. Беше хубаво. Много хубаво.

- Не пердах се сине, в този момент не хапят – изясни ми една остаряла съседка. - Това е обичта на змиите. Змия, само че и тя търси приятел да си има са имат дребни. Младост се ражда, в случай че си намериш някого. Заради дребните – и хора и, и мравки, Господ е измислил любовта.

Кълбото на змиите мачкаше тревата. Целият двор беше ужасно отъпкан, като че хора са играли десетчасов футболен мач тук – Марко говореше безшумно, дрезгаво. - Беше плашещо. Два пъти видях това кълбо, след седмица изчезна. Нямаше го. Беше потънало някъде. Крачех по снопове прекършена трева. Бях самичък.

Къщата на мама е остаряла, взел съм името Марко на нейния татко. Пред външната врата има циментова площадка, единствено там не са избили плевели. Баща ми беше слаб, към този момент не можеше да върви. Отидох на село самичък. В купчинката тор, край площадката видях змия, навита на кравай. Намерих змийски яйца. Белезникави. Продълговати, меки на пипане. Исках да убия змията, да смачкам яйцата й, само че нищо не направих. Върнах се пеш от селото до Радомир.

Ръката му още веднъж трансформира бузата й в горещо кълбо прежда. Беше толкоз хубаво. Затова се опасяваше, че ще замълчи, няма да може да му каже – „ Отивам си, Марко. “

Не мога да пребивавам с разказите ти за змийското кълбо, за тревясалия двор. Чувствам се зле в разхвърляната ти къща със скрина, в който държиш облеклата на татко си и жълтите тетрадки на майка си с рецептите за плодовите й торти. Не желая да ме превърнеш в остаряла компютърна стратегия. Ще ми бъде тъжно за тебе. Но нашето не е обич. Не сме кълбо змии. След нас няма да остане утъпкана трева.

Тя искаше да види целия свят – Париж и Буенос Айрес, Шанхай и Лондон. Искаше да среща нови хора, да прави изобретения, да има нови коли, нови стаи, да спи в светли хотели. Човек живее толкоз пъти, колкото нови градове е видял, колкото непознати хора е срещнал и направил свои другари. В колкото нови картини се е влюбил. Колкото прелестни книги е превел на български за хората, даже колкото пъти се е скарвал с някого – скарването е скачане в дълбока вода. На дъното има остри скали и отрова. Затова сдобряването с различен човек е изгрев. Кой знае в какъв ден ще попаднем след него. Да се сдобриш значи да позволиш на другия човек да те научи да летиш.

Светът не е разходка до Женския пазар. Не можеш да живееш на Централна гара. Щастието не е чаша капучино в кафенето на първия етаж, любовта не е усмивката на беззъбата продавачка. Калина искаше да види 100 кафенета в Париж по крайбрежията на Сена. Истинският дом на усмивките е човешкото лице.

- Трябва да ти кажа нещо – стартира Марко. Беше облечен в остарялата черна фланелка на татко си и в неговите черни панталони. Беше безпрепятствено обръснат. Защо? Никога не се беше се появял по този начин пред нея. Калина се опита да го хване за ръка, само че както в никакъв случай Марко измъкна дланта си от нейната. Държеше нещо в свития си пестник. Отвори пръсти – дребна кутийка, обгърната в кадифе. Какво в този момент, годежен пръстен? Не. Нещо друго? Каквото и да е, Калина не трябваше да го вижда.

- Марко, отивам си – сподели му тя. Не съумя да спомене нито дума за градовете, които цялостен живот беше мечтала да види. Нито за капучиното, което щеше да изпие край брега на Сена.

Лицето му се огъна.

– Трябва – повтори Калина. Ако не го кажеше в този момент, щеше да остане в този апартамент, препълнен с избелели облекла, остарели предписания за торти, под пожълтелия квадрат на стената, откъдето беше изчезнала картината с вятърната мелница и пустия морски бряг. Щеше да потъне сред плочките на коловоз 12 на Централна гара, където завършваше разходката на Марко.

- Тръгвам.

Той нищо не сподели. Беше се разделил с брадата си и от това й стана тъжно. Марко подвигна ръка – огромна, с дълги пръсти. Бузата й попадна в дланта му - както всякога. Както всякога беше хубаво. Толкова хубаво.

Марко се обърна и с тежки, мудни крачки излезе от жилището. Затвори външната врата след себе си. Калина остана до остарелия долап, от който постоянно забързваше праха. Странно, Марко я беше помолил да не го прави и когато го попита за какво, той отговори – „ Ще видиш “. След два дни беше написал върху шкафа „ В очите ти е август. “ Как би могъл да напише такова нещо, в случай че бе избърсала праха.

Край. Стига. Време да потегля.

Сега. Сега. Сега.

------ ------------- ------------
Двама седяха в „ Соларис “ – красиво, чисто кафене, на две крачки от Централна гара. Звучеше тиха музика. Жената беше висока, слаба, с прошарена коса. До нея се бе разположило момиче, хлапе на към пет, може би шест, русоляво, пружинка от неръждаема тел, която се люшкаше на стола, като че облегалката гореше. Очевидно дребосъчето не можеше да си откри място.

- Бабо, бабо – избъбри момичето. - Обичам те! - по-късно погледна дамата, усмихна се - освен лицето, роклята, сандалите, косите, обичките се усмихнаха. - Ще ми купиш ли сладолед, бабо?

Мъжът беше висок, слаб, с кафява прошарена брада в черна фланелка, черни маратонки, черни панталони. До него, едвам закрепило се на ръба на стола, седеше момче - хилаво, зле подстригано, в черна фланелка, черни маратонки, черни панталони.

- Това е внучката ми Мария – показа я дамата. - Имам още четири внука в Германия.

Мъжът нищо не сподели. Гледаше я. Гледаше я умерено, намерено, дълго, без да отклонява взор от лицето й, като че наоколо го нямаше Лъвовият мост, нямаше Женски пазар. Нямаше я Централна гара, София.

- Татко, гладен съм – обади се момчето. Гласът му беше спокоен двор с кротка трева.

- Това синът ти ли е? – попита дамата.

Мъжът не отговори.

- Как се казваш? – попита момичето, русо, с коса от златен пясък. Не получи отговор, само че изобщо не посърна, не обърна никакво внимание на тишината. – Хайде да играем дружно, момченце. Искаш ли да ми станеш другар?

- Мама умря – избъбри зле подстриганото хлапе и подвигна длани, пробвайки да скрие лицето си. – Аз я слушах, само че умря.

Дребното момиче за момент се взря в пода на кафенето. Чист под, целият от мрамор. Музика. Какво толкоз има за гледане в един под? Абсолютно нищо.

- Ще играя с тебе – разгласи зле подстриганото хлапе.

- Добре – момичето се усмихна, обиците му също и прибавиха: - После ще ми кажеш по какъв начин се казваш.

Момчето, проходил магарешки бодил, още по-хилаво в безкрайната черна фланелка и черните панталони, нищо не сподели. Очите чу бяха кафяви, мощно кафяви, две квадратчета мрачен шоколад.

Жената се опита да прошепне нещо на внучката си, само че не й се получи. Русолявото теле на пружинка се дръпна. Тя не слушаше никого.

- Ела да играем, момченце – подкани го тя. – Хайде.

Безкрайната фланелка застина на място. Неочаквано подвигна ръка. Пръстите на момчето бяха тънки, с неравно изрязани нокти. Проходилият магарешки бодил сви длан в шепа. Бузата на русолявата попадна в нея като яйце на Косето Босето в гнездо от сухи вейки и плява.

Малкото момиче се усмихна.

- Аз съм Калин – сподели черната фланелка.

В кафенето напълно покрай Централна гара беше хладно. Работеше климатик.

Но каква горещина пращеше в София, какъв август. Ах, какъв август!