♥ Критикуването на другия е прикрит начин да изразим своите нужди
„ Ако нашето предпочитание е да получим от колегата си състрадание, тогава работим против самите себе си, когато показваме своите потребности посредством осъждането или критикуването на неговото държание. “ ~ Маршал РОЗЕНБЕРГ „ Общуване без експанзия “ (Изд. Кръгозор).
(The Conversation by Theodule Ribot)
~ Нуждите, които стоят в основата на възприятията
Осъждането, рецензията, диагнозите и интерпретациите са в действителност затулен метод да изразим своите потребности. Когато някой ни каже: „ Ти в никакъв случай не ме разбираш! “, това, което в реалност желае да изрази, е, че потребността му от схващане не е била задоволена. Когато дамата споделя на брачна половинка си: „ През миналата седмица всеки ден работеше до късно вечерта, обичаш работата си повече от мен! “, тогава това, което желае да показа, е, че потребността й от непосредственост не е била задоволена.
Критикуването на другия е затулен метод да изразим своите потребности. Когато показваме своите потребности косвено, посредством отзиви, тълкования или описания, тогава е доста евентуално другият човек да си намерения, че го подлагаме на критика. А когато някой чуе рецензия, нормално стартира да се пази или да атакува. Ако нашето предпочитание е да получим от колегата си състрадание, тогава работим против самите себе си, когато показваме своите потребности посредством осъждането или критикуването на неговото държание. Затова си коства да изберем различен метод. Колкото по-директно успеем да свържем възприятията и потребностите си, толкоз по-лесно ще е за другите да се извърнат към нашите потребности с схващане и състрадание.
Имаме по-голям късмет да удовлетворим своите потребности, в случай че ги изразим. За страдание множеството от нас не са научени да обръщат внимание на своите потребности. Това, на което сме научени, е да търсим грешката в другия всякога, когато потребностите ни не са задоволени. Ако да вземем за пример желаеме палтата да стоят окачени в дрешника, а нашето дете ги остави на дивана, евентуално ще го назовем мързеливо. Или пък дефинираме сътрудниците си като безотговорни, когато не правят работата си по този начин, както на нас би ни се желало.
Веднъж бях поканен в Калифорния да ходатайствам сред няколко притежатели на земя и група от преселващи се аграрни служащи, сред които се беше увеличен голям спор. Открих срещата, като им зададох два въпроса: „ Какви са вашите потребности? Във връзка с тези потребности защо бихте помолили другата страна? “ „ Проблемът с тези хора е, че са расисти! “, извика единият служащ. „ Проблемът е, че тези хора не почитат закона и реда! “, извика още по-силно един от притежателите на земя. Както постоянно се случва, и двете страни се оказаха по-талантливи в анализирането на грешките на другия, в сравнение с в ясното формулиране на личните си потребности.
Попаднах в сходна обстановка при една среща сред две групи от израелци и палестинци, които се бяха събрали, с цел да положат основите на взаимното доверие и помиряването по техните родни земи. Открих съвещанието със същите два въпроса: „ От какво имате потребност? Във връзка с тези потребности какво бихте желали един от различен? “ Вместо да изрази своите потребности, един палестински мукхтар (водач на селото) отвърна: „ Тези се държат като тайфа нацисти! “ Малко евентуално е сходно изявление да успее да предразположи израелците към сътрудничество…
Една жена от групата на израелците скочи и отвърна: „ Мукхтар! Само един безсърдечен човек е кадърен да каже нещо такова! “ Тези хора се бяха събрали, с цел да основат между тях доверие и естетика, а единствено след първата обмяна на реплики ситуацията беше станало по-лошо и отпреди. Често се стига до такова състояние, когато, вместо да формулират ясно своите потребности, двете страни са привикнали да се упрекват една друга. В този случай дамата можеше да отговори на мукхтаря по следния метод: „ Имам потребност от повече почитание, когато беседваме. Вместо да изразявате мнението си за нашето държание, бихте ли ни споделили какво тъкмо е това, което вършим и което ви тормози? “ Всеки път се увещавам, че сега, в който хората стартират да приказват за своите потребности, а не за това, което считат за неточност в другия, вероятността да открият метод за облекчаване потребностите на всеки един от тях доста нараства.
~ Последствията от изразяването на нашите потребности и следствията от тяхното прикриване
В свят, където изразяването и шерването на потребностите постоянно се считат за неоправдателна постъпка, е нужна огромна храброст въпреки всичко да го създадем. Това е ориентирано изключително мощно към дамите. Векове наред обликът на любещата жена е бил свързван със саможертвата и загърбването на личните потребности, с цялостното себеотдаване на грижите за другите. По време на своята социализация дамите научават, че тяхно главно обвързване е грижата за другите. Поради този факт те престават да обръщат внимание на своите потребности. По време на един от семинарите обсъждахме какво се случва с дамите, които живеят с това разбиране. Тези дами, в случай че изобщо се осмелят да помолят за нещо, го вършат по метод, който отразява и затвърждава убеждението, че нямат право да имат потребности или че потребностите им са маловажни. Например заради обстоятелството, че се опасява да помоли за това, от което се нуждае, една жена няма да посмее да каже, че се усеща изтощена и има потребност от малко успокоение и отмора, а ще стартира да пледира: „ Днес нямах нито секунда време за себе си. Изгладих ризите, изпрах облеклата, заведох кучето на ветеринар, сготвих вечерята, опаковах утрешните сандвичи за обяд, предизвестих съседите за събранието на блока… тъй че (умолявайки)… какво ще кажеш, в случай че ти…? “ „ Не! “, гласи внезапният отговор. Придружената с недоволство молба провокира у слушателя по-скоро опълчване, в сравнение с състрадание. За всеки би било мъчно да оцени потребността, която стои зад сходна защитна тирада, а безсилният опит на дамата да убеди другите в това, което „ би трябвало “ или което „ заслужава “ да получи от тях, също провокира отрицателна реакция. И в последна сметка тя още веднъж ще стигне до заключението, че нейните потребности не са от голяма важност, без да осъзнае, че ги е изразила по метод, който мъчно би провокирал позитивни реакции в другите. Ако самите ние не ценим своите потребности, тогава и другите няма да ги оценят.
~ От прочувствена взаимозависимост към прочувствена независимост
По пътя към положението на прочувствена независимост взаимоотношенията ни с останалите минават през три стадия.
Първи стадий: Емоционална взаимозависимост - смятаме се виновни за възприятията на другите.
На това равнище, което аз назовавам прочувствена взаимозависимост, ние се считаме виновни за възприятията на другите. Смятаме, че би трябвало непрекъснато да се стараем да вършим другите щастливи. Ако не наподобяват щастливи, тогава се усещаме виновни и принудени да създадем нещо по въпроса. По този метод доста елементарно може да стигнем до ситуацията, в което да стартираме да възприемаме даже и най-близките си хора като товар. Поемането на отговорност за възприятията на другия може да се окаже пагубно за интимните ни взаимоотношения. Постоянно се срещам с недоволства от вида на: „ Страхувам се от интимните връзки. Всеки път, когато видя, че сътрудникът ми е в неприятно въодушевление или че нещо му липсва, се усещам смазан/а. Чувствам се като в затвор, като че ли нещо ме задушава… и се постанова да избягам от връзката колкото се може по-бързо. “ Този тип реакция се среща постоянно измежду тези хора, за които любовта значи отказване от личните им потребности и цялостно себеотдаване в интерес на потребностите на колегата. В началната фаза на връзката влюбените - водени от възприятие за независимост, се отнасят с наслада и състрадание един към различен. Тогава връзката им е радостна, спонтанна и прелестна. След известно време, когато връзката им става все по-сериозна, те стартират да поемат все по-голяма отговорност за възприятията на другия. Ако аз съм сътрудникът и съзнавам, че се държа по този метод, тогава бих могъл да поема отговорност за обстановката по следния метод: „ Не мога да понеса да виждам по какъв начин изгубвам себе си в една връзка. Когато видя болката на приятелката си, загубвам себе си и тогава просто би трябвало да се махна оттова. “ Ако обаче, не съм толкоз наясно със себе си, евентуално ще стартира да упреквам другия за проблемите в нашата връзка. В този случай бих могъл да кажа: „ Приятелката ми е доста подвластна от мен, непрекъснато чака да удовлетворявам нейните потребности и това е огромен товар за връзката ни. “ Приятелката ми с право би отхвърлила това изявление и би споделила, че с нейните потребности всичко си е наред. Нещата може да станат и по-лоши, в случай че тя одобри върху себе си обвиняванията ми. Мъдрото решение би било тя да отвърне с емпатия на болката ми, извираща от моето прочувствено иго. „ Значи ненадейно започваш да се чувстваш изплашен? Трудно ти е да поддържаш откровеното внимание и любов сред нас, без да започнеш да чувстваш, че си задължен или виновен за нещо… Чувстваш се стеснен в свободата си, тъй като мислиш, че непрекъснато би трябвало да се грижиш за мен? “ Но в случай че вместо със състрадание тя се обърне към мен с: „ Напрегнат си, тъй като желая прекомерно доста от теб? “, тогава и двамата ще останем впримчени в мрежата на прочувствената взаимозависимост, поставяйки под въпрос оцеляването на връзката ни.
Втори стадий: Безсърдечен - разгневени сме и отхвърляме да поемаме повече отговорността за възприятията на другите.
В този етап започваме да осъзнаваме високата цена, която плащаме, когато поемаме отговорност за възприятията на другите и когато се опитваме да им угодим за сметка на самите нас. Когато осъзнаем какъв брой доста сме пропуснали от личния си живот и какъв брой малко внимание сме обръщали на личните си потребности, елементарно можем да се почувстваме огорчени и ядосани. Не без подигравка назовавам този стадий безмилостен, тъй като, когато сме в него и някой ни показа своята болежка, ние му отвръщаме: „ Това си е твой проблем! Аз не съм виновен за твоите усеща! “ Тук към този момент сме наясно с това, че не отговаряме за другите, само че към момента не знаем по какъв начин да се държим отговорно с тях по метод, който да не ни прави прочувствено подвластни.
Спомням си за една преживелица от процеса на прочувственото освобождение на щерка ми Марла. Тя постоянно е била „ съвършеното малко момиченце “, което се отхвърля от личните си потребности, с цел да угоди на другите. Когато осъзнах какъв брой постоянно тя потиска своите стремежи и отстъпва на другите, споделих с нея какъв брой би ме зарадвало да я чуя да показва по-често своите потребности. Когато за първи път загатнах това, Марла възкликна: „ Но баща, аз не желая да отчайвам никого! “ Тогава й обясних, че нейната откровеност е по-голям подарък за останалите, в сравнение с това да им угажда, с цел да им спести неудобството. Също по този начин й демонстрирах по какъв начин да дава отговор със състрадание на хората, когато са обезпокоени, без да поема отговорността за техните усеща. Скоро получих доказателство, че щерка ми е почнала да показва по-открито своите усеща. Обади ми се шефът на учебното заведение й, който беше явно угрижен от диалога си с Марла по отношение на това, че щерка ми отишла на учебно заведение, облечена в гащеризон. „ Марла - казал й той, не е редно една млада дама да носи такива облекла. “ А Марла му отвърнала: „ Гледай си работата! “ За мен това беше същински мотив за празнуване: Марла беше завършила с прочувствената си взаимозависимост и беше навлязла в „ безсърдечния стадий “. Беше се научила да показва своите стремежи и да поема риска, че може да й се наложи да се сблъска с неодобрението на другите. Разбира се, предстоеше да се научи по какъв начин да показва желанията си по-приемливо и с почитание към другите, само че имах вяра, че с времето и това ще се случи.
Трети стадий: Емоционално освобождение: поемаме отговорност за нашите планове и дейности.
В стадия на прочувственото освобождение започваме да откликваме на потребностите на другите, като постъпките ни са подбудени от нашето състрадание, а не от боязън, виновност или позор. Действията, които подхващаме в тези случаи, са обогатяващи както за нас, по този начин и за другите. Поемаме цялостна отговорност за личните си планове и дейности, само че не и за възприятията на другите. В този стадий осъзнаваме, че в никакъв случай не бихме могли да удовлетворим своите потребности, в случай че това е за сметка на останалите. Емоционалното освобождение значи освен това, че сме способни да изразим ясно своите потребности, само че също по този начин и това, че сме способни изрично да заявим, че одобряваме за също толкоз значимо удовлетворяването на потребностите на другия.
Из: „ Общуване без експанзия “, Маршал Розенберг, изд. „ Кръгозор “, 2019 година
Картина: The Conversation by Theodule Ribot; chinaoilpaintinggallery
