Акад. Владета Йеротич споделя, че в своите книги се опитва

Акад. Владета Йеротич споделя, че в своите книги се пробва да сдобри науката и религията. Той съумява да направи един неповторим синтез сред психическото и религиозното, сред пътя, по който логиката на психиката се пробва да изследва безграничните секрети на човешкото съществуване, и въпреки това – откровението, което имаме в опита на християнското богословие.

Все по-голяма става пропастта сред цивилизацията и културата. Към културата аз присъединявам религията, философията, изкуството. Науката обаче е по-близо до цивилизацията, в сравнение с до културата. Все по-голяма става и бездната, която отделя науката от религията. В Европа – най-много във Франция, Германия и Англия – все по-често се провеждат симпозиуми на тема наука и вяра. Светоотеческата литература има отношение към екзистенциалните проблеми на индивида. Тя е настояща и през днешния ден и би могла да помогне на актуалната логика на психиката. Аз съм писал за св. Йоан Лествичник, за св. Исаак Сирин и за св. Марк Подвижник. Не съм писал за св. Максим Изповедник, а той е извънредно важен, не съм писал и за св. Григорий Палама, който е също толкоз важен. Много обичам и св. Йоан Златоуст, който е споделил: „ Не дяволът е виновникът за това, че вършите неверни каузи, а вие самите “. Виждате, че всичко това е прекомерно настоящо, защото ние непрестанно снемаме отговорността от себе си.

Бачкият свещеник Ириней Булович споделя: „ Духовно здравият човек не може да бъде душевно болен, до момента в който противоположното е допустимо – душевно здравият човек може да бъде духовно болен “. Аз съм на първо място психиатър и психотерапевт, не съм богослов, въпреки да съм преподавал пастирска логика на психиката в Белградския богословския факултет. Времето, в което живеем, е време на рецесия. Но към този момент 2000 години християнството е в рецесия. Едно от смислите на гръцката дума κρίσις е съд, присъда – без значение дали ние сами съдим себе си, или Бог ни съди… Не бива да се плашим от рецесията, рецесията е опция, тя е късмет за смяна. Без рецесия и без тествания не е допустимо да напреднем, а това ни е нужно ‒ в християнството е значимо да се развиваме. Една остаряла еврейска сентенция гласи: „ Ако не станем по-добри, ще станем по-лоши “. Аз съм учил логика на психиката и ще ви кажа, че всеки уважаващ себе си психолог ще удостовери тази максима – в случай че не станем по-добри, ще станем по-лоши. Не съществува неподвижност. Понякога си мислим – ето, щом сме към този момент християни, процесът на нашето развиване е приключил, само че това не е по този начин. Ние ставаме християни, никой не е достатъчно християнин, Бог ни е дал да се усъвършенстваме. „ Бъдете съвършени, както е идеален и Небесният ваш Отец “ (Мат. 5:48). Само в случай че сме духовно здрави, ще бъдем предпазени от душевните заболявания.

Пред нас стоят два значими въпроса – дали искаме да се променим и дали можем да се променим. Мнозина считат, че са си добре такива, каквито са, че няма потребност да се трансформират. В дългогодишната си процедура съм срещал нерядко хора, които споделят на психотерапевта след продължителна негова работа: „ Виждам, че се трудите, само че аз просто не мога да се трансформира “. Какво значи това? Липсва ни християнска религия. Ако обаче отсъстват християнската религия и оптимизъм, логиката на психиката би била прекомерно песимистична. Християнството е донесло на света три неща – вярата, вярата и любовта. Господ изисква от нас да се преобразим. Но по какъв начин да го създадем, по какъв начин да надмогнем прегрешението? Не са едно и също нещо разкаянието и покаянието, въпреки някои хора да не вършат разлика сред тях. Човек може цялостен живот да се разкайва, само че покаянието – метаноя на гръцки – е дело на Божия дух. Как да разграничаваме разкаянието от покаянието, какво въобще значи откровеното смирение за индивида? Нима това не е оня съдбоносен миг в неговия живот, когато той с цялото си създание знае, че не може повече да повтаря прегрешението, който доста пъти е правил? През целия си живот водим битка сред двете начала – духовното и естественото. Две са опциите – или да установим баланс сред естественото и духовното, или да преобразим естественото в духовно. Както споделих, християнството изисква от нас видоизменение. Разбира се, преображението е най-трудното нещо, само че ние не трябва да се обезкуражаваме. Не бива да се опасяваме от себе си, въпреки да имаме учредения за това, в случай че нямаме в себе си Бог. Истината е, че не сме изцяло здрави същества, само че в случай че Бог е в нас, не би трябвало да се плашим.

На значимия и постоянно настоящ въпрос: „ Какво би трябвало да трансформира в себе си? “, всеки човек би трябвало да отговори самичък. Религиозният човек знае отговора на този въпрос, той знае какво би трябвало да промени в себе си. Процесът на смяна, продължаващ през целия живот, е обвързван с прогресивния блян на индивида към рационализиране и с регресивния блян към неприятен консерватизъм, т.е. всичко това в нас, което попречва, забавя или прекратява естествено-свръхестествения развой на индивидуация и обожение. Можем да открием това отношение и в хипотезата на Фройд за нагона на гибелта (Танатос), който през целия живот води война с нагона на живота (Ерос). Когато човек осъзнае, че е свръхсъзнателно съществуване, а освен умишлено, подсъзнателно и неумишлено, той се обогатява с мистичното знание за непрекъснатата потребност от смяна.

Когато губят вярата си, хората губят и чувството за смисъл на живота. Тогава те стават депресивни. Депресираният човек губи вяра за излекуване, отдръпва се от света и вижда всичко в черно. Няма по какъв начин да лекуваме депресията единствено с медикаменти. Занимавайки се с казуса за депресията и меланхолията, както психолозите, по този начин и теолозите концентрират своя интерес върху психопатологичните признаци и аргументи на това заболяване, а не толкоз върху биохимичните. Според психоаналитичните проучвания в основата на меланхолията лежи патологично изразеният егоизъм на болния. Затова ни е нужна и психотерапията, а в границите на психотерапията съществува и нейната християнска вариация. Ако преведем на езика на християнството психоаналитичните термини, бързо ще се уверим в сходството на същностната оценка за аргументите, възникването, а даже и на лекуването на тези пристрастености, грехове или заболявания. На актуален език бихме споделили, че всяка болест, която индивидът си навлича – а всяка болест се корени в гордостта, гнева и скръбта, – е едно предизвикателство за него. Както гордостта е предизвикателство за смирението, а гневът – за търпението, по този начин и скръбта – това антре на депресията, само че дружно с това и на къпалнята Силоам (Иоан. 9:7) – е предизвикателство за християнската жизненост, която дружно с любовта е най-висшата християнска добродетел.

Християнската психотерапия към този момент има своите обичаи, въпреки да е към момента при започване на своето развиване. Най-известният създател в това отношение е митрополит Йеротей Влахос, който е писал за православната психотерапия. Би било хубаво, в случай че броят на психотерапевтите, които са религиозни, е по-голям. Засега обаче съвсем няма такива, а непрестанно се усилва броят на хората с депресивни разстройства, както и броят на самоубийствата.

Какво е преимуществото на вярващите психотерапевти ли? Вярата е тяхното преимущество. Когато имаме религия, имаме и вяра, а когато имаме обич, постоянно имаме и религия, и вяра. Не бива обаче вярващите хора, още по-малко свещениците и богословите, да се плашат от психолозите. Ако сме психологично заболели, би било добре да намерим психотерапевт, който е набожен, само че това не е наложително. Дали държите хирургът, който би трябвало да ви оперира, да е набожен човек? Не. Защо мислите тогава, че един добър психотерапевт, който не е набожен, не би могъл да ви помогне и да ви изклекува. Например, някой се опасява да премине улицата, различен си мие ръцете по петдесет пъти дневно. Това е невроза. И кой да лекува това? Молим Бог да ни излекува – да, постоянно се молим, вярващият човек постоянно се обръща към Бога. Но дано не отхвърляме психотерапевта, той е специализирал точно това – да лекува обсесивна невроза. Защо някой си мие ръцете по петдесет пъти дневно – тъй като желае да се освободи от някаква нечистотия, която, несъмнено, не е външна, а вътрешна. Но по какъв начин да стигнеш до повода? Отец Юстин Попович един път ми сподели: „ Пробвай ти да излекуваш този човек, аз се молих за него две години, само че няма помощ, в този момент пробвай ти “. Ставаше дума точно за човек, който си мие ръцете по петдесет пъти дневно. За жал аз също не съумях да го изцелявам.

Важно е лекарят да е добър, а не дали е набожен или не. Бихме желали, несъмнено, да е набожен, само че това не постоянно е допустимо. Така че дано търсим положителния доктор. Освен това би трябвало да имаме доверие в лекаря. Ето, отново религия. Не може без религия. Да вземем образец от детето. Всяко дете се ражда с изконно доверие, или както споделя Ерик Ериксън, който не е бил доста набожен – с прадоверие. В какво има вяра новороденото бебе – в майка си и в татко си, по този начин то си показва Бога. Детето се ражда като безгранично комплицирано създание. От доста години насам науката твърди, че човешкият темперамент, психологичната конструкция на индивида се оформя докъм петата година от развиването на детето. В това отношение психолозите са изрично единомислещи, без значение от това към коя психотерапевтична школа или течение принадлежат, дали са атеисти или са религиозни хора. Детската душeвност е поглъщащ, възприемащ разум. Така че през първите три до пет години на детето родителите би трябвало да бъдат извънредно деликатни, те би трябвало да имат огромна обич между тях, с цел да може детето да схване, да попие тази обич. Ако това отсъства децата са оставени единствено на Божията благосклонност и на положителната си генетична информация. Това е апел към младите брачни двойки да бъдат изключително бдителни най-много в първите години на брака си. Това е най-важният интервал за детето и могат да оказват помощ единствено нашата религия, вяра и обич. Питал съм някои от най-големите ни психолози и педагози – кое проваляне от детството е по-лесно да се поправи: дали когато родителите са били прекомерно строги, или когато са глезили прекалено своя правоприемник. Всички ми споделяха, че е по-трудно да се поправят следствията от прекомерно строгото родителство.

Затова споделям, че е доста значимо да се обновява и възражда фамилията. Всичко стартира от детството. Ако родителите не са на мястото си, работата на психотерапевтите по-нататък ще е доста сложна. Пак дублирам, мъжът и дамата би трябвало да се обичат. Как да стане това ще попитате. Бог ни е дал независимост и никого не принуждава принудително. Така е, това е единственото, което е невероятно за Бог – да ни насили да обичаме. Но смисълът на брака е в любовта и в непрестанното развиване и преображение на мъжа и дамата. На тях им е дадена свободна воля, с цел да си сътрудничат в преобразяването. Мъжът би трябвало да помогне на жена си, а дамата на мъжа си да се обожават.

Бог е основал индивида да бъде създател. Знаете кои са присъщите архетипи за всички хора – освен homo religiosus (религиозен човек), homo ludens (играещ човек), homo viator (пътуващ човек) и прочие, индивидът е и homo creator, тъй като е предназначен да твори.Както споделя Юнг, тайната на творчеството, сходно на казуса за свободата на волята, е един трансцендентен проблем, на който логиката на психиката не е в положение да даде отговор. Човекът, който твори, е ненапълно в положение на перманентна рецесия. В своя креативен ентусиазъм той в действителност – още веднъж по думите на Юнг – наподобява по нещо на бременната жена, която радостно, само че и в неопределеност, с вяра, само че и със боязън чака раждането на детето си. Междувременно доста са факторите, съзнателни и несъзнавани, познати и непознати, от които зависи изходът на една рецесия. Освен опцията да излезеш от нея по-зрял и по-богат, съществуват и други две благоприятни условия – нищо да не се промени в живота ти или пък да се стигне до утежняване на общото положение, било то физическо, психологично или креативно.

Както споделих, Господ изисква от нас да се преобразим. Това е мъчно, само че ние би трябвало да бъдем бдителни, би трябвало да се молим на Бог и да се стремим да изправим най-малко един от седемте смъртни гряха, които всеки от нас носи в себе си. Измежду тях два са най-големи – гордостта и завистта. Дори и да не успеем да ги изкореним изцяло, би трябвало да се опитваме най-малко малко да се променим. Завистта е по-лоша от гордостта съгласно мен. Докато последната се поправя в границите на живота, то завистта се надмогва доста мъчно, тъй като носи в себе си боязън и комплекс за непълноценност. „ Защо другият е по-добър от мен? “. Това е естественият въпрос на естествения човек. Но индивидът е и духовно създание, а духовното има непрекъсната потребност от смяна, от развиване. Християнството изисква от нас огромни неща. Това е най-съвършената вяра на света, тъй като изисква преображение, само че с цел да е допустимо то, би трябвало на първо време сами да пожелаем да се променим. Не бива християнинът да си разрешава да бъде блажен, нито безплодно неудовлетворен. Недоволни сме от политиците, от партиите, от страната, мъжът не е удовлетворен от жена си, дамата – от мъжа си, родителите – от децата си… Това са безплодни недоволства. Нека се концентрираме върху това, което можем да изправим, а не върху това, което не можем. Господ не е пристигнал да промени целия свят, нито приказва за парадайс на земята, само че изисква от нас ние да се променяме вътрешно. Иначе все ще търсим виновността в обкръжението отвън нас. Фройд е бил безбожник, до дъно се е противил на Бога, само че е бил и огромен психолог. Той непрекъснато е приказвал за това, че човек има потребността да придвижи, да проектира своето зло върху другите. „ Виновна е жена ми! “ „ Виновни са другите нации, а не моят народ “ – това е доста особено за нас, сърбите и хърватите. Затова ни е належащо християнството. Не е нужно да сме светци, само че би трябвало най-малко малко да променим себе си, по този начин ще променим и близките.

Като приказваме за това, че би трябвало да се променим и да се преобразим, би трябвало да прибавим и следното – не трябва да пожелаваме прекомерно доста от себе си, не трябва да се трансформираме в перфекционисти или в мазохисти. Истина е, че носим виновност, само че не можем да бъдем непрекъснато отговорни. Отвъд депресията, била тя скрита или проявена, психотерапевтите и духовниците разпознават освен потисната експанзия по отношение на средата, само че и надълбоко потиснатата виновност на болния, която даже когато се разпознае, само че не се изстрада, продължава да притиска цялата телесно-душевно-духовна организация на индивида, сходно на камъка върху гърба на Сизиф. Съвременната дълбинна логика на психиката показва, че през днешния ден е изключително огромен броят на хората, така наречен скрити самоубийци, които поради неразпознатата и неочистена ненавист към себе си се „ самоубиват “ с течение на времето посредством алкохол, опиати, пушене, претоварване с работа, хазарт и естествено най-често посредством хроничните психосоматични заболявания (язва, колит, хипертония, астма, кожни заболявания и др.).

Така че дано не търсим в себе си само вината и злото. Но по какъв начин да намерим златната среда? Съвременното общество основава от ден на ден хора с нежно Аз, което елементарно се разпада под ударите на виталните тествания. Спомнете си огромния публицист на ХХ век Франц Кафка, евреин по генезис, който обаче не е познавал добре своята еднаквост. По впечатляващ метод в романите му е разказано нарцистичното разстройство на личността чак до степен на психотична загуба на Аз-а. Трябва да търсим и познаваме своята еднаквост. Това значи, че човек има потребност да знае своите корени, той би трябвало да познава своя генезис. Същевременно обаче би трябвало да подчертаем, че най-старият архетип за индивида е homo religiosus, изконно човекът е религиозно създание и това е по-древна и основна характерност от неговата национално-родословна принадлежност. Човекът е религиозно създание, откогато съществува. Още праисторическият човек е имал схващане за Твореца Бог – въпреки Той да е бил представян по разнообразни способи – имал е схващане за безсмъртието на душата.

Това не значи, че е все едно къде сме се родили. Дали е инцидентно това, че сме се родили в България, в Сърбия или в някоя православна страна. Ако се бяхме родили в Саудитска Арабия да вземем за пример, щяхме да бъдем мюсюлмани. Но ние не сме мюсюлмани. Случайно ли е това, или в него има Божи промисъл. Приемаме, че е Божи промисъл. Търсим салдото сред националното и религиозното. Кое от тях е по-старото? Религиозното. Защо тогава сме по този начин етнически-национално пристрастни? Ако не открием в себе си религозния човек, тогава ще оставим в нас да господства някой различен –например националният човек. И тогава непознатият, чужденецът би станал наш противник, наш зложелател.

Християнството е безконечна борба, битка през целия ни живот, само че битка за смисъл на живота, битка за. Какъв смисъл би имала битката без цел и без Бог. Никакъв. Вече повече от три хиляди години индивидът ненавижда индивида и води несекващи войни. Какво ни остава тогава, да се самоубием? Затова напоследък пораства броят на депресивните болести. Винаги е имало депресивни разстройства, само че в този момент този проблем е най-обострен, тъй като хората са изгубили вярата си в Бога. Как да върнем вярата на хората? Отговорът е, че би трябвало да знаем за какво сме религиозни, за какво сме християни. Всички хора на земното кълбо са вярващи, всеки има вяра в нещо. Строго видяно не съществуват атеисти. Преди Втората международна война младите комунисти са вярвали в обществената смяна на обществото, вярвали са в Маркс, Енгелс и Сталин и са отдавали живота си за тази религия. Опазил ни Господ от такива заблуди! В една категория са обаче набожните хора, а в напълно друга категория са религиозните хора. Не е задоволително да си религиозен, би трябвало да се стремиш от религиозен да станеш надълбоко вътрешно набожен. Каква е разликата? Религиозният човек знае за какво е набожен, знае в какво има вяра и е в положение да изясни на другите своята религия. Той води борбата за Царството Божие на първо място в самия себе си, неговият митинг е преди всичко митинг против неговите лични грехове. И в случай че успее да изправи и поправи даже единствено дребна част от тях, той би могъл да промени и заобикалящата го среда.

За ролята на интернет и малкия екран в живота на младежите

Ако усилваме вярата си в Бога, постоянно ще знаем по какъв начин да използваме интернет. С безусловно всичко, което е разкрила науката, се е злоупотребявало. Нобел не е разкрил динамита, с цел да бъдат убивани хора, Айнщайн е заплакал, когато е схванал за хвърлените атомни бомби над Хирошима и Нагасаки… Така отново стигаме до обособения човек, до индивида. В това отношение обособената персона би трябвало да сътвори свои лични защитни механизми. Затова и не мога да кажа, че интернет, малкия екран и медиите като цяло са зло сами по себе си. Защо малкия екран да е зло? Някои споделят: „ Но с тях се злоупотребява “. С всичко се злоупотребява. Злоупотребява се и с религията. Нима в историята на монотеистичните религии няма задоволително потвърждения за това, белким не са се водили и не се водят войни? Не съм будист, само че съм се питал нееднократно за какво будистите не водят войни. Спорен е въпросът дали будизмът въобще е вяра или по-скоро една дълбока философия. Но по какъв начин е допустимо една вяра, която е на повече от 2500 години, да не е воювала и да не е водила борби. Днес нерядко се случва огромни американски или западни интелектуалци да избират будизма за своя вяра. Самият Юнг се е занимавал доста задълбочено с източните религии, само че на смъртния си одър споделя: „ Християнинът е изпълнен с Христос от 2000 години, без значение дали осъзнава това или не “. Винаги ме е занимавал въпросът кое е това, което кара един християнин да избра будизма. Имам преписка с един прочут хърватски мъдрец – Чедомир Велячич, който е бил кръстен в Католическата черква в Загреб, а по-късно е минал към будизма и е писал доста за будизма. Аз обаче не преставам да настоявам, че християнинът остава постоянно християнин. Но той би трябвало да осъзнае себе си като подобен, би трябвало самичък да си отговори на въпроса за какво е християнин.

Така че дано не приказваме отрицателно за интернет или за малкия екран, дано се съсредоточим върху себе си и върху това по какъв начин ние възприемаме тези средства. Ако не сме се трудили задоволително над своето персонално видоизменение, тогава и интернет, и малкия екран ще ни повлияят негативно. Виждате ли какъв брой е мъчно да правиш разлика сред положително и зло. Великият Негош споделя, че индивидът е прекомерно слаба гад, толкоз е слаб и безпомощен, че непрестанно се обърква в разпознаването на положителното и злото. А е бил надълбоко набожен. Проследявайки историята, виждаме по какъв начин се трансформира разбирането за положително и зло. Важно е обаче да се научим да разграничаваме относителните от безспорните полезности – в случай че ни липсва това умеене, ще бъдем изложени на директното влияние на злото. Но има и нещо по-лошо от това – да станем безразлични към злото. Тук се съгласявам, че малкия екран може да съставлява голяма заплаха – ние постоянно гледаме някакви страшни неща, които се случват да вземем за пример на деца, и оставаме равнодушни. Затова би трябвало да знаем по какъв начин да използваме тези съвременни информационни средства и по какъв начин да се защитим от тяхното зло. А какъв по-добър предпазен механизъм има в индивида, с изключение на вярата му в Бог?!

* Академик доктор Владета Йеротич е роден през 1924 година в Белград, където приключва Медицински факултет. Специализира невропсихиатрия и психотерапия в Швейцария, Германия и Франция. По-късно учи логика на психиката и богословие. В продължение на няколко години работи като началник на Психотерапевтичното поделение в болничното заведение „ Драгиша Мишович “ в Белград и има забележителен принос за цялостното развиване на психотерапията в Сърбия.. От 1997 година е началник на новооснования Пастирски съвещателен център в Белград, където работи с екип от богослови, психолози, педагози, обществени служащи и други експерти по проблемите на пастирската логика на психиката и медицина. Д-р Йеротич е създател на доста книги, студии и есета. На български език са преведени книгите му: Учението на св. Йоан Лествичник и нашето време (2011), Завръщане към отците (2013) и Психологическото и религиозното съществуване на човека(2013).

Статия, оповестена в бр. 86 на сп. „ Християнство и просвета “.
Картина: „ Явление Христа народу “, Картина Александра Ивановна