[27:29] и сплетоха корона от тръни, наложиха Му го на

[27:29] и сплетоха корона от тръни, постановиха Му го на главата и Му дадоха в дясната ръка тръст; и като заставаха пред Него на колене, присмиваха Му се и думаха: радвай се, Царю Иудейски!

А пред офисите на компаниите за куриерски услуги има опашки по 100 метра. Хората купуват неща и ги пращат. Явно имат потребност от неща.

Идва празничен ден, наименуван Рождество, който хората в остарелия християнски свят честват от две хиляди години, подложен навръх тази дата евентуално по политически аргументи, с цел да съвпадне с римските Сатурналии, с цел да не си менят civium romanus навиците.

Човешките неща са по едно и също време и високопарни, и смешни.

А пред месарниците има също нещо като опашки. Защото на празниците би трябвало да се яде свинско. Какъв празник ще е, в случай че не се изяде част от тленните остатъци на убито прасе? Но има и по-деликатни души, те не се усещат обвързани със свещената национална традиция на свинеядството и купуват пуйки – по този начин те евентуално считат, че поне стават американци. Съпричастни към концепцията за Pax Americana. Но не американци като вегетарианеца Алън Гинсбърг, да речем (за който те не са чували), а американци като арменката Ким Кардашиян. Примерно. Че подобен диференциал (простете, не се сдържах) с какво друго се подържа, в случай че не с вратни пражоли?

Хайтов, Бог да го елементарни (хаха, същия тоя Бог, за който приказвам!) имаше цялостен роман за козите пражоли. Колко били велики и тлъсти. Свещената остаряла българска литература, майка му остаряла! Да се чуди човек да се смее ли или да плаче. Или да се гръмне на мига.

А тече и пандемия, да му се не види.

Хората се чудят дали това няма да им попречи да изпият по литър ракия в хубава другарска компания.

Българинът към този момент ракия не пие, между другото, най-малко от това, което виждам. Пие се вино, с акцентиране на и-то, някак по европейски. В моята младост се пиеше вино с акцентиране на о-то и го пиеха единствено млади дами, които по принцип не пият, лечебните заведения (с акцентиране на първото и), реконвалесцентите и всякакви по-несериозни деца. Е, и всякакви сноби, естествено. Случвало се е в случай че няма бира заран – да се изпие и кана вино с газирана вода - също става за закуска. Така беше по мое време. Българите се оказахме доста „ адаптивен ” народ и даже пиенето денем понижа мощно – просто капитализмът накара хората да работят, а работиш ли доста – пиянство на три коняка на обед е някак недопустимо. Същото като при бай Ганьо: А, ний чорба ядем, чорба, супа не ядем, чорбата е турско ястие! Спешна европеизация за пред света, с чисто прагматични цели. Бай Ганьо, сходно на множеството българи е чист утилитарист, идващ блестящия нереален блян на Ползата. Ако требе – и от чорбата ще се откаже, и от ракията. За да бъде признат и харесан от огромните братя на деня. Така примерно българската интелигенция от 70-те пиеше вместо ракия водка – на пакост. Защото тогава дядо Коледа не се споделяше Санта Клаус, а дед Мороз.

А има и пандемия, да ме се не види.

Викам си: Какво би споделил Иисус във връзка пандемията? Дали би се ваксинирал? Дали се радва, гледайки, че неговата всеотдайност е в името на хора, които считат, унесени в безусловно несъизмерим консуматорски шемет (добре подсилен от пропагандата), че не е редно да умират в никакъв случай? Хора, не запомнили, че са смъртни и по тази причина – подготвени да изгубят всички свои свободи и права, застрашени от вероятността „ някой да почине ” без значение, че този някой е стогодишен дъртак.

Дали, запитвам се, Иисус, в някоя своя загадка молитва не е казвал: Господи, дано ме отмине тази горчива чаша...и в случай че може да бъда разпънат, в случай че се постанова – само че не в този момент, а като навърша деветдесет и четири?

Страх ме е, че може да почине моята осемдесет и седем годишна майка – споделяше един другояче доста маскулинен народен представител, антихуманист и родолюбец – и по този метод биеше щемпел под посланието: Хората са длъжни да живеят колкото се може повече, би трябвало да ги е боязън даже когато умират на стогодишна възраст и този боязън би трябвало да се издигне в сан на най-висша ценност; и да се употребява като претекст за отнемането на всевъзможни човешки права.

Питам се, а запитвам и Иисус, на който ще честваме Рождението, което назоваваме Рождество: Дали е толкоз неприятно да умреш?...дали е толкоз неприятно, че чак поради това умиране (или по-точно поради отлагането му) да си подготвен да загубиш всичко? Дали умирането е толкоз неприятно, откакто след него Ти ни обещаваш Истинския Живот? Не беше ли животът Пролог? И не е ли гибелта входа към по-важното, към същинското?

Е, в този момент! Кой актуален човек ти има вяра в такива нелепости! – ще викне някой актуален умен потребител, затикал количка с покупки; той счита, че щом има смарт телефон – може тутакси да се обади по него и да си поръча още безвъзмездни минути живот, когато пристигна Ангелът на гибелта.

Консуматорът в нелепости като Бог не има вяра, тъй като има вяра в смарт телефона си. И в беемвето си. И в фамилията си, естествено, тъй като той за фамилията си е купил апартамент на Слънчев бряг, и по тази причина то го обича (тук могат просто да се изсипят една шепа консуматорски клишета като „ поддръжка ”, „ споделеност ” и „ случване ”) само че в този момент тая пуста пандемия по какъв начин обърква светлия консуматорски живот! Консуматорът не има вяра ни в Бог ни в Раждането Му като човек, тъй като счита, че дарвиновата доктрина, а в последно време и струнната доктрина изясняват всичко против 100 трийсет и пет лв. на месец (на лизинг). Консуматорът съблюдава коледните традиции, тъй като е и конформист. Но към какво се конформира, той не знае напълно тъкмо. И това, което не го знае тъкмо какво е, той назовава Традиция и го намира в Уикипедия – колене на прасе и коледуване със смарт телефон и дрян в ръка.

Питам се: Иисус би ли си купил нов смарт телефон, в случай че имаше опция?

И би ли избрал да живее – непременно – до деветдесет, вместо да отиде на кръстната жертва на трийсет и три? Пък Спасението, което идва с тая жертва – да изчака.

Смея се: Щом събирането за по чаша вино и свинска мръвка е Поводът – а не раждането на Иисус – за какво ли се назоваваме християни, а не се назоваваме, да речем „ свиняни ”?

Спомням си един път, преди години, отново беше Бъдни вечер, а аз бях дежурен санитар. Бях студент по медицина и работех, тъй като все нямаше пари (и тогава също имаше рецесия. Кризи има постоянно, тъй като богатите би трябвало да забогатеят още – няма как). Работех си в урологичното поделение, изнасях чували с уринаторни торби и си свируках коледни песни. Примерно Merry Christmas, War is over на Джон Ленън. Но бях и ядосан. Все забравях, че гневът е смъртен грях. Пак бях ядосан на затъпелите, които гледат Нещата, материалните неща, условностите, злободневието, тинята на ежедневния живот, битовите дреболии, мазните и оскъдни улеснения, еснафските детайлности...гледат ги по този начин, с такава съвестност, че чак дори и с някакво боготворене – все едно са Бог. Бях ядосан на хора, които намират ключовете на джипа си за по-важни от Вечния живот. И една болна баба ме повика: Момче, ти за какво не си на празника у дома?

Аз изтръпнах – тъкмо това чаках! Исках да получа тъкмо такива думи, с цел да имам мотив за яростно експлоадиране: И и споделих с цялостен литър ненавист в гласа: Какъв празник по-точно имате поради, госпожо?

А тя сподели: фамилният... бъдни вечер. На този празник, който е празник на фамилията, би трябвало да се съберат всички по семейному и да се ядат седем или девет постни ястия!

А аз се изсмях като Голиат при типа на Давид: Викате – фамилен празник? А да сте чували, че на този ден се е родил Иисус, Спасителя? Който е пристигнал да изкупи с тъгите си на кръста човешкия жанр? Родил се е, в случай че не помните, с цел да почине на кръста...за да обърне гнева на Родителя си във всеопрощаваща обич! Така че – за какви фамилни празници ми говорите? Не е ли по-редно на подобен празник и всеки обособен човек да направи своята персонална жертва? Да стои, примерно, като мен...на дежурство (и ми се прищя да кажа – измежду опиканите старци, вместо да пие с млади красиви девойки – само че се въздържах)...и изобщо – да направи нещо, с цел да си спомни жертвата...и самият той да направи жертва...И стопирах, отпуснах ръце и се загледах в стената над нея, тъй като усетих изтощение, усетих, че гневът ми е ориентиран към една нещастна остаряла жена (но кой ли в действителност е трагичен? И кой ли Не Е?), която търси въпреки всичко очакване в нещо. И го намира в назидателното си отношение към един комичен юноша. Чувствайки се остаряла и здрава като самата традиция – тя евентуално изпитваше нахлуването на някаква оздравителна мощ в тялото си. Сигурно се усещаше като някакъв атеистичен катехизис на Еснафството, с който бият по главата някакъв непокорен и неблагоразумен юноша. Нямаше какво да и кажа.

Тя добави: Какъв Бог, момче? Аз ти приказвам съществени неща... споделям ти по какъв начин Е Било и Винаги ще Бъде. Ето – това е фамилен празник и се ядат нечетен брой ястия...задължително постни! Да не вземеш да ядеш пържоли? Пържолите – на следващия ден!

Аз не хапвам месо, госпожо – тъжно се изсмях аз. Не, не по здравословни аргументи...просто не желая да вземам участие в канибалските оргии на „ естествените ” хора – споделих и си замълчах.

А тя продължи: Размътиха ви главите... там... от всякакви секти... по кое време пък се извъди и това – младежи да ми приказват за Бог?!

Аз ти споделям – фамилен празник и се ядат постни яденета! Девет или седем, а може и единайсет!

Аха – споделих аз. - А вие в какво вярвате? – попитах със слаб глас.

Как! – погледна ме пренебрежително тя – Вярвам аз! Естествено...Аз имам вяра...

В какво? – попитах отново, безшумно.

Ами в какво?! – троснато сподели бабата – В специалността си! – и ме изгледа победоносно.

А каква е вашата специалност? – попитах напълно омекнал, саркастичен, печален до небесата (о, хора!) като се надявах най-малко специалността и да е нещо като Спасител на всички хора или Строител на Света.

Моята специалност е...аз съм счетоводител. – сподели бабата и се обърна назидателно на другата страна.

И аз се усмихнах тъжно и също се обърнах, и потеглих към тоалетната, с цел да върша моята си предколедна жертва, събирайки уринаторни торби. Ех, Иисусе – споделих си – за тия ли умря?

И Иисус ми намигна от един от ъглите, в сумрака, тъкмо под тавана: Да, за тия.

И аз продължих, свирукайки си Merry Christmas на Джон, хепи Джон. Ленън.