Оттласкването на българските щанги от дъното
14 години. Толкова се проточи упованието България още веднъж да има международен първенец по повдигане на тежести. На 12 декември това очакване завърши, когато на шампионата в Ташкент (Узб) Карлос Насар се оправи с конкуренцията на девет щангисти, сложи няколко международни върха (един от тях в тласкането при мъжете) и стъпи на върха в кат. 81 кг.
Така той завоюва купа №80 за страната ни, която остава на трето място във безконечната класация единствено след Китай (184 титли) и някогашния Съюз на съветските социалистически републики (151) и надалеч пред четвъртия - Съединени американски щати (41).
При това състезателят на клуб " Червен бряг " се трансформира във втория най-млад щангист международен първенец след именития (но и компрометиран от допинг скандали) Иля Илин. През 2005 година на шампионата в Доха казахстанецът бе на 17 година, 5 месеца и 20 дни, когато за първи път стъпи на върха. При Насар има необичайно разминаване в датата на раждане - той е роден на 2 май 2004 година, т.е., когато стана международен първенец, бе на 17 година, 7 месеца и 10 дни. От друга страна, в официалния протокол на надпреварата в Ташкент Карлос е записан с рождена дата 5 декември 2004 година, което автоматизирано би го направило международен рекордьор по индикатора " най-млад международен първенец за мъже ".
Но дали протоколът от международното е комплициран, или има друга причина за вписването на датата 5 декември 2004 година, няма кой знае какво значение за българските щанги. За тях по-важното е, че
Насар прекрати 14-годишната суша,
почнала през есента на 2007 година в Чангмай (Тайл), когато Иван Стоицов стана №1 в кат. 77 кг.
Оттогава България не просто нямаше международен първенец, а и медалите в дуела се броят на пръстите на едната ръка. Те са тъкмо три: два сребърни на Иван Марков в кат. 85 кг (2013 и 2014 г.) и бронзовият на Божидар Андреев в кат. 73 кг от 2019-а. Към тях вероятно може да се прибавят и още по-малкото оценки в обособените извършения - бронз на Юндер Бейтула в изтласкването на кат. 81 кг от 2019-а и бронз на Ангел Русев също в изтласкването на кат. 55 кг от 2018-а.
В Ташкент след отличното показване на същия този русенец Ангел Русев и третото му място при най-леките българските щанги имат два международни медала в дуела. А повече от едно отличие България не бе имала също от Чангмай `07 (тогава сребро взе Алан Цагаев в кат. 105, а бронз заслужиха Ивайло Филев в кат. 62 кг и Демир Демирев в кат. 69 кг).
Това значи ли, че българските щанги към този момент са намерили правилния път и са се оттласнали от дъното, до което бяха паднали в последните години? По-скоро започнаха да се оттласкват, само че има още доста забележки.
Първите сигнали за събуждане пристигнаха на Евро 2018 в Букурещ (Рум) с двата сребърни (Стилиян Гроздев и Георги Шиков) и един бронзов медал (Даниела Пандова). Последва Евро 2019 в Батуми (Груз) с купа и двама вицешампиони (Божидар Андреев, Ангел Русев и Ивана Петрова).
За да се стигне до Москва 2021 тази пролет, когато мъжете станаха тим №1 в Европа (с трофеи на Русев и Гроздев и сребро за Насар и Христо Христов), а в леката категория при дамите Надежда-Мей Нгуен и Ивана Петрова приключиха на първите две места.
Истинското мерило за българските щанги обаче
постоянно е бил международният подиум
И показаното в Ташкент несъмнено дава мотив за оптимизъм. Но не би трябвало да се не помнят и няколко обстоятелството, с цел да не летим без време прекомерно високо в облаците.
Като начало би трябвало да се регистрира, че международното бе единствено три месеца след олимпийските игри в Токио 2020 и доста от героите в японската столица не участваха, а други логично не бяха във формата от август.
В Ташкент изобщо не дойдоха китайските щангисти, които от дълго време са сила №1 в света. В кат. 81 кг да вземем за пример това означаваше неналичието на двукратния олимпийски и 4-кратен международен първенец Лю Сяодзюн или на световния рекордьор в изхвърлянето Ли Дайин. Срещу Насар не се изправи и италианецът Антонино Пицолато, който го победи на Евро 2021, само че след бронза в Токио си взе почивка. Русев от своя страна имаше комфорта да не се състезава против китаец и срещу суперзвездата в най-леката категория Юн Чол Ом (КНДР също не прати щангисти на световното).
Трябва да се означи също и че отборът ни бе напълно непретенциозен - от едвам петима мъже, т.е. имахме подадени поръчки за половината от 10-те категории, което е мотив за размисъл за какво нямаме задоволително състезатели за по-голям тим.
Да не забравяме, че при дамите България, която също бе международна сила с куп световни трофеи, на процедура е към този момент напълно в миманса и женски тим не ни остана. В Ташкент отиде една участничка - Надежда-Мей Нгуен, която даже не можа да взе участие поради болки в кръста. Други, които да са конкурентни в своите категории на международен подиум, (почти) няма.
Накратко - първите стъпки в позитивна посока са направени. Българските щанги бавно потеглят нагоре, само че следва още доста тежка и упорита работа, с цел да се върнат там, където бяха допреди 15 години.
Така той завоюва купа №80 за страната ни, която остава на трето място във безконечната класация единствено след Китай (184 титли) и някогашния Съюз на съветските социалистически републики (151) и надалеч пред четвъртия - Съединени американски щати (41).
При това състезателят на клуб " Червен бряг " се трансформира във втория най-млад щангист международен първенец след именития (но и компрометиран от допинг скандали) Иля Илин. През 2005 година на шампионата в Доха казахстанецът бе на 17 година, 5 месеца и 20 дни, когато за първи път стъпи на върха. При Насар има необичайно разминаване в датата на раждане - той е роден на 2 май 2004 година, т.е., когато стана международен първенец, бе на 17 година, 7 месеца и 10 дни. От друга страна, в официалния протокол на надпреварата в Ташкент Карлос е записан с рождена дата 5 декември 2004 година, което автоматизирано би го направило международен рекордьор по индикатора " най-млад международен първенец за мъже ".
Но дали протоколът от международното е комплициран, или има друга причина за вписването на датата 5 декември 2004 година, няма кой знае какво значение за българските щанги. За тях по-важното е, че
Насар прекрати 14-годишната суша,
почнала през есента на 2007 година в Чангмай (Тайл), когато Иван Стоицов стана №1 в кат. 77 кг.
Оттогава България не просто нямаше международен първенец, а и медалите в дуела се броят на пръстите на едната ръка. Те са тъкмо три: два сребърни на Иван Марков в кат. 85 кг (2013 и 2014 г.) и бронзовият на Божидар Андреев в кат. 73 кг от 2019-а. Към тях вероятно може да се прибавят и още по-малкото оценки в обособените извършения - бронз на Юндер Бейтула в изтласкването на кат. 81 кг от 2019-а и бронз на Ангел Русев също в изтласкването на кат. 55 кг от 2018-а.
В Ташкент след отличното показване на същия този русенец Ангел Русев и третото му място при най-леките българските щанги имат два международни медала в дуела. А повече от едно отличие България не бе имала също от Чангмай `07 (тогава сребро взе Алан Цагаев в кат. 105, а бронз заслужиха Ивайло Филев в кат. 62 кг и Демир Демирев в кат. 69 кг).
Това значи ли, че българските щанги към този момент са намерили правилния път и са се оттласнали от дъното, до което бяха паднали в последните години? По-скоро започнаха да се оттласкват, само че има още доста забележки.
Първите сигнали за събуждане пристигнаха на Евро 2018 в Букурещ (Рум) с двата сребърни (Стилиян Гроздев и Георги Шиков) и един бронзов медал (Даниела Пандова). Последва Евро 2019 в Батуми (Груз) с купа и двама вицешампиони (Божидар Андреев, Ангел Русев и Ивана Петрова).
За да се стигне до Москва 2021 тази пролет, когато мъжете станаха тим №1 в Европа (с трофеи на Русев и Гроздев и сребро за Насар и Христо Христов), а в леката категория при дамите Надежда-Мей Нгуен и Ивана Петрова приключиха на първите две места.
Истинското мерило за българските щанги обаче
постоянно е бил международният подиум
И показаното в Ташкент несъмнено дава мотив за оптимизъм. Но не би трябвало да се не помнят и няколко обстоятелството, с цел да не летим без време прекомерно високо в облаците.
Като начало би трябвало да се регистрира, че международното бе единствено три месеца след олимпийските игри в Токио 2020 и доста от героите в японската столица не участваха, а други логично не бяха във формата от август.
В Ташкент изобщо не дойдоха китайските щангисти, които от дълго време са сила №1 в света. В кат. 81 кг да вземем за пример това означаваше неналичието на двукратния олимпийски и 4-кратен международен първенец Лю Сяодзюн или на световния рекордьор в изхвърлянето Ли Дайин. Срещу Насар не се изправи и италианецът Антонино Пицолато, който го победи на Евро 2021, само че след бронза в Токио си взе почивка. Русев от своя страна имаше комфорта да не се състезава против китаец и срещу суперзвездата в най-леката категория Юн Чол Ом (КНДР също не прати щангисти на световното).
Трябва да се означи също и че отборът ни бе напълно непретенциозен - от едвам петима мъже, т.е. имахме подадени поръчки за половината от 10-те категории, което е мотив за размисъл за какво нямаме задоволително състезатели за по-голям тим.
Да не забравяме, че при дамите България, която също бе международна сила с куп световни трофеи, на процедура е към този момент напълно в миманса и женски тим не ни остана. В Ташкент отиде една участничка - Надежда-Мей Нгуен, която даже не можа да взе участие поради болки в кръста. Други, които да са конкурентни в своите категории на международен подиум, (почти) няма.
Накратко - първите стъпки в позитивна посока са направени. Българските щанги бавно потеглят нагоре, само че следва още доста тежка и упорита работа, с цел да се върнат там, където бяха допреди 15 години.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ