1. Прозорецът показваше размазани ели, белия шум на ноемврийската виелица;

1.
Прозорецът показваше размазани ели, белия звук на ноемврийската виелица; телеграфните стълбове се мяркаха и изчезваха като редуващи се фрагменти от черно-бял филм. В прозореца посочваха Русия, която още от Соликамск си беше все такава: ели, сняг, стълбове, след това поляна с разнебитени селски къщи, след това гара със силикатни авитаминозни двуетажни къщи и от¬ново милиони ели, набодени начесто и непроходимо около коловозите – обгърнати като с бодлива тел, няма минаване. Но в тази безконечност и тъждественост на естественото застрояване на задпрозоречната Русия я имаше и цялата ѝ мощност, великолепие и хубост. Красотище, мамка му!
– И какво ще правиш в този момент?
– Ще пребивавам. А ти какво би направил?
– Бих го умъртвил.
– Ами ето. А аз му простих. И в този момент ми се желае да поживея. Може ли отново телефона за секунда? Майка нещо не подвига.
***
От Ярославската гара лъхаше на прохлада и изгоряло дизелово гориво. След киселата миризма на пътническото купе, след пожълтялото от тютюнев пушек желязо на вратите, подсладено с урина, тук въздухът беше прекомерно голям: прекомерно доста О2, който незабавно удряше като чифир в главата.
Москва също идваше допълнително, след еловите коридори тя се разгръщаше като космос пред идващите. Увитите в шалове хора скачаха от вагоните през трапа към платформата, разтоварваха пристегнатите с лепкава лента китайски куфари на сини квадратчета и се разпръскваха по пероните към далечината като щурмови самолети, излитащи от пистите на летище. Далечината беше обгърната в мъгла и в мъглата пред пристигналите хора се мяркаха дворци, кули и небостъргачи.
Иля не вървеше по-бързо от останалите, не си проправяше път в потока – просто се оставяше да го носи. Миришеше московското небе, взираше се с отвикналите си очи в далечината, безмълвно се удивяваше. Беше блестящо, както в детството му. Мъгливата ноемврийска Москва пареше очите.
Че беше пристигнал – беше, само че още не беше дошъл. Гарата бе към момента външна територия, осолена и зацапана от останалата част на Русия. Както бангладешкото посолство във всеки един смисъл си е територия на страната Бангладеш.
В края на платформата бяха създали цедилка. Иля по табиет я беше съзрял още отдалече над непознатите глави. Сиви униформи, изсечени мутри, дебнещи присвити очи. Опитни. Минавай, минавай, минавай. И даже служебно куче на верига: цялостна аналогия. Естествено, не са го довели тук за това. Тук то просто души за опиати и евентуално за експлозиви. Но нали и страха може да надуши.
Иля зарея взор в празното пространство, с цел да избегне присвитите очи, да не се втренчи в тях. Изпразни главата си от всевъзможни мисли, с цел да не мирише на нищо.
– Младежо!
Веднага застина неподвижно. Как го бяха разпознали? По цвета на кожата? По превития тил? По наведената глава? Как разпознава кучето звяра?
– Елате. Документите.
Той даде паспорта си. Отвориха на регистрацията на местожителството, цъкнаха с език.
– Откъде се връщате?
Да излъже или да каже истината? Няма да тръгнат да ревизират. Пътувал... Пътувал ненапълно. На отмора. При баба. В командировка. Как ще го ревизират?
– Излежавах. Наказание.
– Справката за освобождение.
И незабавно с различен звук. Господарски.
Подаде документа. Лейтенантът се извърна с тил към него, измърмори нещо в радиостанцията, изслуша какво му промърмориха в отговор; Иля стоеше безмълвно, без да спори. Всичко му беше наред. От позвъняването до идващото: от¬казано условно освобождение.
– Превъзпита ли се, Иля Лвович? – обърна се най-сетне лейтенантът към него, само че документа не му връщаше, неизвестно за какво го прегъна на две.
Москва се отдалечаваше зад тила му, ежеше се, небето ѝ се смаляваше и се свиваше; шумът от хора и коли заглъхваше. Шкембето, петнистите гърди и мутрата на лейтенанта заменя¬ха цялата Москва. Иля като че ли знаеше: оня нищо няма да му направи. Просто в този момент би трябвало да му се пусне малко, да му се разреши да почувства властта. И като се насити, ще пусне Иля. Нали поради това стои тук, по тази причина е избрал тая работа.
– Точно по този начин, гражданино шеф.
– На мястото, където ще живееш, ли отиваш?
– В Лобня.
– Адрес по регистрация?
– „ Деповская “, номер 6.
Лейтенантът свери с паспорта, като без потребност смачка попадналите му страници. Вероятно беше на същата възраст като Иля, само че пагоните го правеха по-голям. Макар че през последните седем години не неговите, а годините на Иля се брояха по една за три.
– Прибираш се у дома. Имаш право – изхъмка оня. – Двеста двайсет и осма – прочете той. – Точка първа. Какво е това? Точка първа. Припомни ми.
– Производство. И продажба. Аз имах единствено подготовка за продажба, гражданино шеф.
Иля го гледаше малко под брадичката – има една такава особена точка, където би трябвало да са гледат сътрудниците по време на диалог. Не в очите и не в пода.
Боклукът протакаше, харесваше му, че може да разтяга времето като ластик.
В този миг кучето стартира да лае по един изплашен на тип таджик, който носеше същия кариран като на останалите куфар.
– Добре. Не забравяй да се явяваш на доклад. – Лейтенантът подаде справката на Иля. – И повече недей да търгуваш.
Иля кимна, отдалечи се встрани, прибра хартийката във вътрешния топъл джоб, където и самият той се бе спотайвал, до момента в който траеше разпитът. Лейтенантът към този момент се беше увлякъл по таджика, той беше по-перспективен.
Иля се беше промъкнал.
Контузеният свят последователно пристигна на себе си, стартира да беседва.
Но в този момент, когато се беше озовал по-близо до Москва, Иля забелязваше на всички места из нея това, което не можеше да се види от влака: ченгета. На площада пред гарата, до входа към метрото, в павилионите и на станциите. На глутници, с очи като на служебна овчарка. Макар че може би казусът не беше в Москва, а в Иля.