1 Преди да падне сланата намериха едно циганче - Васко,

1

Преди да падне сланата откриха едно циганче - Васко, внука на Васо акордеониста - пребито. Голо, захвърлено на остаряла скамейка до шипките и глога зад културния дом. Беше посиняло по гърба, по корема, остарелият доктор Върбанов от Радомир сподели: „ Да го видят в Перник “; в Перник споделиха: „ Да го видят в София “, а до момента в който го откарат в Перник и в София, майката на Васко, Мария, го носеше на ръце – то, високо колкото коприва момче - и дамата търчеше, гушнала го голо, тънки крайници, единият висящ, някак ужасно висящ беше кракът на това дете.

Мария имаше две щерки - Васко ѝ беше най-малкият - беше го прегърнала, стиснала го беше и тичаше по жилетка - от оная дебела груба вълна, която дере повече от въже на бесило. Жената бързаше по средата на асфалтовата улица и виеше. Виеше глухо, безшумно, черно виеше тая жена, притиснала момчето си в ръце. Беше толкоз ясно небето, че човек не можеше да го гледа. Човек не можеше да гледа тая жена. Единият ѝ крайник бе необут. На другия бе нахлузила галош. Жената не виждаше, че по улицата минават коли, не виждаше, че не вали дъжд.

- Елено! Елено! Елено – виеше тази жена в кафява жилетка и бъхтеше напред, спъваше се и отново тичаше – Елено, Елено!

От едноетажната къща, опасана с тухлен дувар – необикновен дувар – тухлите бяха подредени по този начин, щото да има дупки и да се вижда дворът. Мъжът на Елена, дето му викаха Красивия, ги беше наредил по този начин, с цел да се виждат цветята като цъфнат. Той, да му се не надяваш, садеше рози и лалета, маргарити и нарциси, зюмбюли и всякакви други китки – към тая къща, дето в този момент нямаше никакви нарциси, нито зюмбюли, тичаше майката на Васко. Вече не можеше да вика – единствено хриптеше, даже не хриптеше. Фъфлеше. - Елено. Елено!

От къщата с особения дувар, който нищо не скрива, изхвърча висока, тънка като червей жена - кафяво лице и кафяви ръце. Да не повярва човек какъв брой бързо тичаше тая мършава върлина.

- Марийо – викна дългата и тъмна като тукашната земя жена. – Марийче. Идвам!

След малко двете се срещнаха – на средата на асфалта, изсъхнал и топъл под това погрешно слънце на март.

- Остави го на земята.

- Раните ще се изпълнят с тиня – сподели майката с дългата като страха коса.

Елена бързо свлече якето си, хвърли го на земята и след това двете дами постепенно, деликатно сложиха момчето върху дрехата.

То изстена.

- Диша добре - сподели Елена. Каза го добродушно, ясно, като че бе блъснала пестник на най-гадното нещо на земята. – Васе - прошепна тя. – Васенце, плюни, чадо. Плюни ми на ръката.

Момчето се напъна да плюе, първия път не можа, втория път не можа, на третия плю. Много леко, като че докосваше най-скъпия бисер на земята, Елена гледаше хлапето. Какъв ти бисер, тя докосваше Васко, синът на Мария, и по този начин леко го подбутваше, след това натисна мъничко, още мъничко и още мъничко.

- Много ли те боли, Васе?

- Не, не - прошепна момчето.

- Само единият крайник е строшен, Марийо. Другият си е здрав - високата деликатно обхождаше мършавото тяло и слушаше, слушаше по какъв начин момчето простенва, безшумно или остро, задавено или просто въздишаше.

- Три пръста на дясната ръка, ми се коства, са строшени.

- Хората, дето го откриха, споделиха да го караме в Перник. Казаха да го караме в София.

- Добре, Марийке. Ще го караме. Първо да го носим в нас, може да е счупено някое ребро. Дали е пикал кръв, знаеш ли? Повръщал ли е? Знаеш ли?

- Не знам.

- Марийо, кажи на мъж ми да заколи някоя овца. Да я купи от Дочка и Дана. Аз ще я платя. Бързо да я заколи. Трябва ми кожата, да увием Васьо през гърдите. Прати някоя от щерките ти да му каже. Ще го измия със змийско мляко. Идете за лекар Върбанов – После високата като стълб жена се наведе, прегърна голото момче, подвигна го и то изпищя.

- Нищо, Васко. Нищо, сине. Ще се оправиш – сподели Елена твърдо и равно. Без да се обръща към майката, още по-твърдо и още по-равно подреди: – Някоя от сестрите му пристигна у нас. Милена. Не бойте се. Щом не повръща кръв, щом не пикае кръв... – високата жена крачеше бавно по асфалта, в самия завършек на улицата. Стъпваше деликатно, само че бързо.

Малко по-надолу, на средата на улицата, лежеше якето ѝ – избеляло и добродушно.

2

Мисля си за тебе, Сияна, и ми е леко. Може да си ме не запомнила към този момент, само че нямам доверие. Дори да си, аз не съм не запомнил. Ти ме научи какво значи човек да се радва, че е жив. Аз се веселя, че още пребивавам. Дори да вали, даже да е студено, ти да ми разказваш за оня откачена твоя госпожа по математика, Герова. Как пишела дилемите по дъската, по какъв начин четири облака прахуляк летели към главата ѝ, по какъв начин класът се размазвал от кеф, в случай че се плъзне по подиума, само че тя не вижда, тъй като се въодушевявала. Всички мразели математиката, само че оная, Геровата, никой не мразел. „ Глави зелени, прекомерно зелени “ - казвала Герова и пишела ли, пишела. Ако можела, цяла кутия тебешир щяла да изяде, с цел да накара главите ви да узреят. Сияна, ти ми споделяше, че обичаш двама индивида – госпожа Герова и мен. А аз те питах – „ А дребната Дамянка обичаш ли? "

- Дамянка е моя кръв, тя е като моя ръка, мой бял дроб. Дъщеря. Тя е аз – не разбираш ли.

- А аз, аз какво съм? – питах и ти ми сподели:

– Ти си малоумен. Зелена глава. Как може да си мой бял дроб – организмът ми ще те изхвърли.

" …Госпожа Герова ми сподели, че коствам, Христо. Тя сподели на всички навирени носове в гимназията, една сериозна математическа гимназия - „ Вижте я! “. А аз? Селянче. Разбираш ли, Христо. Майка ми счетоводителка, татко ми – не мога ти кажа какъв е, вторият мъж на майка ми се задържа две години, третият - три. „ Ти имаш разум като лазерен лъч, Сияна “, споделяше ми Герова. Никой преди нея не бе забелязвал мозъка ми. Чудя се тя по какъв начин го видя.

Даваше ни задача – народът, тия от Перник, от Радомир центъра, от София имаше едно момче - седят и четат задачата, чертаят, а аз, още не са я дочели до края, си крещя – „ Тия хора не виждат ли, че задачата е съшита с бели конци. Какви бели конци? Бели въжета! Герова още не си е наместила очилата, аз подвигам ръката – като знаме я подвигам и споделям отговора.

Един ден Герова сподели – пред всички перничани, пред щерката на зъболекарката лекар Захариева, която работи с американски материали в кабинета си, пред сина на прокурора на Пернишкия съд, пред дъщерята на директорката на Пернишкия спектакъл, пред дъщерята на Пелев, дето даваше заеми на цялостен град и на селата – пред тия умници, които ги караха с Мерцедес на учебно заведение и им водеха частни учители от София, пред тия гарвани, дънките на които костваха колкото четири заплати на мама… Пред тях Герова се изтъпани и сподели:

- Шапка ти смъквам, Сияна. Ти имаш ослепителен разум – след това Герова млъкна и както ръката ѝ беше мръсна с прахуляк от тебешир до лакътя, добави: – Не е единствено до ослепителен разум. Ти имаш заложба, момиче. Това не се купува с нищо. Човек като няма заложба, може да се скъса от частни уроци. Председателя на Българска академия на науките да му докарат, някой нобелов лауреат по математика да му докарат да го образова – в случай че не се самоубие и в случай че не се депресира до чаша отрова, тоя човек ще стигне до такава степен, което ти, Сияна, постигаш, като се събудиш, пускаш си тв приемника, с цел да видиш кого са окрали, кой шеф каква нелепост е плеснал, и за наслаждение си отваряш сборника да решиш някоя задача ".

- А мене за какво обичаш? – попитах те аз, само че ти тъкмо тогава не ме виждаше. Ти виждаше госпожа Герова. Наведе се към мене, мислех, че ще ме целунеш, а ти ме ухапа. Толкова доста ме ухапа, че потече кръв. На това място още имам белег и доста го обичам. Честно.

- Като приказвам за Герова, няма да ме прекъсваш! – сподели ми.

" Жената си имаше наследник и внуче, малко като патица. Синът ѝ, горкият, буташе някакво инженерство в Техническия университет, само че по математика беше от ония, дето и нобелов лауреат да му доведат, отново едвам щеше да върже тройката, а може и никак да не я вържеше.

Мъжът на Герова бе починал преди години и тя сподели:

– Слушай какво, Сиянче, ще продам… нали компетентен, имам един остарял " Форд ". Ще го продам, с цел да отидеш на оная олимпиада в Париж, за която извоюва място.

Майка ми разправяше:

– Какво като отидеш в Париж? Нали след това отново тука ще се върнеш - при нас, простаците.

- Ще печеля стипендия.

- Ще спечелиш дръжки от карамфили. Стипендиите към този момент са раздадени на тоя, на който би трябвало. Аз не мога да връщам заема на кукувицата Герова.

Кукувицата Герова умря преди да продаде остарелия си Форд, само че даже да го беше продала, даже да го беше продала... Ходя на гробищата – не знам по кое време е Задушница, Христо – споделяше ми ти. - За мене все е Задушница, като имам пет лв.. Купувах не цветя - не желая цветя, възпитаници. Дръвче ми донесете вместо букет - и двете костват по шест лв.. Заедно ще го насадим в учебния двор - по този начин споделяше Герова. Забелязал ли си, Христо, какъв брой ябълки има до математическата гимназия край Струма? Хилави са, четири са. Ние ги подарявахме на кукувицата Герова. Аз, още по-голяма кукувица, ходех да ги обливам. Тя умря. Де да знам дали е била болна от нещо. Никога не се оплака. И в този момент вървя до Перник единствено поради тия четири ябълки. Забих им колчета, завързах ги. От чешмата в тоалетната им влачех вода. И какво стана – и четирите ги счупиха. Но ти какво си мислиш, че подвигнах ръце и се предадох? Просто не ме познаваш, Дамяне. Насадих пет дръвчета на същото място. Букчета – хайдуците не ядат желъди. Това е за мене гробът на Герова – две от тия дъбчета още са живи... А като имах повече пари, отивах на гроба ѝ, в Перник. Само веднъж го почистих от бурените. Голяма кукувица беше тая жена... Обичам я ".

- А мене, а мене? – питах те безшумно, доста безшумно, с цел да не се ядосаш, а ти – ти като че се връщаше от едно доста далечно място, отвъд водата като че ли се връщаше при мене. Само един път ме целуна.

- Ти си добър човек – сподели. – Друг подобен не съм срещала.

После се върна за по-дълго, ощипа ме крепко и сподели едно доста неуместно нещо, само че аз го запомних:

– Много си прекрасен.

3

Намериха Димитър Димитриев, прочут повече като Риж Димитър, прострян по тил напълно покрай „ Соларис ”. Лицето му изглеждаше жълто като тези пликове за писма от корава хартия в пощата; клепачите му бяха подути, зеленикави, като че ли вместо клепачи някой бе поставил две дъбови листа над очите му. Човекът хъхреше и към него незабавно се струпаха доста другари.

Той беше притежателят на " Соларис ", името му означаваше доста повече от всичко в този край. Като чуеш Риж Димитър, си плюеш в пазвата, даже и да не го познаваш. Ако го познаваш, просто се отдръпваш да мине той пръв и наблюдаваш върховете на обувките си. Питаш се дали са задоволително чисти. Разправяха, че се дразнел от погледи; в случай че не го погледнеш, отново се дразнел, по тази причина било целесъобразното да хвърлиш око, страхливо, като мряна риба, и незабавно да го отдръпнеш, и в случай че може, устата ти да се извие в усмивка. Така няма да имаш никакви неприятности. Ако доста си вириш главата - твоя работа. Главата е твоя въпреки всичко.

Този човек в този момент лежеше на седем метра от личното си заведение – преди две години бяха претрепали някогашния притежател на " Соларис " – по този начин и не се разбра кой бе приключил тази работа, естествено, остана действие с незнаен причинител, както множеството причинители околовръст. Някои дълги езици подхвърляха, че този незнаен причинител е прочут и е доста риж в главата, само че един след различен тези малоумници ги намираха с по две три счупени ребра и скоро нещата се укротиха. Колко се укротиха – очевидно под пласта благост бе заровен някакъв различен слой, мрачен, твърд. И даже да си доста риж в главата, се оказваш прострян на тротоара, заобиколен от другари, всеки от които напълно наскоро е бил незнаен причинител.

Към „ Соларис “ се приближи млада жена, стройна, с елементарна кестенява коса както на множеството дами тъдява; въпреки всичко в нея имаше нещо нетъдявашно – обувки, които незабавно дърпаха окото. Палтото ѝ изобщо нямаше визия какво е " Втори късмет " и бе скъпо повече от годишната ти заплата – забележителна дреха в Старо село, ситуирано толкоз надалеч от модата, колкото нужника от двореца.

Защо това палто и тези обувки тичаха по този начин, като че ли не костваха годишната ти заплата - и накъде тичаха? Жената с елементарната коса, а може би не толкоз елементарна, тъй като беше лъскава, нещо което отново коства пари, та тези пари хукнаха към къщата на един етаж и зида, зад който в този момент към момента не цъфтяха никакви цветя.

- Елено! – кресна дамата. – Ранен човек лежи пред „ Соларис “.

Високата мършава като цигара жена ни се видя, ни се чу; чу се единствено тъничък глас - като апаш изпълзя отдолу под затворената врата.

- Елена я няма.

Дамата с блестящото палто отвори внезапно вратата, откъдето се бе промъкнал гласът. До зида стърчеше момиче в сиви панталони.

- Дамяна! – дамата хвана дребната за ръка и подреди: - Вдигни глава, на земята няма нищо забавно. Гледай ме в очите.

- Мамо, желая да вървя до Васко... той е у нас. Ще му занеса вода.

- Дамяна. Аз бях в „ Соларис “ и те видях. Гледай ме в очите ти споделих.

Детето се дръпна, само че хубавото палто беше по-чевръсто и действаше уверено.

- Видях те като се въртеше към Рижия, Дамяна. Не беше пристигнала да купиш дъвка в „ Соларис “. Може да си страхлива, само че не си глупава. Дъвките в „ Соларис “ са един лев по-скъпи в сравнение с в хлебарницата на Дочка и Дида.

- Не съм страхлива – сподели момичето.

- Сипа ли нещо в кафето на Риж Димитър?

Хлапето се огъна, раменете му хлътваха, като че някой го беше блъснал с сопа по врата.

- Какво сипа в кафето на Риж Димитър?

Малката мълчеше. Слънцето светеше върху лицето ѝ като нож, който раздира дебела дреха, преди да попадне в плътта.

- Ще те вържа и ще те заведа в полицията. Там ще те нарежат на части – дамата във превъзходното палто говореше остро, оставяше пространство сред думите и те тежаха.

По бузите на дребната плъзнаха сълзи.

- Не реви. Какво постави в кафето на Риж Димитър?

Погледът на момичето се огъна, само че хлапето не хлипаше, не се задави.

- Рижия преби Васко. Васко има две счупени ребра.

- Кой те научи да сипваш в кафето на Рижия нещо? Баба ти Елена ли?

- Аз подготвих запарка. Баба Елена не ме е карала.

- Марш при Димитър. Веднага. Спаси го.

- Той преби Васко. Васко има две счупени...

- Веднага!

Детето легна на земята. Заби нос в някакъв овален камък шарка. Жена и палто се наведоха – сграбчиха детето от пода.

- Ще те предам на полицията. Там ще те нарежат...

- Той преби Васко. Васко не може да върви.

- Отивай при Димитър. Спасявала си други закъсали. И на тях ли им сипваше нещо? Ако не окажеш помощ на Рижия, ще те хвърля в сухия бунар... Оня бунар в запустялото лозе, където беше паднало кучето и виеше. Помниш ли?

Момичето гледаше облия камък.

- Ще те пусна в сухия бунар, Дамяна.

- Дамянке, върви и помогни на Риж Димитър – гласът беше дръглив и жилест, този изсъхнал глас на Елена билкарката.

- Бабо! Той преби Васко! – извика детето. – Ти сподели, че Васко щял да почине, бабо.

- Няма да почине.

- Обещаваш ли?

- Обещавам – сподели жилавият глас.

Детето се надигна от пода - като къртичина, като ранено куче, на което му остават две минути живот.

- Дамяна, не желая повече да те виждам с тази отрепка… Васко – заприказва превъзходното палто. – Чу ли ме? Чу ли ме, Дамяна.

- Ще ме виждаш с Васко - обади се къртичината. – Всеки ден.

- Защо? – обади се слисана дамата в най-прелестните обувки.

- Той е най-хубавото дете – изтърси раненото куче, на което му оставаха две минути живот.

- Така ли? – попита майка ѝ. – Само това ли ще ми кажеш?

- Не. Васко е най-хубавото момче.

Жената в хубавото палто за момент замръзна на мястото си. Бързо се съвзе. Хора в такива палта постоянно се съвземат бързо. Понечи да каже нещо, само че реши да го пропусне. Заговори друго. Гласът ѝ като че ли не бе на човек, а на дълбока тенджера, в която къкри нещо, отварящо гнойни рани.

- Отиди и избави Димитър.

- Но той...

- Тръгвай!

Детето мълча. Дълго мълча.

- Страх ме беше, мамо – измърмори то. – Не сложих…

- Отивай! - викна дамата.

- Листа от зеленика… не сложих – избъбри детето.- Ще му мине. Утре ще му мине.

- Ти си неприятно дете, Дамяна – сподели равно дамата. – Противно дете.

- Но … Рижия… преби… – прошепна детето.

4

Някъде напълно в края на гробищата в Перник, в подножието на Голо бърдо, към момента личеше обраснал с треви и тръни гроб. Каменоделецът беше издълбал в гранита:

Ваня Герова
1940 - 2017.