(Dark Young Woman Seated by a Bed, 1918, by

(Dark Young Woman Seated by a Bed, 1918, by Amedeo Modigliani)

♥ Жената и времето 

Грижата за сегашното

Обикновено мъжът се разпилява в гонене на някакво мъгляво, нереално бъдеще, до момента в който дамата натрупа сила за това, което ще принесе непосредствена изгода. Бихме могли да измислим образцов разговор - обикновено сред глухи - между двата пола:

Мъжът: - Трябва да предвиждаме бъдещето, даже единствено като далечна фантазия. Независимо от цената, някой ден ще изпълним замисъла си. Винаги би трябвало да се стремим все по-напред и все по-високо.

Жената: - Проектирате някакво хипотетично бъдеще, а в това време доста хора тънат в бедност, вълнения,войни водят гладно битие.

Мъжът: - Единствено бъдещето има значение. Вълнуват ни само рисковите и дълготрайни инвестиции. Ние мислим за човечеството като цяло, обособените човешки лица са обхванати в сянка.

Жената: - Настоящето е това, което има значение. Първо би трябвало да се постави ред в човешкия дом. Може би луната е към момента чиста, само че Земята към този момент от дълго време не е. Безпорядък царува в човешкото семейство, в него няма естетика. Затова най-важно от всичко е точно съответното, непосредственото. За всички нас планетата е семейство, формирано от действителни лица. За вас тя е единствено една концепция. Думи като „ страни “, „ континенти “ не извикват у вас никакви усеща. Националните флагове и химни за вас са лишени от бездънен човешки смисъл знаци. За нас страните са като обособени фамилии, които един ден ще се обединят в едно огромно семейство. И когато това стане, когато редът се възцари в „ земния дом “, тогава ще можем да се замислим за бъдещето. Вместо в концепция бъдещето ще се трансформира в постижение на сегашното, съответно, потребно и устойчиво.

Не считам за нужно да дублирам какъв брой малко дами схващат тази мъжка угриженост и какъв брой мъчно мъжете възприемат земните си спътнички.

Жената е устроена по този начин, че живее в сегашното, усеща го, както никой мъж на света не е в положение да го стори.

Мъжът се лута, тласкан от хормоните си, несъмнено, само че и от страха си от живота и гибелта. Всеки момент той пресмята, планува, крои, теоретизира, премисля, ипотекира бъдещето. Крои проекти, комбинира хрумвания. Животът му минава в това да мисли: „ Утре ще... След 10 години... Като се пенсионирам... “ Стреми се да потисне страха си от небитието. Хвърчи от един план на различен. Мъжът е въплъщение на непрекъснатото нетърпение; той в никакъв случай не живее в сегашното. Времето го плаши, по тази причина убива времето и не помни за сегашното. Ето за какво е толкоз променлив, слаб, само че в същото време находчив и талантлив.

Жената усеща с всяка фибра на тялото си смисъла, наличието на всеки момент. С тялото си тя опознава неумолимата мощ на времето, което основава и лишава децата, човешките същества, света. Тялото, утробата й са я научили да си споделя: „ Това би трябвало да стане в този момент, незабавно. Значи ще го направя... “

Мъж: Бездейства в сегашното. Проектира идеите си в бъдещето. Иска да избяга от сегашното.

Жена: Действа в сегашното. Мисли за бъдещето единствено когато сегашното е изцяло уредено. Живее извънредно в сегашното.

В това е силата на характера й. Ето за какво тя е гъвкава, елементарно се приспособява като водата, приемаща формата на съда. Умее да посрещне страданието, както и щастието, и да се изправи по-късно сходно на платноходка, попаднала под удара на вълните. В съпоставяне с мъжа доста по-малко се опасява от живота и от гибелта. Заела гъвкава позиция в трайното, афективно възприемаща нещата и събитията, тя се приспособява, до момента в който мъжът трепери. Заради това споделяме, че някой мъж е мек като момиченце, само че не и като жена.

~ Вътрешният темп

Време, отмервано от вътрешни феномени

С първата менструация „ утробата “ (или по-точно „ нейната “ утроба) става първостепенна грижа на всяка госпожица. Може да се каже (ако дръзвам да се изразя така), че утробата става „ средище “  на дълбинните реакции на девойката. Тук се интересуваме единствено от психическите отгласи на явлението. Месечният цикъл е промяна на психо-ритъма, двойственост на усещането за нещата и за живота. До този миг девойката е живяла във време, отмервано от външни феномени (ден и нощ, хранене, учебно заведение, обичайни празници). Съобразявала се е единствено с неща, стоящи отвън нея. Появата на менструацията, нещо единствено по себе си тривиално, разстройва цялостната й персона, без значение дали го желае или не, дали си дава сметка, или не. Наложен й е нов метод на „ разпределение “ на времето. Появяват се нови жалони: датите на месечния цикъл. Вече не получава единствено заповеди извън, а и от вътрешната страна, от СВОЯ организъм. Времето й е разграничено на „ цикли “.

Времето придобива други измерения за девойката. Тя към този момент е принудена да държи сметка за това, което става вътре в нея всеки месец. По този метод огромна част от насъбраната сила се отклонява извън (тоест от нейното екстериоризиране) във вътрешността (към нейното интериоризиране). Момичето, чиято логика на психиката в общи линии е напомняла тази на момчето, прави внезапен завой. От този миг нататък евентуалното, още неизбистрено, само че предчувствано майчинство вечно става част от нея. Теоретичното до тогава разбиране за време превзема всички области на нейното битие, както всекидневното, по този начин и метафизичното...

Докато мъжът е елементарен наблюдаващ на времето, то дамата знае с тялото си, че за основаването на дете са нужни девет месеца. За нея това са девет съответни месеци и дни. Казват, че тя „ има “ дете, че може да „ има " дете. Обикновените хора обаче споделят: тя „ добива “ дете. Защото всичко се прави вътре в нея. Жената знае доколко посредством утробата си е длъжница на времето, че това време е нужно и не би трябвало да се пробва да го надвие. Девет месеца са девет месеца и нищо не може да се промени.

Мъжът също знае, че за едно или друго нещо на природата е належащо време. Но той е просто регистратор на този факт, не го изживява. Може да си прави работата, да пътува, сякаш времето не съществува. Никакъв живот, никаква материя в утробата му не му припомнят за времето.

Обратното, дамата е сякаш споена с времето; тялото й непрестанно й го припомня. Принудена е да се вслушва в живота; в действителност в своя живот, защото всичко се прави вътре в нея. Но посредством действително съществуващото или вероятното дете тя се вслушва в света към себе си.

Действително дамата има сетива за света даже без да знае това и без да го желае. Но в наши дни актуалният труд, актуалната конкуренция и глупост последователно разяждат тази антена, този радар. Питам тогава защо може да служи един нередовен радар?

~ Търпението

Жената е синоним на времето. А търпението, брат на времето, става неин сателит. Жени споделяха с мен:

- Търпение ли? Ние имаме толкоз доста, че могат да злоупотребяват с него, без да ни навредят изключително.

- Търпението ни е безгранично.

- Бременностите ме научиха на самообладание.

- Все отново сме търпели епохи!

- Времето и търпението са едно и също нещо.

- Ние притежаваме всички типове самообладание: търпението да обичаме и да ненавиждаме.

- Търпението на една същинска жена може да се съпостави единствено с нейната душевна просторност.

- Майки ми е била мамена през целия си живот и търпението й се е изхабило.

- Търпението на дамата, моето самообладание усещам като дълбока вода, като цялостно схващане. Това е търпението на майката, която оправя бъркотията, направена от синовете й...

От тези изявления излиза, че женското самообладание е мощ, само че с нея не би трябвало да се злоупотребява, защото и най-здравият материал има уязвимо място. Тъкмо тъй като е обвързвано с времето, търпението на дамата е в положение да обнови света.

Вярно е също, че женското самообладание може да е безгранично в любовта, в вярата, в грижите, които поставя, в способността да прости, в дейностите, които подхваща. Но то е безгранично и в омразата, с която от време на време поразява. А щом дамата е времето и търпението, то тя е и упованието.

~ Очакването

Жени ми споделяха:

- Всяка жена е омъжена за моряк, чието завръщане чака.

- Способността ми да очаквам ми разрешава да се вслушвам в хората и в живота.

- Способни сме дълго да чакаме обичания.

- Жените спят със съня на упованието, до момента в който той пристигна.

- Да очаквам, да, само че да тъпча на място, не.

- Винаги когато очаквам брачна половинка си да се прибере, натрупвам в себе си благополучие.

- Мъжете са за жалост, тъй като не знаят да чакат.

- Да очаквам? Тежест, нощ, събуждане, благополучие. - Да очакваш, значи да си подвластен.

- Има ли някой, който да не чака?

- Защо е необходим толкоз звук? Всяка жена постоянно ще чака да я виждат, да я изберат и да я обичат.

Очакващата самотна жена е като мъртво планинско езеро. Очакване... отвън времето... Спокойствие... Да се изпълниш с всяка изтичаща минута.

Очакването е отличителна линия на женското начало. Ще отнеме доста време, а е тъпо, в случай че би трябвало да го покажем, тръгвайки от едноклетъчните, преминавайки през растенията, с цел да стигнем най-после до животните. В човешки порядък яйцеклетката чака сперматозоида да проникне в нея. Нали земята, най-женският знак, чака лемежа, признака на пениса, да я разоре. И браздата, знак на женствеността или на яйцеклетката, чака посяването на семената.

Някои кафези се „ специализират “ да отделят хранителни ресурси за новия кълн. Те също са в очакване. Трябва добре да се разбере, че става дума за очакване, трупащо сила и информация. Този тип очакване припомня пасивността. Тя приготвя екстериоризирането на Аза. Това е упованието на спортиста преди скока. Това е женствеността, нямаща нищо общо с инертността, с която толкоз постоянно я отъждествяват.

От: „ Жената и нейната дълбинна логика на психиката “, Пиер Дако, изд. „ Колибри “, 1999 година
Картина: Dark Young Woman Seated by a Bed, 1918, by Amedeo Modigliani; chinaoilpaintinggallery