Светослав Иванов: Най-важната задача пред истинските медии е да бъдат пазители
Ясно си спомня и " събитието на събитията " от последния четвърт век - атентатите от 11 септември 2001 година, което съответствува с началото на академичното му образование за публицист. Същевременно страната ни е изправена пред доста външнополитически проблеми, като войната против талибаните в Афганистан, няколко години по-късно и войната против режима на Саддам Хюсейн в Ирак. Междувременно тече и преговорният развой за участието ни в Европейски Съюз, в Либия са арестувани, затворени и незаслужено упрекнати българските медицински служащи. Признава обаче, че в случай че преди 20 или 10 години сме усещали динамичността по един метод, в последните 5 тя се усеща по радикално друг.
" Сред толкоз доста информация, събития, облици, картини и звуци, имаме чувството, че нещо случило се единствено преди месец, от време на време ни наподобява преди 3 месеца, а събития единствено отпреди година, като че ли са се случили доста по-отдавна. Какво остава за събитията от близкото минало? Те към този момент наподобяват като от друга ера ", споделя водещият на " 120 минути ". Не засяга обаче единствено новините, а " потенциалът ни да възприемаме информация, който не се усилва паралелно с нарастването на нейния размер ".
" Понякога имам чувството, че сме върху канара по време на стихия, пробвайки се да пазим паметта. Да ловим дъждовни капки посред пороен дъжд ".
Поводът за диалога ни със Светослав Иванов е 25-ата годишнина на Dir.bg. С водещи имена в публицистиката обрисуваме това, което се промени в специалността ни освен за положително, само че и в отрицателна посока, като опит да намерим допирателните за верния път напред.
Визитка:
Светослав Иванов е публицист в bTV и водещ на предаването " 120 минути ", където среща феновете с извънредни посетители от целия свят и задава значимите въпроси в търсене на отговорите, които предизвикат размисъл. Авторската му графа " Коментар на водещия " продължава да бъде емблемата на предаването, както и знаковата графа " Роуминг ".
Носител е на голям брой влиятелни награди, а негови публикации са оповестени в някои от най-авторитетните печатни издания, измежду които английският вестник " The Independent ". Светослав Иванов е създател на книга с пътеписи от най-горещите точки на света, както и на алманах от мненията му от предаването. Автор е и на едни от най-значимите български документални филми за Близкия Изток.
Дипломира се в Софийски университет " Св. Климент Охридски " със компетентност " Журналистика ". Специализирал е в Организацията на Обединените народи, приключва и профилирана стратегия " Майсторство в договарянията " в Harvard Business School.
Снимка: bTV
Следва изявлението със Светослав Иванов:
Dir.bg се ражда съвсем паралелно с навлизането на интернет в България. Разкажете ни Вие по какъв начин започнахте да ползвате интернет и по-късно в кой миг той се трансформира в неотлъчна част от деня Ви?
В персонален проект, моето потомство растеше паралелно с разпространяването на мрежата в България. В началото тя по никакъв начин не беше всеобща. Спомням си ясно - първите dial-up услуги, модемите, които правеха връзка с интернет през телефона, припомням си даже вълнението, когато чуех присъщия сигнал, посредством който се установяваше връзката. Тогава бях още възпитаник. Аз и множеството мои другари бяхме измежду тези късметлии, които имаха шанса да порастват паралелно с развиването на интернет в България. Спомням си първият чат-клиент - mIRC/ Internet Relay Chat client/, който беше първата платформа за връзка, шерване на файлове и фотоси. ICQ пък ми изглеждаше като нещо свръхмодерно за времето си, а опцията да слушаш музика онлайн ми изглеждаше като гражданска война.
През 2005-та за първи път се включих онлайн по интернет непосредствено в ефира на радиото от Европейския парламент в Страсбург. Тогава осъзнах, че към този момент сме в епоха, която ще промени освен човешките връзки, само че и нашата специалност. Когато започнах работа в малкия екран през 2007-ма, към момента на моменти предавахме картина посредством спътник, изключително от чужбина. Спомням си първото си включване по Скайп от Лондон, по време на едни безредици в крайните квартали. Когато отидох в Афганистан пък с изненада видях, че имаше повече мобилни оператори от България. Тогава осъзнах, че доста скоро стотици хиляди ще тръгнат към Европа, тъй като те виждат с очите си другия живот по доста непосреден метод. Също имам явен спомен и от деня, в който " Facebook " разгласи, че дава опция за видео онлайн. Тогава си споделих - в случай че един човек има 50 милиона почитатели и реши да комуникира с тях онлайн, коя ще е тази медия, която би му осигурила сходна публика?
Така настъпи ерата на " Facebook " и " Туитър " политиците, заляха ни подправени вести, а медиите получиха функционалността на " пазители " на обществото от всички тези, които желаят да завладяват душите и сърцата на хората. Това е най-важната задача пред същинските медии през този век - да бъдат пазители.
Кога разбрахте за себе си, че Вашата специалност ще е точно публицист и какво Ви притегли към нея?
Когато започвах преди 21 години един доста интелигентен човек ми сподели, че обществото не приема три неща - да се опитваш да казваш на хората какво да мислят, да използваш клишета и да си прекомерно самонадеян. Осъзнах тези три съвета последователно.
Към публицистиката ме привлякоха книгите, словото. Спомням си да вземем за пример, когато за първи път като възпитаник прочетох описа " Серафим " на Йордан Йовков. Изпитах толкоз мощни страсти, че си споделих, че единствено един популярен занаятчия на словото може да те накара да се замислиш върху разликата сред положително и зло, съчувствие и човещина, без да употребява доста думи. Към публицистиката ме тласна устрема точно към това - посредством словото да съумея да опиша тези истории, които те карат да се замислиш, да те подбуден към деяние или някаква смяна. Затова първоначално избрах радиото - там можех да работя най-вече с гласа и думите. И пренесох този опит в малкия екран.
Спомняте ли си какво беше настоящо в новините, когато започнахте дейна работа като кореспондент?
Събитието на събитията бяха атентатите от 11.09.2001 година Тогава към този момент бях признат в университета, а академичната година започваше след 3 седмици. Започнах работа в " Дарик " още като студент, преди края на първи курс. Бяха бурни времена, a пред България имаше доста външнополитически проблеми - стартира войната против талибаните в Афганистан, а три години по-късно и войната против режима на Саддам Хюсейн в Ирак. Междувременно - преговорният развой за участие в Европейски Съюз, в Либия бяха арестувани, затворени и незаслужено упрекнати българските медицински служащи.
В радиото имах опцията да отбелязвам процеса по договарянията с Европейски Съюз, а на 24-годишна възраст за първи път отпътувах за Ирак. След като прекосих в bTV, получих опция да обиколя множеството военни зони в света тогава. Това е и повода да събера пътеписите си от тези места в книгата " Там, където починаха дърветата ". Бяха извънредно забавни години, натрупах скъп опит, доста другарства и взор върху света, който от време на време ми дава много друга вероятност върху протичащото се в България.
Кое събитие беляза най-ярко историята ни и съумяха ли медиите да го осмислят и предадат задоволително ясно?
Тези 25 години би трябвало да се преглеждат като интервал, в който чувството ни за време и пространство е константа. Преди 20 или 10 години усещахме динамичността по един метод, а в последните 5 - по радикално друг. Често споделям пред студенти, че това е нещо като живот на бърз ход, в който персоналната ни визия за време и пространство е доста друга от метода, по който времето и пространството се възприемаха единствено преди три години.
Сред толкоз доста информация, събития, облици, картини и звуци, имаме чувството, че нещо случило се единствено преди месец, от време на време ни наподобява преди 3 месеца, а събития единствено отпреди година, като че ли са се случили доста по-отдавна. Какво остава за събитията от близкото минало? Те към този момент наподобяват като от друга ера.
И тук не ви приказвам единствено за новините, или осведомителния поток, а за потенциала ни да възприемаме информация, който не се усилва паралелно с нарастването на нейния размер. Понякога имам чувството, че сме върху канара по време на стихия, пробвайки се да пазим паметта. Да ловим дъждовни капки посред пороен дъжд.
Социалните медии опасност или опция са - и за нас, и за децата ни? И по какъв начин да се предпазим от агитация и подправени вести?
Те назовават сами себе си не медии, а обществени мрежи. И доста държат на това, тъй като си мислят, че това освобождава огромните софтуерни компании от отговорността, че не могат да се борят дейно с подправените вести. В момента се следи пренастройване на логаритмите, които водят до намаляване в разпространяването на новинарско наличие и видео форматите, които са по-дълги и не са снимани отвесно.
Често казвахме, че обществените мрежи трансформираха класическите медии, само че през днешния ден към този момент може да кажем, че Тик-ток промени обществените мрежи. Каква подигравка! В момента най-висока видимост получават късите клипове, само че това основава няколко казуса.
За основателите на наличие качеството се срутва, а за рекламодателите, тези толкоз къси форми по този начин и не дават положителни вероятности. Една е психическата настройка, с която гледаш един сюжет в границите на 2-3-5 минути, радикално друга е, когато той е 15-20 секунди и незабавно по-късно би трябвало да извършиш деяние - да скролнеш нагоре за идната къса форма.
Малко ми припомня на пушенето и метода, по който работи никотиновата взаимозависимост.
Това е доста рисково и резултатът е забележим, изключително при децата и въздействието върху нервната система и държанието им.
А изкуственият разсъдък може ли да се окаже предизвикателство за осведомителната среда?
Понякога си мисля, че нашият главен проблем в този забързан свят е с паметта. Когато информацията е на един клик разстояние в " Google ", а скоро и на един въпрос към чат-бот с изкуствен интелект, закърнява устрема да помниш. За какво ти е да помниш, в случай че можеш да получиш знанието, което ти е належащо на момента - като в играта " Стани богат ", само че с право на неограничени жокери - помощ от " Google " или от новия " Оракул ", както Ноа Харари назова новия чат с изкуствен интелект.
Но животът не е игра. Закърнее ли паметта, изчезват и взаимовръзките в главите ни сред частите от пъзела на нашето персонално познание. Така нашият свят, нашият мироглед става фрагментиран от стандарти и части от пъзел, които доста мъчно образуват цялостна картина. По този метод изчезва срамът от незнанието. Виждате го с очите си, незнанието крещи, то приказва с все по-висок глас, а в обществените мрежи се водят войни с виртуални викове. Те се придвижват и на улицата, в политиката, в съвсем всички аспекти на живота ни.
Да, идва и времето на изкуствения разсъдък в генеративна форма. Тази тематика е прекомерно огромна, само че списание " Икономист " да вземем за пример ни приканва да не бързаме с упованията, че това ще докара до огромен стопански напредък за всички. " Защото от време на време големите софтуерни скокове основават голяма стойност за... малко на брой. Джон Рокфелер се трансформира в милиардер от преработката на нефт, Хенри Форд от колите, а Джеф Безос, Зукърбърг и Илън Мъск от технологиите ".
Къде виждате пороците на публицистиката у нас? И задавам въпроса по този начин, тъй като в случай че нямаше такива, евентуално нямаше да сме в дъното на класациите на " Репортери без граници " в последните няколко години?
Радвам се, че към този момент не сме на дъното на тази ранглиста. България към този момент не е на последно място в Европейския съюз и излезе от алената зона съгласно методиката на изчисляването на показателя. За сметка на влошаващата се обстановка в Гърция, Малта и Унгария.
Медиите се трансфораха в жертва на софтуерния скок, доста от тях изчезнаха, други се продадоха и към този момент не са медии, без значение, че към момента не го осъзнават. Но останаха и тези медии и публицисти, които правят съзнателно и същински своята работа. Не съм човек, който обича общия знаменател. Кой какъв е вземат решение феновете, читателите или слушателите.
България е такава, каквато е, и проблемите със свободата на словото тук не се разграничават по нищо от проблемите в целия район. Това значи, че би трябвало да се борим и да вършим своята работа с достолепие и с повече самочувствие. С изненада следих по какъв начин години наред разнообразни политици правеха акциите си на гърба на медиите и публицистите, само че в никакъв случай не би трябвало да забравяме, че по показател на политическата независимост тези хора са на дъното.
Аз се гордея, че в България има публицисти, които не престават да пазят обществото ни. Има ги - и в bTV, и в доста други медии. И е време това самобичуване да свърши.
Тук е моментът и за въпроса, който повдигаме посредством състезанието за чиста публицистика - кое отличава качествената публицистика? И кое е това, което към момента може да дефинира обективната такава?
Тя се помни. И най-важното - тя не може да бъде объркана. Добрата публицистика в никакъв случай не може да се прикрие зад маска или роля. Защото изключително в днешния свят, малкия екран е като скенер - вижда се всичко.
През този четвърт век изгубихме и редица огромни имена в публицистиката - като Хачо Бояджиев, Димитър Цонев, Даниела Сеизова, Нери Терзиева, Милен Цветков... За страдание, не можем да изброим всички, само че измежду тях са и хора като създателят на Дарик радио (където стартирате кариерата си) Радосвет Радев, както и гласът на Дарик Йовка Йовчева. Коя е най-личната за Вас загуба и обещахте ли си нещо в името на този човек?
Лично познавах множеството сътрудници. С някои от тях бяхме другари. Други, като господин Радосвет Радев бяха измежду хората, които ми показаха верния път в нашата специалност. За всички тях вардя хубавите си мемоари, които в сложни моменти са като богатство.
" Сред толкоз доста информация, събития, облици, картини и звуци, имаме чувството, че нещо случило се единствено преди месец, от време на време ни наподобява преди 3 месеца, а събития единствено отпреди година, като че ли са се случили доста по-отдавна. Какво остава за събитията от близкото минало? Те към този момент наподобяват като от друга ера ", споделя водещият на " 120 минути ". Не засяга обаче единствено новините, а " потенциалът ни да възприемаме информация, който не се усилва паралелно с нарастването на нейния размер ".
" Понякога имам чувството, че сме върху канара по време на стихия, пробвайки се да пазим паметта. Да ловим дъждовни капки посред пороен дъжд ".
Поводът за диалога ни със Светослав Иванов е 25-ата годишнина на Dir.bg. С водещи имена в публицистиката обрисуваме това, което се промени в специалността ни освен за положително, само че и в отрицателна посока, като опит да намерим допирателните за верния път напред.
Визитка:
Светослав Иванов е публицист в bTV и водещ на предаването " 120 минути ", където среща феновете с извънредни посетители от целия свят и задава значимите въпроси в търсене на отговорите, които предизвикат размисъл. Авторската му графа " Коментар на водещия " продължава да бъде емблемата на предаването, както и знаковата графа " Роуминг ".
Носител е на голям брой влиятелни награди, а негови публикации са оповестени в някои от най-авторитетните печатни издания, измежду които английският вестник " The Independent ". Светослав Иванов е създател на книга с пътеписи от най-горещите точки на света, както и на алманах от мненията му от предаването. Автор е и на едни от най-значимите български документални филми за Близкия Изток.
Дипломира се в Софийски университет " Св. Климент Охридски " със компетентност " Журналистика ". Специализирал е в Организацията на Обединените народи, приключва и профилирана стратегия " Майсторство в договарянията " в Harvard Business School.
Снимка: bTV
Следва изявлението със Светослав Иванов:
Dir.bg се ражда съвсем паралелно с навлизането на интернет в България. Разкажете ни Вие по какъв начин започнахте да ползвате интернет и по-късно в кой миг той се трансформира в неотлъчна част от деня Ви?
В персонален проект, моето потомство растеше паралелно с разпространяването на мрежата в България. В началото тя по никакъв начин не беше всеобща. Спомням си ясно - първите dial-up услуги, модемите, които правеха връзка с интернет през телефона, припомням си даже вълнението, когато чуех присъщия сигнал, посредством който се установяваше връзката. Тогава бях още възпитаник. Аз и множеството мои другари бяхме измежду тези късметлии, които имаха шанса да порастват паралелно с развиването на интернет в България. Спомням си първият чат-клиент - mIRC/ Internet Relay Chat client/, който беше първата платформа за връзка, шерване на файлове и фотоси. ICQ пък ми изглеждаше като нещо свръхмодерно за времето си, а опцията да слушаш музика онлайн ми изглеждаше като гражданска война.
През 2005-та за първи път се включих онлайн по интернет непосредствено в ефира на радиото от Европейския парламент в Страсбург. Тогава осъзнах, че към този момент сме в епоха, която ще промени освен човешките връзки, само че и нашата специалност. Когато започнах работа в малкия екран през 2007-ма, към момента на моменти предавахме картина посредством спътник, изключително от чужбина. Спомням си първото си включване по Скайп от Лондон, по време на едни безредици в крайните квартали. Когато отидох в Афганистан пък с изненада видях, че имаше повече мобилни оператори от България. Тогава осъзнах, че доста скоро стотици хиляди ще тръгнат към Европа, тъй като те виждат с очите си другия живот по доста непосреден метод. Също имам явен спомен и от деня, в който " Facebook " разгласи, че дава опция за видео онлайн. Тогава си споделих - в случай че един човек има 50 милиона почитатели и реши да комуникира с тях онлайн, коя ще е тази медия, която би му осигурила сходна публика?
Така настъпи ерата на " Facebook " и " Туитър " политиците, заляха ни подправени вести, а медиите получиха функционалността на " пазители " на обществото от всички тези, които желаят да завладяват душите и сърцата на хората. Това е най-важната задача пред същинските медии през този век - да бъдат пазители.
Кога разбрахте за себе си, че Вашата специалност ще е точно публицист и какво Ви притегли към нея?
Когато започвах преди 21 години един доста интелигентен човек ми сподели, че обществото не приема три неща - да се опитваш да казваш на хората какво да мислят, да използваш клишета и да си прекомерно самонадеян. Осъзнах тези три съвета последователно.
Към публицистиката ме привлякоха книгите, словото. Спомням си да вземем за пример, когато за първи път като възпитаник прочетох описа " Серафим " на Йордан Йовков. Изпитах толкоз мощни страсти, че си споделих, че единствено един популярен занаятчия на словото може да те накара да се замислиш върху разликата сред положително и зло, съчувствие и човещина, без да употребява доста думи. Към публицистиката ме тласна устрема точно към това - посредством словото да съумея да опиша тези истории, които те карат да се замислиш, да те подбуден към деяние или някаква смяна. Затова първоначално избрах радиото - там можех да работя най-вече с гласа и думите. И пренесох този опит в малкия екран.
Спомняте ли си какво беше настоящо в новините, когато започнахте дейна работа като кореспондент?
Събитието на събитията бяха атентатите от 11.09.2001 година Тогава към този момент бях признат в университета, а академичната година започваше след 3 седмици. Започнах работа в " Дарик " още като студент, преди края на първи курс. Бяха бурни времена, a пред България имаше доста външнополитически проблеми - стартира войната против талибаните в Афганистан, а три години по-късно и войната против режима на Саддам Хюсейн в Ирак. Междувременно - преговорният развой за участие в Европейски Съюз, в Либия бяха арестувани, затворени и незаслужено упрекнати българските медицински служащи.
В радиото имах опцията да отбелязвам процеса по договарянията с Европейски Съюз, а на 24-годишна възраст за първи път отпътувах за Ирак. След като прекосих в bTV, получих опция да обиколя множеството военни зони в света тогава. Това е и повода да събера пътеписите си от тези места в книгата " Там, където починаха дърветата ". Бяха извънредно забавни години, натрупах скъп опит, доста другарства и взор върху света, който от време на време ми дава много друга вероятност върху протичащото се в България.
Кое събитие беляза най-ярко историята ни и съумяха ли медиите да го осмислят и предадат задоволително ясно?
Тези 25 години би трябвало да се преглеждат като интервал, в който чувството ни за време и пространство е константа. Преди 20 или 10 години усещахме динамичността по един метод, а в последните 5 - по радикално друг. Често споделям пред студенти, че това е нещо като живот на бърз ход, в който персоналната ни визия за време и пространство е доста друга от метода, по който времето и пространството се възприемаха единствено преди три години.
Сред толкоз доста информация, събития, облици, картини и звуци, имаме чувството, че нещо случило се единствено преди месец, от време на време ни наподобява преди 3 месеца, а събития единствено отпреди година, като че ли са се случили доста по-отдавна. Какво остава за събитията от близкото минало? Те към този момент наподобяват като от друга ера.
И тук не ви приказвам единствено за новините, или осведомителния поток, а за потенциала ни да възприемаме информация, който не се усилва паралелно с нарастването на нейния размер. Понякога имам чувството, че сме върху канара по време на стихия, пробвайки се да пазим паметта. Да ловим дъждовни капки посред пороен дъжд.
Социалните медии опасност или опция са - и за нас, и за децата ни? И по какъв начин да се предпазим от агитация и подправени вести?
Те назовават сами себе си не медии, а обществени мрежи. И доста държат на това, тъй като си мислят, че това освобождава огромните софтуерни компании от отговорността, че не могат да се борят дейно с подправените вести. В момента се следи пренастройване на логаритмите, които водят до намаляване в разпространяването на новинарско наличие и видео форматите, които са по-дълги и не са снимани отвесно.
Често казвахме, че обществените мрежи трансформираха класическите медии, само че през днешния ден към този момент може да кажем, че Тик-ток промени обществените мрежи. Каква подигравка! В момента най-висока видимост получават късите клипове, само че това основава няколко казуса.
За основателите на наличие качеството се срутва, а за рекламодателите, тези толкоз къси форми по този начин и не дават положителни вероятности. Една е психическата настройка, с която гледаш един сюжет в границите на 2-3-5 минути, радикално друга е, когато той е 15-20 секунди и незабавно по-късно би трябвало да извършиш деяние - да скролнеш нагоре за идната къса форма.
Малко ми припомня на пушенето и метода, по който работи никотиновата взаимозависимост.
Това е доста рисково и резултатът е забележим, изключително при децата и въздействието върху нервната система и държанието им.
А изкуственият разсъдък може ли да се окаже предизвикателство за осведомителната среда?
Понякога си мисля, че нашият главен проблем в този забързан свят е с паметта. Когато информацията е на един клик разстояние в " Google ", а скоро и на един въпрос към чат-бот с изкуствен интелект, закърнява устрема да помниш. За какво ти е да помниш, в случай че можеш да получиш знанието, което ти е належащо на момента - като в играта " Стани богат ", само че с право на неограничени жокери - помощ от " Google " или от новия " Оракул ", както Ноа Харари назова новия чат с изкуствен интелект.
Но животът не е игра. Закърнее ли паметта, изчезват и взаимовръзките в главите ни сред частите от пъзела на нашето персонално познание. Така нашият свят, нашият мироглед става фрагментиран от стандарти и части от пъзел, които доста мъчно образуват цялостна картина. По този метод изчезва срамът от незнанието. Виждате го с очите си, незнанието крещи, то приказва с все по-висок глас, а в обществените мрежи се водят войни с виртуални викове. Те се придвижват и на улицата, в политиката, в съвсем всички аспекти на живота ни.
Да, идва и времето на изкуствения разсъдък в генеративна форма. Тази тематика е прекомерно огромна, само че списание " Икономист " да вземем за пример ни приканва да не бързаме с упованията, че това ще докара до огромен стопански напредък за всички. " Защото от време на време големите софтуерни скокове основават голяма стойност за... малко на брой. Джон Рокфелер се трансформира в милиардер от преработката на нефт, Хенри Форд от колите, а Джеф Безос, Зукърбърг и Илън Мъск от технологиите ".
Къде виждате пороците на публицистиката у нас? И задавам въпроса по този начин, тъй като в случай че нямаше такива, евентуално нямаше да сме в дъното на класациите на " Репортери без граници " в последните няколко години?
Радвам се, че към този момент не сме на дъното на тази ранглиста. България към този момент не е на последно място в Европейския съюз и излезе от алената зона съгласно методиката на изчисляването на показателя. За сметка на влошаващата се обстановка в Гърция, Малта и Унгария.
Медиите се трансфораха в жертва на софтуерния скок, доста от тях изчезнаха, други се продадоха и към този момент не са медии, без значение, че към момента не го осъзнават. Но останаха и тези медии и публицисти, които правят съзнателно и същински своята работа. Не съм човек, който обича общия знаменател. Кой какъв е вземат решение феновете, читателите или слушателите.
България е такава, каквато е, и проблемите със свободата на словото тук не се разграничават по нищо от проблемите в целия район. Това значи, че би трябвало да се борим и да вършим своята работа с достолепие и с повече самочувствие. С изненада следих по какъв начин години наред разнообразни политици правеха акциите си на гърба на медиите и публицистите, само че в никакъв случай не би трябвало да забравяме, че по показател на политическата независимост тези хора са на дъното.
Аз се гордея, че в България има публицисти, които не престават да пазят обществото ни. Има ги - и в bTV, и в доста други медии. И е време това самобичуване да свърши.
Тук е моментът и за въпроса, който повдигаме посредством състезанието за чиста публицистика - кое отличава качествената публицистика? И кое е това, което към момента може да дефинира обективната такава?
Тя се помни. И най-важното - тя не може да бъде объркана. Добрата публицистика в никакъв случай не може да се прикрие зад маска или роля. Защото изключително в днешния свят, малкия екран е като скенер - вижда се всичко.
През този четвърт век изгубихме и редица огромни имена в публицистиката - като Хачо Бояджиев, Димитър Цонев, Даниела Сеизова, Нери Терзиева, Милен Цветков... За страдание, не можем да изброим всички, само че измежду тях са и хора като създателят на Дарик радио (където стартирате кариерата си) Радосвет Радев, както и гласът на Дарик Йовка Йовчева. Коя е най-личната за Вас загуба и обещахте ли си нещо в името на този човек?
Лично познавах множеството сътрудници. С някои от тях бяхме другари. Други, като господин Радосвет Радев бяха измежду хората, които ми показаха верния път в нашата специалност. За всички тях вардя хубавите си мемоари, които в сложни моменти са като богатство.
Източник: dir.bg
КОМЕНТАРИ