Всяка четвърта жена в България е жертва на домашно насилие,

Всяка четвърта жена в България е жертва на домашно принуждение, а всеки трети човек е ставал очевидец или познава някой, потърпевш от принуждение в дома си, сочи злокобната статистика у нас. Потърпевшите не търсят помощ през цялото време - имат вяра, че нещата ще се трансформират.

Не постоянно обаче жертви на домашно принуждение са дами. Децата също са потърпевши, даже единствено когато са били очевидци на акт на домашно принуждение. Понякога мъжете - и млади, и възрастни, също търпят принуждение в дома си.

На всеки две седмици една българка издъхва от насилствена гибел, а всяка пета жена, която е станала жертва на обезчестяване, е била убита. Според неправителствените организации страната продължава да бори домашното принуждение като " сезонен туризъм ", а не с целенасочена политика.

За аргументите, последствията, за болката и за какво не би трябвало " всеки самичък да си преценя " пред Dir.bg приказва преподавателят от Софийския университет и лекар по обществена логика на психиката доцент Николай Димитров.

През последната година случаите на домашно принуждение, приключили съдбовно, се усилват. Може ли да приказваме за пандемия в пандемията?

Пандемията прекатурна с главата надолу естественото ни всекидневие и увеличи несигурността освен за бъдещето въобще, ами и пречи и на най-непосредствените ни проекти. Заедно с няколкото други рецесии, които създаде или с които съответства - икономическа, обществена, в България - и политическа, в случай че щете, сложи пред тестване всички ни, безусловно ни потопи в котел от врящи страсти, и то - отрицателни: боязън, горест, съмнение, чувство за самотност, недоумение, естествено - злоба, ревнивост и яд. Повиши се злоупотребата с алкохол, като издирван метод за справяне.

Но гневът, да вземем за пример, напълно не е нещо нездравословно или пък неефикасно, в някои обстановки, изключително когато има действителна опасност, той ни оказва помощ да защитим себе си и обичните си. Много постоянно, обаче, от адаптивен механизъм за справяне с най-сложните, най-трудните условия в живота, той се трансформира в проблем, изключително когато е придружен от експанзия или изключително принуждение. Насилниците нормално са мъже, а жертви стават по-слабите - децата и дамите. Но това не е безусловно предписание - дами също може да демонстрират принуждение и тормоз. Също към по-слабите - децата. Но и към мъжете си. В последния случай доста по-рядко приказваме за физическо принуждение. И затова и доста по-рядко го разпознаваме като принуждение или тормоз. Друг миг е, че сходни случаи се прикриват още по-старателно, изключително от жертвата, защото обществото надалеч няма да е толкоз съпричастно и да подходи със състрадание, дори в противен случай - доста по-вероятно е един мъж, жертва на тормоз, да стане обект на насмешка.

Какви са аргументите за увеличаващата се експанзия, и то - в границите на фамилията или семейството?

Ако приказваме за пандемията - главното напрежение идва извън: изолацията и чувството за липса на надзор, прекарването, че нещата не се случват както очакваш, че нещо ти е отнето, че някой ти лишава неща, които допреди това си имал, покачва тревогата, покачва и експанзията. А когато си на практика затворен в една група - фамилията, най-близкия си кръг родственици и другари - естествено, че тези фрапантно интензифицирани страсти ще бъдат преживявани, в границите на тази група. И нейни членове ще бъдат и тези, които ще станат техен обект. Особено в случай че биват разпознавани като създаващи проблеми, или са просто " комфортни " за разтоварване на напрежението. Но сходни неща са се случвали постоянно. Например, домашното принуждение се усилва по празниците и по време на отпуски . Точно тъй като хората прекарват повече време дружно, затова - има доста повече благоприятни условия жертвата " да си го изпроси ".

Снимка: iStock by Getty Images

От една страна - българското общество е обичайно патриархално и обичайно водещата роля е на мъжа, влиятелният пол е мъжкият, одобряваното държание е мъжественото, с типичните му прояви: храброст, мощ, надменност, в случай че щете. Респективно - дамата, като се изключи че е слаба - и физически, и душевен, че и слабохарактерна - би трябвало да е покорна, скромна, тиха. Все още, да вземем за пример, е широкоразпространено схващането, че в случай че в едно семейство нещата не вървят, виновна за това е дамата - или тъй като има директна виновност да провокира разпада, или тъй като не е положила задоволително старания той да не се случи или да го спре.

Медиите играят основна роля в основаването на обществени правила - киното, рекламата, малкия екран. Съвременните медийни модели са на мъже-герои, които взимат решенията, самоуверени и доминантни. Жените са показвани изплашени, нуждаещи се от протекция и напътстване, некомпетентни. Освен това - по този начин известните и по този начин противоречиви индийски, и изключително турски сериали, да вземем за пример, постановат мостри на взаимоотношения сред половете, които бяха станали непознати на нашата традиция, а напълно не са безобидни.

Проверете, в случай че имате близки в Турция, за една особена смяна в турските телевизионни и кино-филми, видеоклипове, в случай че щете, за последното десетилетие. Преди типично действието се развиваше главно в града, засягаха се тематики за равенството сред половете, за сантименталната обич, за еманципацията на дамите, а в случай че присъстваше забрадена жена - нормално беше в комична роля. И в случай че не осмивана или порицавана от останалите, то най-малко - обект на трогване: съседката клюкарка, добродушната баба с изостанали разбирания. Нещо, което може да забележим на село и у нас.

Традиционните патриархални взаимоотношения в турските сериали, обаче, по предписание бяха обект на рецензия. Сега напълно не е по този начин - забулената жена към този момент е притежател на добродетелта, тя е към този момент изразителят на " нормата, към която би трябвало другите дами да се стремят ", положителните към този момент са непроменяемо носители на традицията, неприятните са носителите на " покварата на непознатото ", положителната жена, с изключение на забулена, е покорна, тя е стопанка, която се грижи за добруването и уюта на мъжа и децата си. И в случай че в самата Турция това е към този момент целенасочена държавна политика, сходни взаимоотношения, от дълго време не са традиция в България, и връщането им като положителни модели на държание през медиите сигурно не е потребно.

По-лошо е, че няма контра-модели. Защо малките екрани излъчват едното, а не основават или излъчват другото, е ясно - по финансови аргументи. Но турските сериали са повече любопитен, само че не главен проблем! Много по-голям са медийните артикули, ориентирани към по-младите, родната чалга-култура, която наложи и поддържа като сполучливи облиците и поведенческите модели на мутрата и мутресата (респ. плейбоя и плеймейтката), като норма, като желана неустрашимост и женственост, а типичното им държание и взаимоотношения - като естествени, като предстоящи, мечтани.

Изолацията и страхът, подбудени от пандемията от Ковид, трансформират ли душeвността и до каква степен?

Разбира се. Хората реагираме на събитията към нас. Естествено - на всекиму се отразяват друго. Зависи, най-просто казано - от методите, по които обособеният човек реагира, и от самостоятелните му благоприятни условия да се оправя. Хората сме адаптивни, само че обстановката напълно не е безобидна и няма да ни се размине бързо, даже и внезапно всичко да свърши с едно тракване на пръста. Мнозина изгубиха близки и това не е общоприета загуба - тя отключва доста други, нетипични съпътстващи страсти, разнообразни от тъгата, в това число доста мощен и доста резистентен яд към всичко и към всички, в това число и към себе си, търсещ отговора на " Ами в случай че...? ".

Така или другояче - множеството хора сме доста повече еластични, в сравнение с пластични, и когато всичко завърши, ще се върнем към положенията, в които се усещаме добре, в " зоната си на комфорт " - както му споделят някои. Тук, естествено, огромните въпроси са: по кое време и по какъв начин ще завърши всичко, тъй като от това ще зависи дали ще може да се върнем към предходните си положения и дали пък няма да сме привикнали към нещо, което изначално ни е било непознато. Но до момента в който живеем в нетипична обстановка, е разбираемо и да реагираме по парадоксални способи.

Изолацията ни прави обедняващи освен духовно, само че и прочувствено, ние нямаме освен пространство, само че и мотиви да показваме кой-знае какъв брой богат набор усеща. Доминиращи стават гневът, само че и страхът: да не загубиш нещо (свобода, работа, достойнство) или някого (близък, родственик, приятел). И когато внезапно го загубиш - още веднъж на напред във времето излиза гневът. Оставям настрани тежката патология, която може да бъде отключена от сходни травматични събития.

За жертвите на домашни насилници се написа и приказва доста. Но какво е отражението на тези токсични връзки върху децата?

Когато детето живее с подтиснически модел в фамилията си, има действителна заплаха да го одобри за норма и самото то да се стане принудител. Но децата са пострадали и даже когато са странични наблюдаващи. Когато насилието е директно ориентирано към тях, те понасят и физическо страдалчество, само че когато са очевидци на влошени връзки сред най-близките си, те освен страдат поради казуса на средата. Понеже постоянно не могат да разпознаят добре аргументите, доста деца възприемат себе си като виновници. С сходна виновност се живее доста мъчно. И доста мъчно се преработва. Още по-зле става, в случай че някой от родителите доста комфортно заживее също с тази мисъл, или дори я провокира и поддържа у детето си.

Снимка: iStock by Getty Images

Но, ето, тези дни още веднъж имаше фрапиращ случай на принуждение на деца върху деца. По една или по друга причина, какво се е случвало в обособените домове, ще остане загадка. Вероятно някои от тях са и от фамилии, които доста постоянно преценяме даже като " положителни ". Много евентуално някои от родителите им да бъдат дори напълно откровено сюрпризирани от държанието на детето си. Но точно в това ще е и казусът на тези деца: да, за тях са полагани грижи, не са били обект на принуждение и експанзия, живеят в тихи, спокойни фамилии... Но връзките са нездрави. Оставете, че може да липсва обич - по-страшното е, че липсва интерес, положителна прочувствена връзка сред родителите и сред тях и детето, домът се трансформира в хотел, общуването е рутинно или пък делово, контактите са по обвързване, връзките са повече междусъседски, в сравнение с - фамилни. И внезапно настава някаква смяна - във външния тип, на триумфа в учебно заведение, демонстрира се експанзия към другите, просто тъй като детето търси внимание, другарство, обич, които му липсват.

Може ли да се каже, че настройките на българското общество са да толерира или по-коректно е да се каже да не признава за домашното принуждение и да не оповестява за него? Тоест домашното принуждение към момента ли е тематика табу?

Не ми се ще да влизам в дебатите за така наречен Истанбулска спогодба, тъй като мнението ми е, че родните политици използваха тематиката по допустимо най-безобразния метод. Но пък тези диспути като че ли отвориха очите ни и започнахме повече да виждаме насилието, изключително домашното, към нас. Но това, че в огромните градове нещата започнаха да стават по-видими, хората станаха по-чувствителни, напълно не значи, че в дребните обитаеми места, в дребните общности домашното принуждение не продължава да е " в реда на нещата ".

Снимка: iStock by Getty Images/Guliver Photos

Да не приказваме, че има цели етноси, в които неравнопоставените връзки въобще, освен физическото принуждение, са необятно поддържана традиция, въпрос на изложение на неустрашимост и женственост (това, на което в обществените науки му споделяме " джендър " и което, между другото, няма нищо общо със сексуалността - както някои политици смятат). Та - да, има места, в които домашното принуждение е напълно в реда на нещата. Особено половото принуждение. Тогава то няма и по какъв начин да бъде възприемано като нещо неправилно, като нещо, за което би трябвало да се приказва, още повече - да се оповестява на институциите и да се търси подпомагане.

Мнозина са склонни да омаловажават психическото принуждение - да кажеш на брачна половинка си " тъпанар " или на брачната половинка си " селянка " - сякаш не се смята, като нещо безусловно недопустимо. Защо?

Широко е схващането, че насилието би трябвало да е обвързвано с физическа болежка. Ние сме просвета, която не обръща внимание на психическото страдалчество, досега, в който не стане дума за заболяване и не го етикетира като " полуда ". Ако не си потвърдено вманиачен, значи нищо ти няма и просто се лигавиш. И тук идва и другото " сочене с пръст " - че си " тънкообиден ", " нежна душа ", " не носиш на рецензия " или пък " на подбив ". Изобщо, в нашата просвета (ако би трябвало да бъдем точни - от относително скоро) думите нямат тази мощ, каквато са имали преди - ние към този момент с доста лека ръка боравим с тях, преди време хората доста са внимавали и са си пазили най-тежките обиди и най-тежките обети единствено за най-крайните случаи.

Докато през днешния ден " пустосваме " с толкоз лека ръка, че псувните са част от ежедневната ни лексика, обидите не се одобряват за неправилни, дори имаме и някакво прекомерно толерантно опрощение - че по този начин понижаваме напрежението, разреждаме гнева. Това е по този начин, естествено. Но пропущаме, че това разреждане, е също експанзия. Само че вербална. И тя също провокира страдалчество. Да - като напсуваш другия водач, който ти е лишил преимущество, той не те чува, а на тебе ти олеква. Опасното е, обаче, когато псуването " слезе от колата ", дружно с тебе, и до момента в който се усетиш - си напсувал и жена си...

Каква е предварителната защита, с цел да не се постанова всяка седмица да чуваме или четем вести за поредна жертва?

Няма единствено един-единствен верен път. Толкова доста неща би трябвало да се създадат и в толкоз разнообразни направления, само че крайната цел е една - уважението към другия! Естествено, всичко потегля от фамилната среда. Ако детето следи здрави взаимоотношения и почитание сред родителите си, то ще гради здрави връзки и с сътрудниците си по-късно, ще ги почита. Ако следи подтиснически модели, изключително в случай че е жертва на принуждение или тормоз, е доста евентуално самото то да стане принудител, или доста елементарно да остане в ролята на жертва, когато порасне.

Агресия, в това число и принуждение, е имало постоянно . И постоянно ще има. Агресията, преживявана като протест, като неспазване на правила, като ходене против разпоредбите, е и доста типична при съзряването на индивида, за заявяването му като персона. Но тъкмо тогава младежът има най-голяма потребност от коректив, с цел да може да отличи еманципацията от неприемливото държание - от някой, който да му каже, че " Правото му да размахва юмруците си накъдето пожелае, свършва там, където стартира носът на другия ".

Защо стана толкоз известно " Всеки самичък си преценява " - тъй като в действителност го мислим, имаме вяра го, настояваме да си " преценявам сами ". Но в едно вярно функциониращо общество това няма по какъв начин да бъде по този начин. Естествено - главно човешко право и обществена полезност е свободното изложение на волята, само че това няма по какъв начин да е за сметка на непознати права. Ние сега се държим като някакъв инцидентен общ брой от хора, които непредпазливо са се оказали на някакво " не доста прелестно място ". Трябва да стартираме да се държим като система, в която всички елементи работят в синхрон, в режим на взаимна помощ, взаимни упования и взаимно почитание към напъните. Така че - когато идващия път чуем от съседите да се носят псувни и крясъци за помощ - да не си споделяме, че " всеки самичък си преценява "!

Снимка: iStock by Getty Images

Безспорен коректив са и заетите в просветителната система. За страдание, през годините обществото ни одобри тезата на някои по-шумни родители, че просветителните институции - освен учебното заведение, а даже още детските ясли и градини - единствено би трябвало да образоват. Някои родители стигат дори още по-далеч, като се пробват и да наложат вижданията си и това по какъв начин да става. Притеснително е, че и самите учители се помириха с това и изоставиха възпитателната си роля.

Трябва да стартираме да внимаваме и какви послания идват от медиите. Например: преди 2-3 месеца имаше: " Мъж преби жена си и тъща си ". Което автоматизирано изпраща историята в полето на " А, това си е тяхна, фамилна работа! ". А щом е бита и тъщата - нещата олекват още повече - нали знаем - на нея " постоянно й е малко! ". Съвсем друго звучене има заглавие " Мъж преби две дами ". Тогава към този момент казусът излиза отвън неприкосновеното " битово ", и става междучовешки, публичен въпрос.

Държавата има ли построени съответни механизми в помощ на жертвите на домашно принуждение? Тоест работи ли системата?

Не. Но и не съм сигурен, че в някоя страна въобще има съвършено работеща система. А това е едно от основните неща за справяне с казуса. Защото когато насилникът знае, че няма кой и по какъв начин да го спре по съответен метод, и когато насилваният знае, че няма кой и по какъв начин съответно да му помогне - нещата остават такива, каквито са. За страдание - от време на време приключват по най-ужасяващия метод.

Едно от най-важните неща е образованието на обществените служащи в вярно различаване на сигналите за съществуване на принуждение , изключително като се има поради, че жертвите доста постоянно освен не оповестяват за него, ами го и прикриват - от позор или от боязън. Много постоянно, даже и откакто казусът е бил разпознат, жертвите не получават нужната поддръжка - за жалост доста обществени служащи не познават добре освен политиките, само че и опциите за институционално подпомагане. А колкото по-рано се откри един проблем и колкото по-отрано жертвата получи подобаваща поддръжка - толкоз по-добре. Особено когато става въпрос за принуждение над деца и младежи.