Без Ботев няма България! „На тая робска земя“ той стана небе, което я огрява и оплодява ♥ Илия БЕШКОВ
Великите за великите
(Портрет на Христо Ботев, 1949 година, дело на художника Димитър Гюдженов, Къща музей Христо Ботев, Калофер)
♥ БОТЕВ
Париж, 1939
И през днешния ден българският дух стои завързан в един възел, брулен от времето и стихиите, глозган от покварата и скептицизма! И е неразвързан! Това е Ботев, който пристигна да ни освободи, а направи от всички ни свои плебеи.
Любовта му, цялостната му всеотдайност за народа и земята го направиха чудноват, необикновен. По образеца на Караджата и Левски, които енергично възлюби и последва, той пожела да бъде сред самодивите, орлите и милостивите вълци. Сега може би той е там!…
Той видя народа, земята си – видя майка си и либето си, само че към този момент беше доста късно да се спре при тях – той единствено ни ги уточни, отмина ги и „ умря “. Защото времето му се беше изпълнило, а гибелта беше победена приживе.
Защо го понесохме в душите и сърцата си? Защо пеем песните му и тръпки лазят по тялото ни? Какво получихме от слабите му ръце, та благодарността ни към него стана толкоз голяма и ние толкоз немощни за нея?
Нима гибелта е приятна и гробът – удобен за отмора! Та не са ли по-приятни парковете на Париж и по-удобни хотелските кревати? А народът – нима е в този момент повече плебей или повече свободен от този момент? Кое от Ботевите стремежи е осъществимо, с цел да се убедим в разсъдъка и изгодата на делото му?
Тоя вманиачен наследник всели в нас божествената си полуда и тялото му се сви като спарушена ябълка върху пръстта, която той целуна, и ние нито го потърсихме, нито го намерихме.
Неговият дух обаче се понесе с ария и паника над страната ни и стана небе на България.
В нея пеят същите робини и жънат същите жътварки – песните им се предават по радиото, а потта им се стича на същата земя. Слънцето изпича хляба на нивите, жари наведените гърбове – тънка пара се издига и от тях, и от разораната пръст. Като дъждовния облак тоя наследник в най-чист ентусиазъм я напои с алената си кръв и върху нея ведно с вятъра прошумя неговият стих, затрептя като копие, забито в жива плът.
Стенанията, воплите, насладата и глъчката се носят като чучулигите и орлите над земята; като вълци бродят и вият, а хорската безизходност се търкаля като тръне от вятъра в полето. Земята е обитаема, земята е жива, земята пее и проклина…
Какво ти даде тоя наследник, от кого искаше той да те отбрани и кой му подшушна тоя героизъм – да почине, както всичките ти синове издъхват прави върху тебе? Сигурно е починал от обич към теб и от яд към тия, които не те обичат. Най-простата и велика обич!
Той опозна своя народ посредством сърцето си; и него даде, с цел да го резервира от безсърдечните. Той даде на земята ни своето име, а нас назова „ свои братя невръстни “ – да помним и знаем и като него да мрем за тая чудно хубава и безконечна майка-земя.
Ех, майко, ти ни раждаш и отново ни прибираш! Какво ще правиш ти без песента, воплите и протеста на децата си? Ти би онемяла! Пощади децата си, които те обичат!
Ще догорят ли запалените от поета очаквания и ще стихне ли огънят на пламналия дух, обхванал простите национални души? Та какво са робството или свободата пред тоя огън и тая обич, които нямат начало, нито край? Но без тях гибелта и пустотата ще се веселят в сърцата ни, ще ни сковат и изпепелят, а ние ще обеднеем, па въпреки и измежду най-тлъсто благополучие.
Ботев одобри онемялата и заглъхнала земя от дедите ни, насели я и я ожени за вековете, изяви българския човек, даде му път за изминаване, дефинира ориста му и мястото му в света и историята, а с това го направи логичен за самия него и наложителен за другите нации.
Без Ботев няма България! „ На тая робска земя “ той стана небе, което я огрява и оплодява – самата нея и свободния дух на тия, които я работят.
Той не пожела да направи повече, тъй като в действителност няма по-велико от това – да оплодиш народа си, да превърнеш въздишките му в стих, рева му – в ария и страданието му – в героизъм и всеотдайност!
И в най-облачните и бурни дни българската земя ще има своето слънце – Ботев!
„ Есе за Ботев “, Илия Бешков, Париж, 1939
Източник: Списание „ Българи “
