Върховното благо, по-горно от което няма, е Бог; а със

Върховното богатство, по-горно от което няма, е Бог; а със самото това то е непроменливо, и значи в действителност постоянно и в действителност безсмъртно богатство.

Зададем ли пък въпроса, от кое място идва злото, първо би трябвало да се запитаме, какво в действителност е злото: а то не е нищо, с изключение на разруха било на мярата, било на типа, било на естествения порядък.

Лоша затова се назовава развалената природа; тъй като неразвалената е безусловно добра. Ала даже развалената е добра, доколкото е природа, а неприятна е, доколкото е развалена.

Може да стане обаче така, че дадена природа, въпреки и развалена, но стояща нагоре по мяра, натурален тип и класификация, да е по- добра от друга, неразвалена, само че по-нискостояща по мяра, натурален тип и класификация.

Така да вземем за пример в човешката преценка (която се основава на зримото качество на вещта) от време на време разваленото злато се счита за по-добро от неразваленото сребро, а разваленото сребро от неразваленото олово.

Така и измежду по-могъществените и духовни природи разваленият от злата воля рационален дух е по-добър от въпреки и неразваления неблагоразумен, а всеки дух, в това число разваленият – от което и да е неразвалено тяло.

Защото природата, която превъзхожда тялото и го подарява с живот, е по-добра от оная, на която се дава живот. А колкото и да е негоден сътвореният витален дух, той е кадърен да подарява тялото с живот и заради това, въпреки и негоден, той е по-добър от тялото, в случай че и в последното да няма разруха.

Няма в Бога злоумишление – тъй като на природата е отредено по-скоро да страда праведно в тъгите, в сравнение с да се радва нечестиво в прегрешението.

Всеки живот – огромен или дребен, всяка мощ – огромна и дребна, всяко благополучие – огромно и малко, всяка памет – огромна и дребна, всяка добродетел – огромна и дребна, всяко схващане – огромно и малко, всяко успокоение – огромно и малко, всяко благосъстояние – огромно и малко, всяко чувство – огромно и малко, всяка светлина – огромна и дребна, всяка наслада – огромна и дребна, всяка пропорционалност – огромна и дребна, всяка хубост – огромна и дребна, всеки мир – огромен и дребен, и всичко сходно, на което бихме могли да се натъкнем и най-много това, което откриваме във всякоя духовна или телесна гад, всяка мяра, всеки тип, всеки ред (големи или малки) са от Господа Бога. Ако някой изиска да злоупотреби с всичките тия богатства, ще бъде осъден от Божия Съд.

Малките богатства, съпоставени с по-големите, получават противоположните названия: да вземем за пример в човешката фигура има по-голяма красота; спрямо нея хубостта на маймуната се назовава „ безсрамие ”. Но неразумните люде се заблуждават, че първата е положително, а последната – зло, тъй като не виждат, че в маймунското тяло има лична мяра, симетрия на членовете, координация на частите, ненакърнимост на целостта и всичко останало, изброяването на което би било доста дълго.

„ Бавен ” назоваваме противоположния на бързия; но въобще неподвижният не може да бъде наименуван и „ муден “.

Така за противопоставен на ясния считаме дрезгавия глас или грубото пеене; само че в случай че отмахнеш всеки тип глас, там, където няма никакъв глас, е мълчанието: тъй че таман мълчанието, което не е никакъв глас, е редно да се опълчи като диаметралност на гласа.

Така за диаметралност се считат светлината и мракът: при все че даже в най-тъмните неща има някаква светлина, а в случай че в тях няма никаква светлина, мракът ще бъде просто неявяване на светлина в същия смисъл, в който мълчанието е неявяване на глас.

Като не осветил избрани места и времена, Бог сътворил мрака също по този начин добре, както и дневната светлина. Истина е, че като се наситим на гласа си, ние вместваме в говора си безмълвие.

Следователно никоя природа като такава не е зло, ами зло е за всяка природа преумаленото богатство.

А пък болката, която някои считат за най-голямото зло, без значение дали е в душата или в тялото, не може да бъде другаде, с изключение на в положителните природи.

Наистина това, което се опълчва на болката, в някакъв смисъл, не желае да бъде оттук нататък това, което е било, защото е било нещо положително.

Когато то е тласкано към по-доброто, болката е потребна, а когато е влачено към по- неприятното „ безполезна ”. Значи в душата болежка провокира волята, противяща се на по-висша мощ, а в тялото – чувство, противящо се на по-мощно тяло.

А злото без болежка е по-лошо, тъй като по-лошо е да се радваш на покварата, в сравнение с да те боли от развалата.