Тайната на спонтанното изцеление ~ Йоаким ФАУЛЩИХ
В своята книга „ Тайната на спонтанното излекуване ” Йоаким Фаулщих демонстрира, че античното познание от дълго време към този момент не се намира в несъгласие с модерната просвета. Откритията, направени от невробиолози и откриватели на мозъка през последните години, удостоверяват - тялото, съзнанието и душата са тясно свързани между тях, преплетени в една огромна мрежа. Именно в нея се крие тайната на изцелението, която хората от много време търсят.
За обичайна медицина сходно излекуване, когато не е непосредствена последица от общоприетата лекарска намеса, си остава инцидентно събитие. Изследователите са измислиш за него понятието непринудено излекуване – с други думи то иде да подскаже, че (все още) няма пояснение за забележимите биологически промени, т.е., че за изцелението не носи отговорност някакъв разбираем от здравна позиция развой.
През миналите години учените се занимаваха с тази тематика преди всичко по отношение на тежките ракови болести. Поради събитието, че рядко са налице добре документирани медицински данни, доста лекари дълго време смятат тези случаи за неправилна диагноза. Щом към този момент не е допустимо да се излекува раковото заболяване, напреднало до избран етап, значи очевидно не са били разказани правилно изходните данни, тоест – диагнозата е била неправилна. Ако обаче преценката за пациента е била вярна, значи въпреки всичко са повлияли медикаментите, вероятно дълго откакто е била прекъсната химиотерапията.
Изследванията, направени в клиника в Нюрнберг и в университета в Хайделберг, обаче без сянка от подозрение потвърждават, че фактически е допустимо да се излекуват животозастрашаващи болести даже в случаи, които от позиция на медицината са безнадеждни, освен това без нормалните за обичайна медицина лекарства. На пръв взор историите на пациентите са толкоз разнообразни, че откривателите не съумяват да установяват очевидни сходства в протичането на заболяването – „ отписани “ пациенти с рак продължавали да живеят по безусловно по съшия метод и след смъртоносната си диагноза и ненадейно оздравявали – също като пациентите, които осмисляли по новому живота си. Не се забелязвал явен и по опция елементарен модел, който да е залегнал в основата на всички истории за излекуване Единствената допирна точка бил фактът, че всеки пациент поемал по собствен личен, строго самостоятелен път.
От друга страна, едно проучване на японския психосоматик Хироши Ода потвърждава, че всъщност се обрисуват три тактики, свързани със непринудено излекуване на ракови болести.
Пациентите от първата група избират тактиката на съпротивата и битката, засилват мощната си воля за оцеляване и се изпълват с оптимизъм, че най-после безусловно ще удържат победа.
Пациентите от втората група възприемат болестта си като удар на ориста, доближаващ се до божествено тестване – те стартират по-силно да се уповават в Господ и да разчитат на свръхестественото, пробвайки се по този метод да си възвърнат вътрешната настройка, от която преди време са се отказали.
Пациентите от третата група одобряват болестта си като знак, че не са обръщали задоволително внимание на душата си. Те се пробват да се трансформират радикално, в това число обръщайки се към спиритуализма, само че тяхната история е най-много въпрос на вътрешна промяна.
Макар да се разграничават по доста индикатори, пациентите от проучването на Ода имат и сходства – както наподобява, на назад във времето непроменяемо работи своего рода метаморфоза. Ако вътрешните картини оказват решаващо и координиращо въздействие върху мрежата на тялото и душата, то явно е рационално да разчитаме на най-мощните запаси, с които разполага индивидът в съкровищницата на своето схващане. Докато първата група остава по-близо до здравната идея на нашето време, придържайки се към рационалното разбиране за битката и защитата (участниците в нея преглеждат раковите кафези като нашественици, против които би трябвало да се борят, по същия метод виждат нещата и стратезите на химиотерапията), то другите две групи трайно се отхвърлят от стандартното становище. Те се връщат обратно, към старите картини на митическото мислене (пациентите от втората група усещат изцелението си като божия милост), или пък търсят други спиритуални пътища, произлизащи от желанието да откликнат на потребностите на душата си.
Тоест значимо е да се отвори точно самостоятелният път към дълбоките пластове на съзнанието, който е от голяма важност тъкмо в този миг и тъкмо за тези хора. Картините от отминалите времена разсънват сходни съществени модели у мнозина (както и образуваните въз основа на здравното знание показа на рационалното мислене), само че все пак те се разграничават доста по формата и корелацията си. Затова не е чудно, че историите на обособените пациенти наподобяват на пръв взор несравними.
Това не значи, че би трябвало да се доверяваме на случайността. Необходимо е да се отправим на самостоятелно странствуване из пластовете на съзнанието, с цел да открием там тези значими, но блокирани или неблокирани интензивно лекуващи картини. Всички пациенти, разказани от Хироши Ода, се базират на такива картини, все едно от коя ера на съзнанието произлизат. Същевременно пациентите основават и нови показа, които свързват със старите, и по този метод сътворяват една изменена цялостна картина. Може би точно този изобретателен опит в последна сметка води до неочакваната метаморфоза, която дава решителен подтик на психосоматичната мрежа – подтик за смяна, за вдишване по пътя към изцелението, по-далече от разрухата
Тези разсъждения ясно демонстрират, че патентована рецепта за спонтанни изцеления не съществува. Тайната явно се крие в самостоятелното търсене на оня единствен модел, който е годен единствено за този пациент и единствено в неговия съответен случай.
Но това „ магическо средство “ няма образа на нещо инцидентно, камо ли пък случайно, тъй като търсенето на персоналната загадка на изцелението рядко ни води в нова територия, криеща непознати, още неоткрити от никого модели. Повечето хора намират това, което търсят, в от дълго време познати им области, въпреки спомените от време на време да са изкривени или дори изцяло заличени. Това са териториите на детството им, на ранния житейски опит, където се спотайват прастарите картини от от дълго време отминали столетия. Тези картини от време на време са изключително близки за всекидневното схващане, като че ли то може да ги допре – намираме ги в приказките, легендите и митовете, и те също като Спящата хубавица чакат да бъдат събудени и да оживеят още веднъж.
Откъс от: „ Тайната на изцелението “, Йоаким Фаулщих, изд. Сиела
Картина: The Flying Bed, 1932 by Frida Kahlо, Hospital Henry Ford - Artsy
