Проф. Олаф Кооб има дългогодишна практика в специализираната клиника за

Проф. Олаф Кооб има дългогодишна процедура в профилираната клиника за наркотично заболели в Салем-Оберщенвайлер, а изследователската му работа е отдадена на обществените аргументи за приложимост на опиати и последвалите от това заболявания. „ Един от основните претекстове за „ противоестествената пристрастеност “ наркоманията, персонално аз през днешния ден виждам в чисто интелектуалното, бездушно образование (училище и фамилна среда). Чрез опиатите се компенсира неналичието на верни душевни преживявания. „ В началото беше възпитанието “ се споделя една книга от Алис Милър. Това заглавие не е празна фраза, а витално напътствие за идващите генерации. “, убеден е Олаф Кооб. Събраните в течение на дългогодишната му процедура опитности и дълбоки прозрения във връзка с наркотичния проблем намират място в книгата му „ Наркотична взаимозависимост “, в която особено място е отделено на законите за развиването на детето, телесното и душевно здраве.

Душевно осакатяване и саморазрушаване

Ако човек не откри своя същински Аз, който се демонстрира на напред във времето към двадесетата година и не трябва да бъде приспан с опиати, то той може би ще мисли ­ макар вътрешното противодействие ­ че същинското е това, което е получил от възпитанието и от учението. Тогава се появяват боязън от живота и депресии, против които за „ лекарство “ се взима несъмнено вещество. Азовата самодейност, душевната дарба на лоялност, всеотдайността и вярата в света капитулират. Появява се тежка потиснатост, парализиране на волята. Не се ли построи доверие в хората, по­късно се появява пристрастеността да се подлага на критика, както и анти­социални трендове. Срещу всичко ново се излагат отрицателни причини. Антипатията става свойствено качество на характера. Външно човек се показва за доста интелигентен и умел, до момента в който вътрешно в действителност е незрял и безрезервно има вяра във всевъзможни престижи.

Вече се сподели, че един от най­важните съществени претекстове на второто седемлетие се характеризира с това, че детето стартира да усеща вътрешното си израстване и да осъзнава своята обособеност от света. Душевността стартира да се уголемява и „ протяга “, всичко още има темперамент на последователност. Изказват се изводи, пазят се идеали, без да има витална опитност; само че всичко това е належащо, за вярното оформяне на душата. Тук лежи и грамадната заплаха на ранимостта, тъй като срамът е една от присъщите дълбоки страни на човешката същина. Не се ли обърне внимание на тази наранимост, стартира постепенно превръщане във вътрешността и затваряне в себе си, при което хашишът е кръстникът.

Тук по­отблизо ще разгледаме един факт на психичното развиване през второто седемлетие, който в известна степен е представител на доста сходни случаи. Който не познава законите на първите три седемлетия или пък все пак възпитава обратно на тях, той вреди на „ природата “ на индивида и с това прегрешава против стоманени правила на развиването, на които дори и геният в началото би трябвало да се подчини. Не би ли могло даже да се случи, един талант заради неправилни способи на възпитанието да не може да разгърне своята същина, и позитивните сили да се трансфорат в отрицателни, в разрушителни?

Да предположим, че първото седемлетие на едно дете е протекло в известна степен непроблематично. Вторите зъби, като знак на чисто органичния свършек, последователно израстват, интелектуалните благоприятни условия стават свободни и желаят да бъдат ангажирани, само че се нуждаят също и от известно управление, от даден престиж. Детето душевно­телесно би трябвало да се разпростре на открито и не трябва прекомерно рано да бъде закрепено върху себе си. Световните ползи оздравяват, самоинтересите разболяват. Наркоманът постоянно е закрепен върху себе си ­ тук през второто седемлетие се поставят първите зародиши на това болестно събитие.

Чрез какво? Чрез едно прекомерно ранно ангажиране и приложимост на още спящи душевни качества, като да вземем за пример личната дарба за преценка и решения. Зрелостта за това е налице чак след пубертета. Авторитетът, който се признава заради личната му полезност, витални опитности и знания, би трябвало да стане изворът на истината, а едвам по­късно тя може сериозно да се преоцени. Чрез едно прекомерно ранно даване на самия себе си, единствено на личните преценки и решения се появяват съмнение, предубеждения и доста мощно себелюбие, с които по­късно младежите би трябвало да се борят като с един „ фантом, състоящ се от неправилни показа “. Прибави ли се и преждевременната половост, то прекомерно рано се доближава и телесното самофиксиране. Душевните качества, свързването с другите ­ непознатите, способността да се обича, се корумпират още в ранна възраст. 

Защо младежите не отстъпват в трамвая мястото си на по­възрастен човек, за какво пребиват остарели хора и не демонстрират никакво страдание в съда? Учудват ли се към момента учителите, когато учениците единствено подлагат на критика и имат предубеждения против всичко? Вярвам, че в този момент към този момент може да се разбере, за какво Рудолф Щайнер назова прекомерно ранното интелектуализиране „ земна злина “. Защото неспособността за състрадание и лоялност прави индивида необщителен, постоянно неудовлетворен, навъсен и хипохондричен, което виждаме в клиниката за наркотично заболели. Особено мощно се отслабва волята, когато човек би трябвало да прави нещо, което не е пропорционално с неговите качества. Прекалено ранното пробуждане на пристрастености и чувствени инстинкти, преживяването на боязън и обезсърчение, унищожават телесно­душевната почва за свободното развиване на Аза. Така се основава едно безволево потомство, което се чувствува принудително въвлечено в живота, няма никакви съзидателни импулси и влачи съществуването си единствено като едно стадо от потребители.

Депресивните положения през днешния ден заемат епидемиологичен размер и се появяват все по­рано. Появява се нравствен вакуум, в който се вмъква всякаква боклук. Чрез лични наблюдения откриваме, че живеем в едно време, в което страхът епидемиологично се популяризира. При най­баналните връзки се работи със боязън и по този начин се раздухва несигурността, и се повлиява свободната човешка воля: и при най­безобидните инфекции лекарите насаждат при майките боязън от възможни последици и майките дават антибиотици постоянно обратно на личните си убеждения. В учебно заведение учителите работят със страха и с натиска на оценките. Човек се опасява от близък си, от произшествия, от живота.

През второто седемлетие, до времето на пубертета се поставя виталната основа на самостоятелните душевни сили ­ душевният пиедестал. Интелектуализира ли се душата прекомерно рано, затвори ли се в един вътрешен стъклен ковчег, то нейните сили не могат да се разпрострат в пламенни идеали, обективен яд, в същинско състрадание и лоялност към света. Това ние го нарекохме осакатяване на външните обвивки, нещо вътрешно не подхожда на външността. Сили, които желаят да вземат ефективно присъединяване в преобразуването на света, имплодират във вътрешността. Човек има дреха, която не му пасва и която той желае да отхвърли.

Резултатите на ранното интелектуално развиване се демонстрират в душевността едвам по­късно: неподвижно мислене с предубеждения и вкостенени правила, пубертетно плуване в насладата на възприятията и парализирана воля, всичко съпроводено от един цинизъм към живота. Когато приказваме с младежи от наркотичната „ сцена “ по отношение на усеща или духовни обстоятелства, постоянно се учудваме, какъв брой доста мъдрост в действителност живее в душите им. Но би трябвало ли да се извършат нужните ежедневни работи, като измиване на чинии и разтребване, ни би трябвало доста време, с цел да създадем нужната мотивация. Тежестта и сянката на интелекта затъмняват слънцето на волята. Резултатът е душевна леност, която се ускорява от телесна инертност. Затова през тази възраст от изключително значение са физическите извършения и натоварвания!

Млади хора преди или по време на вземането на опиати постоянно имат възприятието: В мен живее нещо доста, значимо, възвишено, само че когато желая да го приложа, не съумявам. Външно това може да наподобява като надменност или всезнайство. Това раздвояване съм срещал доста постоянно при наркоманите и постоянно мога да го дефинира като „ надменност на наркоманите “. То е резултат на вътрешното пленничество, което води до преживяването на изтощение и крах. Човек копнее да е популярен, само че в действителния живот постоянно му се припомня неговата уязвимост. Наркотиците утешават, само че пропастта сред предпочитание и действителност става все по­голяма. Да си напомним circulus vitiosus на пияницата от „ Малкият принц “ на Екзюпери:

„ Защо пиеш. “
„ За да не помни. “
„ Какво да забравиш? “
„ За да не помни, че се срамя. “
„ Защо се срамуваш? “
„ Защото пия! “

От възприятието, че възпитанието е като затвор, като един нравствен корсет, произлизат опитите за бягство, опиването и саморазрушението.

Това несъгласие сред реалност и заблуда, вътре и вън, предпочитание и можене, заложби и в действителност условия, съгласно мен е повода за всички пристрастявания. Бихме могли да го назовем „ раната на живота “. Това се чува от реакциите на близките: „ Не мога да схвана, момчето е толкоз надарено, по какъв начин можа да се стигне до там, че единствено да се унищожи... “ Една дреха обаче, която не пасва на някого, би трябвало да се раздра, с цел да може човек да се освободи от нея. Тялото се усеща толкоз непознато, че човек желае да го отхвърли. Това се демонстрира тогава в копнежа по гибелта, който тези младежи имат и който се изживява като инстинкт за саморазрушение. 

Да притежаваш някаква дарба или дарба и да нямаш опция да я реализираш, това принадлежи към най­големите човешки страдания ­ това вътрешно раздира индивида! Саморазрушението идва от един мощен Аз, който пристъпва против личните си обвивки и изпитва разкъсването на връзката сред тялото и душата като благодейност. Чувството „ Навън от тялото, надалеч от земята! “ остава невпечатлено от всевъзможни заплашвания за наказване и правни ограничения. Могат ли освен това състояние да оказват помощ гражданското отвращение и митинги?

И един добър терапевт също би трябвало от време на време да види, по какъв начин някой човек демонстрира саморазрушителен инстинкт, който е невероятно да бъде задоволен ­ та опиатът е гибел на порции. От душевното комплициране тогава поражда една присъща форма на „ младежко лудост “ с всички вероятни зли пристрастености, празно скитничество и лентяйство, които обаче нямат нищо общо със същността на индивида, а единствено с неговите корумпирани външни обвивки. Този вътрешен, покрит със боклук човек, би трябвало да бъде разровен и освободен посредством лечението ­ под тази душевна нечистотия постоянно се откриват същински диаманти. Също както в приказката „ Спящата хубавица “ (стр.107), би трябвало през доста трънливи гъсталаци да си проправим път към спящата душа, с цел да разтърсим и събудим засипаните сили при изискване, че потреблението на опиати още не е разрушила положителното.

Ако и инстинктът за саморазрушение да не се демонстрира постоянно с тази радикалност, то все пак се стига до избрана душевна конституция, която се показва с неодобрение и безизходност („ no future “). Човек не знае, какво да захване със себе си. 

Най­-големият зложелател, който в известна степен подтиква към консумирането на опиати, е скуката. Тези трендове стават все по­силни от третото седемлетие нататък, в случай че преди зрялостта на Аза не се вземат нужните педагогично­терапевтични ограничения. След настъпването на азовата зрялост това става все по­трудно; от време на време остават склонности за през целия живот, които към този момент не могат да се трансформират. Също и един изгубен крайник е изгубен, въпреки и че може да се направи протеза, която разрешава на индивида известна независимост на придвижванията. Така, несъмнено, могат да бъдат основани също и душевни протези, само че дълбоката вътрешна рана латентно остава да съществува. Някогашният подвластен от опиатите човек постоянно би трябвало да прави нещо за своята душевна хигиена. Той би трябвало да живее умишлено, с цел да не пропадне още веднъж.

От: „ Наркотична взаимозависимост “, Олаф Кооб, превод Нели Хорински, изд. „ Едикта “, 2003 година
Изображение: Изд. „ Едикта “