Откъс от "Отсъстващи бащи, изгубени синове" на Ги Корно
В рубриката " Четиво " на " Детски Дневник " публикуваме фрагмент от " Отсъстващи татковци, изгубени синове " на Ги Корно, възложен от издателство " Изток Запад ". Тази публикация е част от специфичната поредност " На учебно заведение " на " Детски Дневник ". Тази година тя е отдадена на родителските страхове. До края на септември ще можете да прочетете препоръките на експерти по най-важните тематики за здравето, развиването и сигурността на учениците. Много модерни мъже не се вписват в стандартната визия за неустрашимост. Психотерапевтът Ги Корно отдава това на мълчанието или отсъствието на бащите от живота на синовете им, което е оказало голямо въздействие върху душeвността на децата. За момчетата е значимо да изградят мъжки модели на държание, а за това е нужно да имат пред себе си образец за подражателство. Липсата на тези ритуали, с които се отбелзява превръщането на момчето в мъж, има тежки последици за образуване на неговата неустрашимост.
Юнгианският метод на създателя спомага за по-доброто схващане на проблемите на мъжката душeвност. Авторът показва средствата за изцеляване на дълбоките психически контузии, нанесени на нежната детска душeвност от отсъствието на бащата в детството. Осъзнатото отношение към казуса обаче би могло да спомогне за разрешаване на рецесията на мъжката индентичност.
Книгата е потребно четиво за всеки мъж, който желае да научи повече за себе си, както и за всички, интересуващи се от мъжката логика на психиката.
Ги Корно е канадски психотерапевт, почитател на школата на Юнг. Посвещава времето си на психотерапевтичната процедура и писането. Автор е на придобили международна популярност книги като " Отсъстващи татковци, изгубени синове ", " Има ли щастлива обич? " и други
Читателите на " Детски Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената на книгата в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук.
Въведение
Явявайки се пред парламентарна комисия по въпросите на психологичното здраве, Хъбърт Уолът – доктор и професор в Университета на Квебек в Шикотими – изрази загрижеността си, че никое държавно управление до момента не е формирало Комисия по ситуацията на мъжете. С поддръжката на статистическите доказателства той се зае да илюстрира несигурното общо здравословно положение на мъжете:
По време на детството и юношеството си мъжете е по-вероятно [от жените] да страдат от забавено психологично развиване, стеснен размер на вниманието заради " хиперактивност ", поведенчески проблеми, " свръхтревожност ", шизоидни компликации, преходни или хронични конвулсии, заекване, функционална енуреза и енкопрезия [непреднамерено уриниране и изхвърляне на изпражнения], сомнамбулизъм и кошмари, аутизъм1, както и упорити и характерни проблеми на развиването, като дислексия 2.
Като възрастни мъжете съставляват забележителен % от тези, които страдат от разстройства на личността, свързани с параноята и компулсивното3 или антисоциалното държание (както свидетелства огромният им брой в затворите). Те също така надалеч надвишават броя на дамите по честотата на транссексуализма4 и половите перверзии.
Д-р Уолът отбелязва, че четири пъти повече мъже страдат от алкохолизъм и наркомании; три пъти повече мъже се самоубиват и се ангажират във високорискови държания спрямо дамите. Мъжете са по-предразположени от дамите към шизофрения. Д-р Уолът заключава, че честото неявяване на татко или на мъжествени модели за дребните момчета, " наподобява, изяснява избрани поведенчески компликации, свързани с одобряването на половата еднаквост от страна на мъжете ".
Накратко, това значи, че макар привидната им самостоятелна природа огромен брой мъже търсят бащите си и доста от тях в действителност имат потребност от помощ. Аз също знам какъв брой огромна е тази нужда и с какво неспокойствие те желаят да се съберат дружно и да дискутират. През пролетта на 1987 година, откакто изнесох лекция на тематика: " Страхът от фамилиарност и изтласканата настъпателност у мъжете ", взех решение да провеждам еднодневен семинар за група от мъже. В събота сутринта 21 мъже ме чакаха във фоайето на Юнговия център в Монреал.
Там имаше татковци, женени и разведени, ергени, хомосексуалисти, един " пънк ", готвач, декоратор, счетоводител, художници, служащи в обществените грижи, терапевти, държавни чиновници и учители на възраст от 20 до 50 години. Това се оказа удивително прекарване – ден, изпълнен с извънредно учудващи изповеди и разкрития. Когато краят наближи, всички участници взеха решение да продължат постоянно да се срещат и да работят дружно.
На първия ми въпрос: " Чувствате ли се мъж? ", нито един не отговори утвърдително –дори най-възрастните, женени от 20 години, или тези, които имаха деца. Бързо стана видно, че нашето възприятие за еднаквост не подхожда наложително на житейските ни прекарвания, а е по-скоро обвързвано с вътрешното ни възприятие за здрава основа или нейната липса.
Именно неналичието на основа в живота на мъжете през днешния ден е това, за което желая да приказвам в тази книга. Искам да пиша за възприятието на злощастие, което тези мъже показаха в груповите сесии, и за проблемите, споделени от други, когато бяха сами с мен в моя кабинет. Искам да засегна и нещата, които започнахме да " разравяме " и да изследваме дружно, и изключително крехкостта на мъжката еднаквост.
Тя може би се отразява във обстоятелството, че в най-типичния случай мъжете през днешния ден вземат решение да имат първото си дете на 35- или 40-годишна възраст, което е много по-късен интервал в живота, в сравнение с този, в който техните прародители са поставяли началото на своите фамилии. Може ли това времево закъснение да е мярка за броя години, от които мъжете през днешния ден се нуждаят, с цел да консолидират личната си еднаквост?
Според мен е по този начин, въпреки че доста други фактори също оказват въздействие върху тези деца от следвоенния взрив на бебета: по-голямата степен на индивидуализъм, по-големия физически комфорт, увеличението на напрежението, невероятното разпространяване на софтуерните нововъведения и, несъмнено, ужасното възприятие за неустановеност по повод бъдещето на нашата планета. Интересно е обаче да се огледа на тези въпроси най-много от психическа позиция и тъкмо това считам да направя.
" Суровината " за тази книга идва от клинични наблюдения в практиката ми на аналитик. Всички случаи са били " дегизирани ", с изключение на в същностните си елементи, а материалът е употребен единствено със единодушието на засегнатите. Освен това би трябвало да се има поради, че моите образци и тълкования се занимават единствено с един аспект на даден човек, тъй че участва единствено един откъс на личността на индивида.
Следователно би било неточност въпросните случаи да се драматизират, като или се свръхопростяват, или се вършат пресилени систематизирания въз основата на материал, който по нужда е повърхностен. В няколко случая съм основал измислени герои, като съм комбинирал прекарванията си с няколко разнообразни лица.
Дискусията ми се основава и на символните облици от сънищата и безсъзнателното, които постоянно обогатяват наблюденията ни с многообразие и " помпозност ". Те имат огромното преимущество да обезпечават по-малко нереална основа за проучването на всяка съответна тематика и адресират директно света на страстите. Както споделя Юнг, нищо не е по-малко научно от разбора на сънищата, само че тяхната съответност впечатлява мозъка и ни настройва да мислим за непознатото, което лежи във всеки един от нас.
В последна сметка нали точно посредством интензивната визия за обещано нещо, посредством напъните ни да " напаснем " облика към страстта и посредством позволяването на най-съкровените ни мечти да изплуват на повърхността най-ефективно можем да разберем природата на психологичните феномени. Не е ли това методът, по който обективираме тези явления, с цел да водим разговор с тях? Митовете играят същата роля като тези облици: те слагат актуалните ни прекарвания в вероятност, като разкриват методите, по които прекарванията ни са извечно човешки.
Тази книга е синтез на всичко, което съм чел, видял, чул и почувствал по отношението на мъжете през последните три години, и на възприятията ми по отношение на личния ми живот като мъж. Не настоявам, че създадените хрумвания са по някакъв метод приключени или цялостни. Такива искания не са моята цел и във всеки случай не упорствам да бъда " прав ". Истината е, че се занимавам единствено с тези тематики, които ме превземат от вътрешната страна.
Въпросът за бащата и мъжката еднаквост прониква в актуалния свят от дълбините на груповото безсъзнателно.
Най-доброто, което можем да създадем, е да обмислим въпроса и да се опитаме да останем открити за новото развиване в процеса на появяването му. Образите, които ни обитават, ни тласкат към бъдещето. Не знам какво е мъжът, а още по-малко знам какво той би трябвало да бъде. По-скоро се пробвам да усещам какво е и да го
опозная от вътрешната страна. Опитвам се да разреша на мъжа в себе си да излезе на бял свят.
Няма съвършен модел за мъж, по този начин както няма идеално семейство. Всички ние сме артикули на повече или по-малко несъответстващо минало, което ни тика напред и ни кара креативен да се приспособяваме. Много от нашите родители е трябвало да се борят, с цел да обезпечат нещата от първа нужда, тъй че съзнанието им значително е несъмнено от потребността да подсигурят физическото си оцеляване. Те приказват единствено посредством дейностите си, неспособни да дадат вербален израз на любовта или разочарованията си. Имат компликации да дезангажират характерността си от функционалността си на татко и майка и се усещат неудобно по повод изразяването на вътрешните си усеща.
През прозореца на личното ни схващане можем да хвърлим взор върху свят, който е толкоз друг от техния, че всяка възможност за разговор наподобява невъзможна. Това е по този начин, тъй като рамките на нашия прозорец са психически и ние гледаме света през тях като мрежа от психически взаимоотношения. Не би трябвало обаче да забравяме, че точно образованието и материалната сигурност, направени вероятни от нашите родители, ни подкрепят да реагираме на вътрешните потребности, които ни занимават през днешния ден.
Не майките и бащите осъждам в тази книга, а мълчанието, което обгръща всички ни. Ролята на синовете през днешния ден е най-сетне да разчупят това безмълвие. Душата на света се крие постоянно когато има спорове и безредици. Точно тази скрита душа тормози мъжете през днешния ден. Повече от всеки път седим на горещия стол на смяната.
1. Отсъстващият татко
Психоаналитиците би трябвало да сондират въображението.
Независимо дали човек мисли за утопичен, алегоричен или същински татко (имайки поради, че действителното не съществува), разточителството на обозначителите, свързани с бащата, прикрива един значим факт: те са празни.
Кристиан Оливие
Мълчанието на бащата
Едва бях почнал да пиша тази глава, когато си спомних сън от предходната нощ:
Трябва да оказа помощ на полово привлекателна, тъмнокоса, динамична Джейн Фонда да изкачи наедрял, възрастен господин на втория етаж на прилежащата постройка, тъй че да може да отиде до тоалетната. Когато започваме катеренето по стълбите, мъжът застава непосредствено зад мен и ме сграбчва за колана. Той не прави нищо, с цел да ни улесни, тъй че изкачването е извънредно мъчно – би трябвало безусловно да го повличам зад мен. Чувствам цялата му тежест, която ме дърпа обратно, а коланът, обтегнат до разкъсване, се впива мъчително в тялото ми.
Появявайки се отначало тъкмо сега, когато започвах да пиша, този сън ме накара да се замисля какъв брой е мъчно човек да се конфронтира с предишното: да влачи възрастния мъж, който го символизира, до място, където може да получи облекчение. Как предишното се надвесва над мен и се врязва в тялото ми! Колко тежко е да се " издигнат " прекарванията ми с татко ми в царството на съзнанието!
За благополучие Джейн Фонда е там, с цел да ми помогне – това в действителност е тежко физическо упражнение! В съня тя е в действителност индивидът, поради който го върша, като че ли моята анима5 под формата на актриса – специалист в изразяването на страстите – изисква слагане завършек на мълчанието, което съм наследил.
Толкова доста неща излязоха на повърхността с този сън: положителните и неприятните моменти на връзката с татко ми. Спомних си игрите, които играехме, метода, по който нормално се съюзявахме против майка ми. Неговите истории по какъв начин е израснал в горите, бедното му, само че щастливо детство, годините, през които е работил като дървар, преместването му в града. Тези истории бяха станали същински легенди за мен – легенди, които по този начин и не се пробвах да чуя. Тогава напълно ненадейно – когато навлязох в пубертета, когато се нуждаех най-силно от него, – него към този момент го нямаше. Той беше липсващ, изпарил се крепко пушек.
Истината е, че аз бях този, който се изпари, когато отидох в училище-пансион в семинарията. В началото се връщах за по четири часа на седмица, с цел да видя фамилията си. Спомням си по какъв начин всяка неделя се надявах да имаме някакъв диалог – татко ми и аз. Обикновено седях във фотьойла на майка ми, в профил на този, в който сядаше татко ми, с цел да си чете вестника. Толкова доста желаех той да ми каже нещо, да приказва с мен, да ми опише каквото и да е: за неговата работа, за ракети и галактически кораби – без значение. Непрестанно се пробвах да изобретявам въпроси, които можеха да го заинтересуват. Отчаяно нуждаейки се от неговото самопризнание, играех " мъжа ". Това по този начин и не проработи.
Може би просто не го интересувах или е чувствал, че към този момент си е извършил дълга. В края на краищата на него дължа образованието, което той не получи.
По-късно, в края на образованието ми (и до момента в който татко ми страдаше от личната си липса на образование), ние в действителност се опитахме да водим няколко диалога, само че те постоянно стигаха до глуха улица. Начинът, по който той защитаваше мненията си, не оставяше място за моите – най-малко аз по този начин го възприемах. Баща ми още веднъж ме остави самичък, отказвайки да ме признае – моите причини бяха безполезни и постоянно щяха да си останат такива. Можех да се пробвам, само че не бях мъж. Само в случай че знаеше какъв брой старателно се пробвах да го доближи, какъв брой се нуждаех от него! Ако просто му го бях споделил...
Макар че бях доста дребен по това време, към момента си припомням по какъв начин, когато братята му ни идваха на посетители, прекарваше с тях по цялостен следобяд в приземния етаж, говорейки за всичко – от Бог до смисъла на живота. Кацнал на върха на стълбите, слушах ехото от техните диалози и бях заслепен: нямах самообладание да порасна, тъй че да мога и аз да вземам участие в тях. Когато в действителност пораснах обаче, татко ми се опасяваше да разисква нещата с мен, тъй като моите полезности бяха прекомерно разнообразни от неговите. Всичко, което правеше, беше да провокира виновност у мен с мълчанието си.
Седях си там във фотьойла на майка ми, чакайки го да заприказва. Чувствах се страхлив, със завързан език – просех удостоверение на възмъжаването ми. Мълчанието на татко ми обаче ми наложи да остана вечно малко момче, изпитващо благоговение към неговата сдържаност, която аз неправилно вземах за мощ.
Всички тези фрагменти са част от история, която надали може да се назова трагична: в последна сметка имах татко, който " го имаше " повече, в сравнение с бащите на множеството младежи по това време. Разказването на тази история обаче към момента ми предизвиква болежка. И до ден сегашен постоянно, когато желая да приказвам съществено за татко си, се усещам с вързан език. Наляга ме тежест, невидима преграда, която наподобява извънредно сложна за превъзмогване. Сякаш е някакво табу да приказвам с него.
Тя несъмнено си остава без значение от положителните ни планове. Единствената разлика е, че в този момент усещам, че аз съм също толкоз виновен за това, колкото и той. Обичам татко си, само че не знам по какъв начин да разруша стената посред ни. От време на време даже мисълта да я съборя ми наподобява нечестна. Какво е това нещо, от което съм толкоз изплашен?
Законът на мълчанието
От лекциите и практиката си като аналитик към научил, че болката, която усещам, се споделя от доста други хора. Всички мъже живеят повече или по-малко в наследено безмълвие, което се предава от потомство на потомство – безмълвие, което отхвърля потребността на всяко момче от признание (или потвърждение) от страна на татко му. Сякаш бащите ни са задължени да съблюдават предписание на мълчанието, постановяващо, че тези, които приказват, са опасност за мъжката взаимност.
Бащите ни са избягали в горите или в таверните на своята работа. Търсели са избавление в колата си, вестниците, телевизионните стратегии. Често са избирали да избягат в нереален, синтетичен свят – свят, обособен от действителността на сегашното, от всекидневните прекарвания, от личните си тела. В предишното и в сегашното мъжете се предават пред мощното прелъщение на масмедиите, пеещи им като морските сирени, които желали да подмамят Одисей на острова. Зависимостта им от медиите, сходна на пристрастяването към опиатите, им разрешава да заобикалят говоренето, населяването на личното тяло, влизането във взаимоотношения.
Псевдонезависимостта на мъжете в действителност не е нищо повече от неуловима форма на самопогълнатост.
В реалност не можем да обвиним за всичко бащите си, защото самите те са жертва на историята. Очевидно ние през днешния ден сме надалеч от екологичната ниша, която е разрешавала на младите мъжки екземпляри от биологичния ни тип постоянен достъп до бащите им, с цел да следят по какъв начин те вършат нещата.
Съвременните мъже в действителност имат доста малко случаи да претърпяват или да актуализират мъжествения си капацитет в наличието на бащите си. От началото на индустриалната епоха сред бащите и синовете съществува все по-малък контакт. Изкривяването, наподобява, е пропълзяло сред вродените потребности на синовете и държанието на днешните татковци, които като че ли са почтени за жалост фигури, хванати в клопката на орис, по отношение на която са безсилни. Бащите все по-силно се усещат във вакуум, откакто навиците на предците не престават да избледняват и това от ден на ден способства за краха на мъжката еднаквост.
" Боже мой, за какво си ме изоставил? "
Митовете ни разкриват базисните структури на историята: мълчанието на бащата и страданието на сина са публично възвестени в християнския мит – централният мит, който е управлявал еволюцията ни през последните два века и в удивителна степен е белязан от отсъствието на бащата. Бащинството на св. Йосиф е сложено под подозрение през цялото време и той взе участие доста малко в дейния живот на сина си Исус. Той не е там, в подножието на кръста с Мария и апостолите; не Йосиф, а Мария е тази, която държи мъртвия си наследник в ръце и която е обезсмъртена от Микеланджело в неговата " Пиета ". Думите на Христос на кръста надали биха могли да бъдат по-явни: " Господи, Боже мой, за какво си ме изоставил? "
Отсъстващият татко
В по-непосредствен смисъл, в случай че погледнем статистиката за бащите, които физически отсъстват от вкъщи, откриваме, че казусът на отсъстващите татковци е извънредно необятно публикуван. В Съединени американски щати да вземем за пример едно на всеки пет деца живее в дом без татко. Фактически е изчислено, че едно на всеки четири деца живее в семейство с един родител и че 89% от тези фамилии се оглавяват от дами.
В Канада съгласно преброяването на популацията от 1986 година едно на всеки седем деца живее в семейство без татко. Едно на всеки пет фамилии (18,8%) има единствено един родител, а от фамилиите с един родител 79% са ръководени от жена. С други думи, фамилиите с един родител съставляват 16% от всички деца, живеещи в дома си, а 13% от тях живеят в семейство, в което няма татко. В Квебек, където е моята аналитична процедура, пропорцията е още по-висока: едно на всеки шест деца няма татко в дома си. Двадесет % от всички фамилии имат единствено един родител и 79% от тях се оглавяват от дами. Те съставляват 18% от общия брой на децата в Квебек, от които 14% живеят без бащите си.
Във Франция съгласно данните от преброяването на популацията през 1982 година 1 307 860 деца под 24-годишна възраст живеят в фамилии с един родител, ръководени от дами. Federation syndicale des familles monoparentales [Синдикална федерация на фамилиите с един родител] пресмята, че през 1988 година съвсем два милиона деца са живели с един родител, в 85% от случаите дами.
Това значи, че във Франция близо 1 700 000 деца живеят без татко. В Швейцария през 1980 година има 170 485 деца, живеещи без бащите си. Колкото и изумителни да са тези числа, те вземат поради единствено обстановките, в които бащата физически отсъства, и не могат да ни кажат дали бащите, които участват в дома, са съответни или не.
Отсъстващи татковци
Терминът отсъстващи татковци в заглавието на тази книга цели да съобщи доста по-широк смисъл. Той се отнася както до физическото, по този начин и до психическото неявяване на бащите и внушава по едно и също време и духовно, и прочувствено неявяване. Той загатва и концепцията за татковци, които, въпреки физически да участват, се държат по недопустим метод: властническите татковци да вземем за пример са ревнуващи от качествата на синовете си потисници, които задушават опитите им за творчество или себеутвърждаване.
Емоционалната неустойчивост на бащите алкохолици държи синовете им в непрекъснато положение на неустановеност.
Изгубени синове
Втората част на заглавието – изгубени синове – цели да подчертае неналичието на прочувствени връзки сред бащите и синовете.
Тя внушава не толкоз, че синовете са изгубени в някакъв безспорен смисъл, а че са били изгубени за бащите, които неумишлено търсят.
Тази липса на внимание от бащата води до синовната некадърност да се разпознава с татко си като средство за определяне на лична мъжка еднаквост. По сходен метод наследник, лишен от удостоверение и сигурност, дадени му от наличието на бащата, е некадърен да се придвижи към зрялата възраст.
В случаите, когато родителят е принудител, слаб или непрестанно пийнал, синът може да го счита за толкоз неприветлив, че изрично да отхвърля да се разпознава с мъжкото – той освен ще презира татко си, само че и ще се опита да не му наподобява в каквото и да било.
Крехкостта на мъжката еднаквост
Мълчанието на бащата диктува крехкостта на половата еднаквост на сина. Знаем, че личността се построява и диференцира посредством серия от идентификации. Идентификацията се дефинира като " психически развой, в който субектът асимилира аспект, свойство или характерност на различен индивид и трансформира себе си изцяло или отчасти въз основата на този модел ". За да образувате идентичността си, би трябвало да се идентифицирате с някой различен, би трябвало да структурирате себе си посредством инкорпорирането на някой различен в себе си, посредством консолидираното му чрез имитацията.
Преди тази идентификация да може да се реализира обаче, би трябвало най-малко неясно да сме осъзнали някакъв общ детайл сред себе си и другия. Процесът е задвижен от това, което Фройд назовава първична фикция – посредством нея ние сме свързани с другия.
Тази вродена наклонност, на която Юнг по-късно дава името архетип, подкрепя сина да разпознае себе си в татко си.
Жената " е ", мъжът " е изработен "
Първото обектно отношение на детето, първата му идентификация е с майката. За да стане " мъж " обаче, дребното момче би трябвало да премине от тази първична идентификация с майка си към идентификация с татко си. Това преместване на идентификацията е толкоз внимателен и изпълнен с рискове развой, че в племенните общества се акцентира от ритуали на инициацията, целящи подпомагането на юношата да стартира живота си като зрял мъж.
Инициацията на юношите е един от най-силно структурираните и широкоразпространени ритуали в света; тези за девойките, въпреки че съществуват, не са универсални и постоянно са по-малко развити. Фактически, що се отнася до половата еднаквост, бихме могли да кажем, че дамите " са " дами, до момента в който мъжете би трябвало " да бъдат направени " мъже.
Началото на менструацията, сигнализираща способността на девойката да има деца, открива женската ѝ еднаквост и като че ли обезпечава естествена инициация, посредством която тя се придвижва от положението на госпожица към това на жена. За мъжете обаче природата би трябвало да бъде допълнена с развой на образование, с цел да се трансферира към различен обект първичната идентификация с майката. Ритуалите на инициацията целят отбелязването на формалното обособяване на момчето от майка си и новия му статус като мъж.
В реалност ритуалите на инициацията за юношите са толкоз необятно публикувани, че с съображение можем да се запитаме дали мъжествеността на момчетата изобщо би се появила, в случай че не беше насилена по този метод. Биолозите удостоверяват, че в ембрионалния етап всички ние в началото сме от женски пол: в самото начало на бременността мъжките характерности на плода не могат да се уловят. Това, наподобява, внушава, че мъжествеността би трябвало да бъде прибавена – и може би изяснява крехкостта.
Тази биологична действителност евентуално изяснява обстоятелството, че мъжката еднаквост има потребност – най-малко на психическо равнище – непрекъснато да бъде подкрепяна от друго мъжко наличие, с цел да остане постоянна. Съществуването на някои племена, в които мъжете плетат, а дамите работят на полето, демонстрира, че това, което познаваме като неустрашимост, остава неразвито, до момента в който не се разсъни посредством ритуала.
Племенният свят преглежда идентификацията с бащата като следваща идентификацията с майката. Интересно е също да се означи, че фамилията с един родител следва племенния модел, при който синовете в пубертета постоянно непринудено показват предпочитание да отидат да живеят при татко си. В реалност в душeвността по едно и също време се реализират няколко идентификации. За да може синът да се разпознае в татко си, той би трябвало да участва.
Триъгълникът
За да се развие, мъжът би трябвало да се разпознава с майка си и с татко си. Триъгълникът баща–майка–син би трябвало да размени диадата майка–син. Ако бащата обаче отсъства, няма транспорт на идентификацията от майката към бащата и синът остава затворен в идентификацията си с нея. Отсъствието на бащата автоматизирано покачва въздействието на майката, която по този метод е натоварена с прекомерно тежка отговорност. При тези условия триъгълникът по този начин и не получава опция да се образува вярно и непосредственият резултат е, че във връзка с половата си еднаквост синовете се развиват в колоси на глинени крайници.
Макар майките постоянно да са играли водещата роля в портретите на мъжете от идващите страници, би трябвало да се има поради, че това са тристранни истории – любовни триъгълници.
Въпреки че психоаналитичната литература в обилие разказва въздействието на майките върху синовете им, в това отношение тя постоянно е забравяла да означи, че тези майки са вездесъщи и всемогъщи, тъй като бащите са липсвали – в действителност толкоз отсъстващи, че неналичието им просто е била вземана за дадена.
Сега, когато чуя пациент да се оплаква от майка си, това, което също слушам (макар че не се изрича открито), е, че татко му е отсъствал. Следователно задавам въпроси и предлагам тълкования, ориентирани към изясняването на взаимоотношението баща–дете. Това е належащо, тъй като черната дупка, оставена от отсъствието на бащата, нормално се запълва с възмущение, виновност, идеализации и съмнение, които другояче биха могли да останат неразучени даже в терапия, отнемаща години. Да имаш майка, която е преобладаваща, свръхпредпазваща, потискаща или неприсъстваща, съвсем неизбежно показва, че бащата е отсъствал.
Присъстващият татко
Бащата е първият важен различен, който детето среща отвън утробата на майка си. За новороденото той на първо място съставлява – въпреки и много неотчетливо – не-майката; той въплъщава всичко, което не е тя. Той става третото настоящо лице в любовната история, привнасяйки детайл на разлъка сред майката и детето. Самото му наличие задейства развой на диференциация, защото посредством " притежаването " на жена си той слага завършек на блаженото положение на симбиоза, в което майката и детето са живели: " Твоята майка е моя жена и обича и мен! " – декларира той. Детето усеща, че към този момент не е единственият обект на предпочитание.
Следователно бащата по този метод въплъщава правилата на действителността и реда в фамилията.
При по-дълбок разбор обаче се вижда, че същинският отделител на майката и детето не е бащата, а по-скоро желанието – желанието на двойката да се открие един различен отвън детето.
Дори и единствено като среда, посредством която на желанието се дава израз, наличието на бащата е значително. Някои татковци слагат жесток завършек на симбиозата сред майката и детето, тъй като ревнуват от голямото количество внимание, изливано върху бебето. Като общо предписание обаче любовното предпочитание на двойката един към различен приключва изключителното обаяние от детето – нещо, от което за известно време новороденото има потребност, в случай че би трябвало да има здрав старт в живота.
Бащата му оказва помощ да откри вътрешна конструкция. По-конкретно, неговото наличие прави допустимо детето (особено момчето) да развие лична настъпателност (себеутвърждаване и дарба за самозащита), половост, възприятие за проучване, метод към Логоса или дарба за абстрахиране и обективиране.
Бащата също така оказва помощ на синовете си (и на дъщерите си) да създадат прехода от света на фамилията към света на огромното общество, въпреки че майката също играе засилваща се роля в прекрачването на тази бездна. Като цяло, децата, които са били съответно обгрижвани от татко си, демонстрират повече самонадеяност в проучването, в избора на професионална кариера и в персоналните си начинания.
Бащината обич постоянно се показва в условни термини като метод за поощряване на достиженията на детето: " Ако успееш в еди-какво си, ще ти дам това, което искаш. " Присъствието на този конвенционален детайл е от сериозно значение за разрастващото се възприятие на отговорност на детето, за желанието му да ревизира и да прекрачва границите и даже за уважаването на откритите йерархии. Той обаче ще има позитивно въздействие единствено в случай че е балансиран с обич и обвързаност.
За да може любовта на бащата да е недвусмислена, той би трябвало да обръща подобаващото внимание. Трябва да прекарва време с децата си – качествено време е актуалната фешън фраза. Девет минути на ден за децата сочат американските проучвания като междинен индикатор за грижите на бащата, а това просто не е задоволително. Родителят би трябвало да демонстрира автентичен интерес към самодейностите на децата си и в същото време деликатно да дефинира някои граници.
Установяването им ще сътвори безвредната атмосфера, нужна за хармоничното развиване на детето. Той не би трябвало да постанова мненията и решенията си, като се крие зад жена си, а да разкрие мощните и слабите си страни и да не е просто убягващ или – още по-лошо – инатливо властнически.
Като е открит във връзка с личните си недостатъци, бащата разкрива пред детето си същинския свят, в който от него не се чака постоянно да е идеално. Това демонстрира на детето, че упражняването на властта не е наложително да е унизяващо, че здравото състезание и конкуренция не водят непроменяемо до стомашни язви и че качествата могат да са източник на наслада, а не на отчуждение. " Актовете на бащинство балансират поддръжката и грижите против потребността от определяне на граници за детинската взаимозависимост. "
Неадекватните бащински грижи
Неадекватен татко е този, който се държи по недопустим метод във връзка с сина си. По-долу следва резюме на методите, посредством които бащите могат да постановат голяма фрустрация върху децата си.
1. Продължителното неявяване на бащата заради някаква причина. Детето може просто да е изоставено, да е затворено в болница или някаква институция за дълъг интервал от време.
2. Н еоткликването на бащата на потребността на детето от обич и обвързаност. Той не дава отговор на търсещото грижи държание на детето и може интензивно да го отхвърля.
3. З аплахите на бащата за занемаряване, употребявани за принуждаване или дисциплиниране на детето. Те могат да се отнасят до занемаряване на фамилията, отдръпване на любовта, самоубийство, в случай че детето продължи да работи по избран метод, или даже до ликвидиране на майката или на детето.
4. Н асаждането на възприятие за виновност у детето от страна на бащата. Правят се изказвания, че държанието на детето е или ще бъде отговорно за заболяването или гибелта на един от родителите.
5. Б ащата " се залепва " за детето. В случая на татко пияч да вземем за пример детето може да е наложително " напъхано " в родителската роля и би трябвало да порасне прекомерно бързо.
Тези настройки или дейности, категоризирани от Антъни Стивънс, обезпечават красноречиво резюме на главните контузии, разказани от пациентите в тяхната терапия. Ще прибавя две други категории в листата: татковци, които постоянно бият синовете си, и такива, които ги трансформират в жертвени овни за всичко, което не е наред в фамилията.
Бащино държание от този тип прави по този начин, че на сина му липсва самонадеяност, той става прекалено страхлив и има компликации в адаптирането към нови условия. Често става неузрял и прекомерно подвластен, под властта на тревога, меланхолия, натрапливости, фикс-идеи и уплахи. Освен това ще е податлив мощно да потиска яростта си. Дълбоката му нужда от обич може да одобри странни форми, като половинчати опити за самоубийство, бягство от вкъщи, симулирана болест, диви обвинявания и всевъзможни операции.
Трябва също да отбележим, че доколкото са породени от " отсъствието " на бащата, тези изкривявания ще бъдат обезщетени в същата степен от безсъзнателния развой на идеализацията. Момче, чийто татко е напуснал дома, нормално ще го идеализира или ще търси съвършен бащин сурогат. Често то ще е толкоз заслепено от желанието си, че ще е некомпетентно да прави оценка точно бащините фигури, които си е избрало, и това ще докара до още едно изменничество от страна на бащата-заместител.
Какво демонстрират проучванията
Синовете, които не са получили съответни бащински грижи, постоянно се изправят пред следните проблеми: в юношеството си претърпяват комплициране във връзка с половата си еднаквост и одобряват женствени видове поведение; възприятието им за самокритика е нестабилно; потискат агресивността (а затова и потребността си от себеутвърждаване), упоритостите и любознателността си. Някои от тях могат да страдат от задръжки във връзка с сексуалността си. Често имат проблеми в ученето. Срещат компликации в уважаването на моралните полезности и приемането на отговорностите, лимитирано възприятие за дълг или обвързване към другите.
Отсъствието на граници ги затруднява да работят авторитетно или да почитат престижа на другите. Недостатъчната им вътрешна конструкция води до избрана отстъпчивост, липса на придирчивост, обща некадърност да провеждат дейно живота си. Освен това проучванията демонстрират, че е по-вероятно да станат хомосексуалисти, в сравнение с момчетата, чиито татковци са били задоволително присъстващи.
Неадекватно обгрижените от бащите синове са по-склонни да развият психически проблеми6, които се демонстрират под формата на малолетна престъпност и корист с алкохол и опиати. Тези държания се коренят надълбоко в протеста против патриархалното общество, който отразява като огледало за бащата следствията от неговото неявяване.
Първите стъпки с баща
Съвсем до неотдавна психолозите имаха вяра, че ролята на бащата в живота на детето стартира, когато то е на три или четири години и към този момент може да приказва. Някои психоаналитици в действителност разглеждаха частичното му наличие в фамилията като ползотворна и нужна фрустрация за детето. През последните 30 години обаче проучванията върху логиката на психиката на детското развиване осигуриха изумителна нова информация.
В Съединени американски щати и Норвегия няколко проучвания, включващи момчета с поведенчески проблеми, стигнаха до изводи, които мощно опонират на признатото разбиране: момчетата имат безспорна потребност от татко си в първите две години на съществуването си. Всички деца в проучванията са преживявали отсъствието на татко си през първите две години от живота. В множеството случаи бащите им са били бойци, напуснали дома, когато синовете им били доста дребни, или моряци, отсъстващи по девет месеца в годината.
Това, което е шокиращо, е, че тези момчета показват същите видове атипично развиване, както сираците в несъответстващите сиропиталища или момчетата, отгледани в фамилии с един родител и лишени от вероятни заместители на бащината ф
Юнгианският метод на създателя спомага за по-доброто схващане на проблемите на мъжката душeвност. Авторът показва средствата за изцеляване на дълбоките психически контузии, нанесени на нежната детска душeвност от отсъствието на бащата в детството. Осъзнатото отношение към казуса обаче би могло да спомогне за разрешаване на рецесията на мъжката индентичност.
Книгата е потребно четиво за всеки мъж, който желае да научи повече за себе си, както и за всички, интересуващи се от мъжката логика на психиката.
Ги Корно е канадски психотерапевт, почитател на школата на Юнг. Посвещава времето си на психотерапевтичната процедура и писането. Автор е на придобили международна популярност книги като " Отсъстващи татковци, изгубени синове ", " Има ли щастлива обич? " и други
Читателите на " Детски Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената на книгата в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук.
Въведение
Явявайки се пред парламентарна комисия по въпросите на психологичното здраве, Хъбърт Уолът – доктор и професор в Университета на Квебек в Шикотими – изрази загрижеността си, че никое държавно управление до момента не е формирало Комисия по ситуацията на мъжете. С поддръжката на статистическите доказателства той се зае да илюстрира несигурното общо здравословно положение на мъжете:
По време на детството и юношеството си мъжете е по-вероятно [от жените] да страдат от забавено психологично развиване, стеснен размер на вниманието заради " хиперактивност ", поведенчески проблеми, " свръхтревожност ", шизоидни компликации, преходни или хронични конвулсии, заекване, функционална енуреза и енкопрезия [непреднамерено уриниране и изхвърляне на изпражнения], сомнамбулизъм и кошмари, аутизъм1, както и упорити и характерни проблеми на развиването, като дислексия 2.
Като възрастни мъжете съставляват забележителен % от тези, които страдат от разстройства на личността, свързани с параноята и компулсивното3 или антисоциалното държание (както свидетелства огромният им брой в затворите). Те също така надалеч надвишават броя на дамите по честотата на транссексуализма4 и половите перверзии.
Д-р Уолът отбелязва, че четири пъти повече мъже страдат от алкохолизъм и наркомании; три пъти повече мъже се самоубиват и се ангажират във високорискови държания спрямо дамите. Мъжете са по-предразположени от дамите към шизофрения. Д-р Уолът заключава, че честото неявяване на татко или на мъжествени модели за дребните момчета, " наподобява, изяснява избрани поведенчески компликации, свързани с одобряването на половата еднаквост от страна на мъжете ".
Накратко, това значи, че макар привидната им самостоятелна природа огромен брой мъже търсят бащите си и доста от тях в действителност имат потребност от помощ. Аз също знам какъв брой огромна е тази нужда и с какво неспокойствие те желаят да се съберат дружно и да дискутират. През пролетта на 1987 година, откакто изнесох лекция на тематика: " Страхът от фамилиарност и изтласканата настъпателност у мъжете ", взех решение да провеждам еднодневен семинар за група от мъже. В събота сутринта 21 мъже ме чакаха във фоайето на Юнговия център в Монреал.
Там имаше татковци, женени и разведени, ергени, хомосексуалисти, един " пънк ", готвач, декоратор, счетоводител, художници, служащи в обществените грижи, терапевти, държавни чиновници и учители на възраст от 20 до 50 години. Това се оказа удивително прекарване – ден, изпълнен с извънредно учудващи изповеди и разкрития. Когато краят наближи, всички участници взеха решение да продължат постоянно да се срещат и да работят дружно.
На първия ми въпрос: " Чувствате ли се мъж? ", нито един не отговори утвърдително –дори най-възрастните, женени от 20 години, или тези, които имаха деца. Бързо стана видно, че нашето възприятие за еднаквост не подхожда наложително на житейските ни прекарвания, а е по-скоро обвързвано с вътрешното ни възприятие за здрава основа или нейната липса.
Именно неналичието на основа в живота на мъжете през днешния ден е това, за което желая да приказвам в тази книга. Искам да пиша за възприятието на злощастие, което тези мъже показаха в груповите сесии, и за проблемите, споделени от други, когато бяха сами с мен в моя кабинет. Искам да засегна и нещата, които започнахме да " разравяме " и да изследваме дружно, и изключително крехкостта на мъжката еднаквост.
Тя може би се отразява във обстоятелството, че в най-типичния случай мъжете през днешния ден вземат решение да имат първото си дете на 35- или 40-годишна възраст, което е много по-късен интервал в живота, в сравнение с този, в който техните прародители са поставяли началото на своите фамилии. Може ли това времево закъснение да е мярка за броя години, от които мъжете през днешния ден се нуждаят, с цел да консолидират личната си еднаквост?
Според мен е по този начин, въпреки че доста други фактори също оказват въздействие върху тези деца от следвоенния взрив на бебета: по-голямата степен на индивидуализъм, по-големия физически комфорт, увеличението на напрежението, невероятното разпространяване на софтуерните нововъведения и, несъмнено, ужасното възприятие за неустановеност по повод бъдещето на нашата планета. Интересно е обаче да се огледа на тези въпроси най-много от психическа позиция и тъкмо това считам да направя.
" Суровината " за тази книга идва от клинични наблюдения в практиката ми на аналитик. Всички случаи са били " дегизирани ", с изключение на в същностните си елементи, а материалът е употребен единствено със единодушието на засегнатите. Освен това би трябвало да се има поради, че моите образци и тълкования се занимават единствено с един аспект на даден човек, тъй че участва единствено един откъс на личността на индивида.
Следователно би било неточност въпросните случаи да се драматизират, като или се свръхопростяват, или се вършат пресилени систематизирания въз основата на материал, който по нужда е повърхностен. В няколко случая съм основал измислени герои, като съм комбинирал прекарванията си с няколко разнообразни лица.
Дискусията ми се основава и на символните облици от сънищата и безсъзнателното, които постоянно обогатяват наблюденията ни с многообразие и " помпозност ". Те имат огромното преимущество да обезпечават по-малко нереална основа за проучването на всяка съответна тематика и адресират директно света на страстите. Както споделя Юнг, нищо не е по-малко научно от разбора на сънищата, само че тяхната съответност впечатлява мозъка и ни настройва да мислим за непознатото, което лежи във всеки един от нас.
В последна сметка нали точно посредством интензивната визия за обещано нещо, посредством напъните ни да " напаснем " облика към страстта и посредством позволяването на най-съкровените ни мечти да изплуват на повърхността най-ефективно можем да разберем природата на психологичните феномени. Не е ли това методът, по който обективираме тези явления, с цел да водим разговор с тях? Митовете играят същата роля като тези облици: те слагат актуалните ни прекарвания в вероятност, като разкриват методите, по които прекарванията ни са извечно човешки.
Тази книга е синтез на всичко, което съм чел, видял, чул и почувствал по отношението на мъжете през последните три години, и на възприятията ми по отношение на личния ми живот като мъж. Не настоявам, че създадените хрумвания са по някакъв метод приключени или цялостни. Такива искания не са моята цел и във всеки случай не упорствам да бъда " прав ". Истината е, че се занимавам единствено с тези тематики, които ме превземат от вътрешната страна.
Въпросът за бащата и мъжката еднаквост прониква в актуалния свят от дълбините на груповото безсъзнателно.
Най-доброто, което можем да създадем, е да обмислим въпроса и да се опитаме да останем открити за новото развиване в процеса на появяването му. Образите, които ни обитават, ни тласкат към бъдещето. Не знам какво е мъжът, а още по-малко знам какво той би трябвало да бъде. По-скоро се пробвам да усещам какво е и да го
опозная от вътрешната страна. Опитвам се да разреша на мъжа в себе си да излезе на бял свят.
Няма съвършен модел за мъж, по този начин както няма идеално семейство. Всички ние сме артикули на повече или по-малко несъответстващо минало, което ни тика напред и ни кара креативен да се приспособяваме. Много от нашите родители е трябвало да се борят, с цел да обезпечат нещата от първа нужда, тъй че съзнанието им значително е несъмнено от потребността да подсигурят физическото си оцеляване. Те приказват единствено посредством дейностите си, неспособни да дадат вербален израз на любовта или разочарованията си. Имат компликации да дезангажират характерността си от функционалността си на татко и майка и се усещат неудобно по повод изразяването на вътрешните си усеща.
През прозореца на личното ни схващане можем да хвърлим взор върху свят, който е толкоз друг от техния, че всяка възможност за разговор наподобява невъзможна. Това е по този начин, тъй като рамките на нашия прозорец са психически и ние гледаме света през тях като мрежа от психически взаимоотношения. Не би трябвало обаче да забравяме, че точно образованието и материалната сигурност, направени вероятни от нашите родители, ни подкрепят да реагираме на вътрешните потребности, които ни занимават през днешния ден.
Не майките и бащите осъждам в тази книга, а мълчанието, което обгръща всички ни. Ролята на синовете през днешния ден е най-сетне да разчупят това безмълвие. Душата на света се крие постоянно когато има спорове и безредици. Точно тази скрита душа тормози мъжете през днешния ден. Повече от всеки път седим на горещия стол на смяната.
1. Отсъстващият татко
Психоаналитиците би трябвало да сондират въображението.
Независимо дали човек мисли за утопичен, алегоричен или същински татко (имайки поради, че действителното не съществува), разточителството на обозначителите, свързани с бащата, прикрива един значим факт: те са празни.
Кристиан Оливие
Мълчанието на бащата
Едва бях почнал да пиша тази глава, когато си спомних сън от предходната нощ:
Трябва да оказа помощ на полово привлекателна, тъмнокоса, динамична Джейн Фонда да изкачи наедрял, възрастен господин на втория етаж на прилежащата постройка, тъй че да може да отиде до тоалетната. Когато започваме катеренето по стълбите, мъжът застава непосредствено зад мен и ме сграбчва за колана. Той не прави нищо, с цел да ни улесни, тъй че изкачването е извънредно мъчно – би трябвало безусловно да го повличам зад мен. Чувствам цялата му тежест, която ме дърпа обратно, а коланът, обтегнат до разкъсване, се впива мъчително в тялото ми.
Появявайки се отначало тъкмо сега, когато започвах да пиша, този сън ме накара да се замисля какъв брой е мъчно човек да се конфронтира с предишното: да влачи възрастния мъж, който го символизира, до място, където може да получи облекчение. Как предишното се надвесва над мен и се врязва в тялото ми! Колко тежко е да се " издигнат " прекарванията ми с татко ми в царството на съзнанието!
За благополучие Джейн Фонда е там, с цел да ми помогне – това в действителност е тежко физическо упражнение! В съня тя е в действителност индивидът, поради който го върша, като че ли моята анима5 под формата на актриса – специалист в изразяването на страстите – изисква слагане завършек на мълчанието, което съм наследил.
Толкова доста неща излязоха на повърхността с този сън: положителните и неприятните моменти на връзката с татко ми. Спомних си игрите, които играехме, метода, по който нормално се съюзявахме против майка ми. Неговите истории по какъв начин е израснал в горите, бедното му, само че щастливо детство, годините, през които е работил като дървар, преместването му в града. Тези истории бяха станали същински легенди за мен – легенди, които по този начин и не се пробвах да чуя. Тогава напълно ненадейно – когато навлязох в пубертета, когато се нуждаех най-силно от него, – него към този момент го нямаше. Той беше липсващ, изпарил се крепко пушек.
Истината е, че аз бях този, който се изпари, когато отидох в училище-пансион в семинарията. В началото се връщах за по четири часа на седмица, с цел да видя фамилията си. Спомням си по какъв начин всяка неделя се надявах да имаме някакъв диалог – татко ми и аз. Обикновено седях във фотьойла на майка ми, в профил на този, в който сядаше татко ми, с цел да си чете вестника. Толкова доста желаех той да ми каже нещо, да приказва с мен, да ми опише каквото и да е: за неговата работа, за ракети и галактически кораби – без значение. Непрестанно се пробвах да изобретявам въпроси, които можеха да го заинтересуват. Отчаяно нуждаейки се от неговото самопризнание, играех " мъжа ". Това по този начин и не проработи.
Може би просто не го интересувах или е чувствал, че към този момент си е извършил дълга. В края на краищата на него дължа образованието, което той не получи.
По-късно, в края на образованието ми (и до момента в който татко ми страдаше от личната си липса на образование), ние в действителност се опитахме да водим няколко диалога, само че те постоянно стигаха до глуха улица. Начинът, по който той защитаваше мненията си, не оставяше място за моите – най-малко аз по този начин го възприемах. Баща ми още веднъж ме остави самичък, отказвайки да ме признае – моите причини бяха безполезни и постоянно щяха да си останат такива. Можех да се пробвам, само че не бях мъж. Само в случай че знаеше какъв брой старателно се пробвах да го доближи, какъв брой се нуждаех от него! Ако просто му го бях споделил...
Макар че бях доста дребен по това време, към момента си припомням по какъв начин, когато братята му ни идваха на посетители, прекарваше с тях по цялостен следобяд в приземния етаж, говорейки за всичко – от Бог до смисъла на живота. Кацнал на върха на стълбите, слушах ехото от техните диалози и бях заслепен: нямах самообладание да порасна, тъй че да мога и аз да вземам участие в тях. Когато в действителност пораснах обаче, татко ми се опасяваше да разисква нещата с мен, тъй като моите полезности бяха прекомерно разнообразни от неговите. Всичко, което правеше, беше да провокира виновност у мен с мълчанието си.
Седях си там във фотьойла на майка ми, чакайки го да заприказва. Чувствах се страхлив, със завързан език – просех удостоверение на възмъжаването ми. Мълчанието на татко ми обаче ми наложи да остана вечно малко момче, изпитващо благоговение към неговата сдържаност, която аз неправилно вземах за мощ.
Всички тези фрагменти са част от история, която надали може да се назова трагична: в последна сметка имах татко, който " го имаше " повече, в сравнение с бащите на множеството младежи по това време. Разказването на тази история обаче към момента ми предизвиква болежка. И до ден сегашен постоянно, когато желая да приказвам съществено за татко си, се усещам с вързан език. Наляга ме тежест, невидима преграда, която наподобява извънредно сложна за превъзмогване. Сякаш е някакво табу да приказвам с него.
Тя несъмнено си остава без значение от положителните ни планове. Единствената разлика е, че в този момент усещам, че аз съм също толкоз виновен за това, колкото и той. Обичам татко си, само че не знам по какъв начин да разруша стената посред ни. От време на време даже мисълта да я съборя ми наподобява нечестна. Какво е това нещо, от което съм толкоз изплашен?
Законът на мълчанието
От лекциите и практиката си като аналитик към научил, че болката, която усещам, се споделя от доста други хора. Всички мъже живеят повече или по-малко в наследено безмълвие, което се предава от потомство на потомство – безмълвие, което отхвърля потребността на всяко момче от признание (или потвърждение) от страна на татко му. Сякаш бащите ни са задължени да съблюдават предписание на мълчанието, постановяващо, че тези, които приказват, са опасност за мъжката взаимност.
Бащите ни са избягали в горите или в таверните на своята работа. Търсели са избавление в колата си, вестниците, телевизионните стратегии. Често са избирали да избягат в нереален, синтетичен свят – свят, обособен от действителността на сегашното, от всекидневните прекарвания, от личните си тела. В предишното и в сегашното мъжете се предават пред мощното прелъщение на масмедиите, пеещи им като морските сирени, които желали да подмамят Одисей на острова. Зависимостта им от медиите, сходна на пристрастяването към опиатите, им разрешава да заобикалят говоренето, населяването на личното тяло, влизането във взаимоотношения.
Псевдонезависимостта на мъжете в действителност не е нищо повече от неуловима форма на самопогълнатост.
В реалност не можем да обвиним за всичко бащите си, защото самите те са жертва на историята. Очевидно ние през днешния ден сме надалеч от екологичната ниша, която е разрешавала на младите мъжки екземпляри от биологичния ни тип постоянен достъп до бащите им, с цел да следят по какъв начин те вършат нещата.
Съвременните мъже в действителност имат доста малко случаи да претърпяват или да актуализират мъжествения си капацитет в наличието на бащите си. От началото на индустриалната епоха сред бащите и синовете съществува все по-малък контакт. Изкривяването, наподобява, е пропълзяло сред вродените потребности на синовете и държанието на днешните татковци, които като че ли са почтени за жалост фигури, хванати в клопката на орис, по отношение на която са безсилни. Бащите все по-силно се усещат във вакуум, откакто навиците на предците не престават да избледняват и това от ден на ден способства за краха на мъжката еднаквост.
" Боже мой, за какво си ме изоставил? "
Митовете ни разкриват базисните структури на историята: мълчанието на бащата и страданието на сина са публично възвестени в християнския мит – централният мит, който е управлявал еволюцията ни през последните два века и в удивителна степен е белязан от отсъствието на бащата. Бащинството на св. Йосиф е сложено под подозрение през цялото време и той взе участие доста малко в дейния живот на сина си Исус. Той не е там, в подножието на кръста с Мария и апостолите; не Йосиф, а Мария е тази, която държи мъртвия си наследник в ръце и която е обезсмъртена от Микеланджело в неговата " Пиета ". Думите на Христос на кръста надали биха могли да бъдат по-явни: " Господи, Боже мой, за какво си ме изоставил? "
Отсъстващият татко
В по-непосредствен смисъл, в случай че погледнем статистиката за бащите, които физически отсъстват от вкъщи, откриваме, че казусът на отсъстващите татковци е извънредно необятно публикуван. В Съединени американски щати да вземем за пример едно на всеки пет деца живее в дом без татко. Фактически е изчислено, че едно на всеки четири деца живее в семейство с един родител и че 89% от тези фамилии се оглавяват от дами.
В Канада съгласно преброяването на популацията от 1986 година едно на всеки седем деца живее в семейство без татко. Едно на всеки пет фамилии (18,8%) има единствено един родител, а от фамилиите с един родител 79% са ръководени от жена. С други думи, фамилиите с един родител съставляват 16% от всички деца, живеещи в дома си, а 13% от тях живеят в семейство, в което няма татко. В Квебек, където е моята аналитична процедура, пропорцията е още по-висока: едно на всеки шест деца няма татко в дома си. Двадесет % от всички фамилии имат единствено един родител и 79% от тях се оглавяват от дами. Те съставляват 18% от общия брой на децата в Квебек, от които 14% живеят без бащите си.
Във Франция съгласно данните от преброяването на популацията през 1982 година 1 307 860 деца под 24-годишна възраст живеят в фамилии с един родител, ръководени от дами. Federation syndicale des familles monoparentales [Синдикална федерация на фамилиите с един родител] пресмята, че през 1988 година съвсем два милиона деца са живели с един родител, в 85% от случаите дами.
Това значи, че във Франция близо 1 700 000 деца живеят без татко. В Швейцария през 1980 година има 170 485 деца, живеещи без бащите си. Колкото и изумителни да са тези числа, те вземат поради единствено обстановките, в които бащата физически отсъства, и не могат да ни кажат дали бащите, които участват в дома, са съответни или не.
Отсъстващи татковци
Терминът отсъстващи татковци в заглавието на тази книга цели да съобщи доста по-широк смисъл. Той се отнася както до физическото, по този начин и до психическото неявяване на бащите и внушава по едно и също време и духовно, и прочувствено неявяване. Той загатва и концепцията за татковци, които, въпреки физически да участват, се държат по недопустим метод: властническите татковци да вземем за пример са ревнуващи от качествата на синовете си потисници, които задушават опитите им за творчество или себеутвърждаване.
Емоционалната неустойчивост на бащите алкохолици държи синовете им в непрекъснато положение на неустановеност.
Изгубени синове
Втората част на заглавието – изгубени синове – цели да подчертае неналичието на прочувствени връзки сред бащите и синовете.
Тя внушава не толкоз, че синовете са изгубени в някакъв безспорен смисъл, а че са били изгубени за бащите, които неумишлено търсят.
Тази липса на внимание от бащата води до синовната некадърност да се разпознава с татко си като средство за определяне на лична мъжка еднаквост. По сходен метод наследник, лишен от удостоверение и сигурност, дадени му от наличието на бащата, е некадърен да се придвижи към зрялата възраст.
В случаите, когато родителят е принудител, слаб или непрестанно пийнал, синът може да го счита за толкоз неприветлив, че изрично да отхвърля да се разпознава с мъжкото – той освен ще презира татко си, само че и ще се опита да не му наподобява в каквото и да било.
Крехкостта на мъжката еднаквост
Мълчанието на бащата диктува крехкостта на половата еднаквост на сина. Знаем, че личността се построява и диференцира посредством серия от идентификации. Идентификацията се дефинира като " психически развой, в който субектът асимилира аспект, свойство или характерност на различен индивид и трансформира себе си изцяло или отчасти въз основата на този модел ". За да образувате идентичността си, би трябвало да се идентифицирате с някой различен, би трябвало да структурирате себе си посредством инкорпорирането на някой различен в себе си, посредством консолидираното му чрез имитацията.
Преди тази идентификация да може да се реализира обаче, би трябвало най-малко неясно да сме осъзнали някакъв общ детайл сред себе си и другия. Процесът е задвижен от това, което Фройд назовава първична фикция – посредством нея ние сме свързани с другия.
Тази вродена наклонност, на която Юнг по-късно дава името архетип, подкрепя сина да разпознае себе си в татко си.
Жената " е ", мъжът " е изработен "
Първото обектно отношение на детето, първата му идентификация е с майката. За да стане " мъж " обаче, дребното момче би трябвало да премине от тази първична идентификация с майка си към идентификация с татко си. Това преместване на идентификацията е толкоз внимателен и изпълнен с рискове развой, че в племенните общества се акцентира от ритуали на инициацията, целящи подпомагането на юношата да стартира живота си като зрял мъж.
Инициацията на юношите е един от най-силно структурираните и широкоразпространени ритуали в света; тези за девойките, въпреки че съществуват, не са универсални и постоянно са по-малко развити. Фактически, що се отнася до половата еднаквост, бихме могли да кажем, че дамите " са " дами, до момента в който мъжете би трябвало " да бъдат направени " мъже.
Началото на менструацията, сигнализираща способността на девойката да има деца, открива женската ѝ еднаквост и като че ли обезпечава естествена инициация, посредством която тя се придвижва от положението на госпожица към това на жена. За мъжете обаче природата би трябвало да бъде допълнена с развой на образование, с цел да се трансферира към различен обект първичната идентификация с майката. Ритуалите на инициацията целят отбелязването на формалното обособяване на момчето от майка си и новия му статус като мъж.
В реалност ритуалите на инициацията за юношите са толкоз необятно публикувани, че с съображение можем да се запитаме дали мъжествеността на момчетата изобщо би се появила, в случай че не беше насилена по този метод. Биолозите удостоверяват, че в ембрионалния етап всички ние в началото сме от женски пол: в самото начало на бременността мъжките характерности на плода не могат да се уловят. Това, наподобява, внушава, че мъжествеността би трябвало да бъде прибавена – и може би изяснява крехкостта.
Тази биологична действителност евентуално изяснява обстоятелството, че мъжката еднаквост има потребност – най-малко на психическо равнище – непрекъснато да бъде подкрепяна от друго мъжко наличие, с цел да остане постоянна. Съществуването на някои племена, в които мъжете плетат, а дамите работят на полето, демонстрира, че това, което познаваме като неустрашимост, остава неразвито, до момента в който не се разсъни посредством ритуала.
Племенният свят преглежда идентификацията с бащата като следваща идентификацията с майката. Интересно е също да се означи, че фамилията с един родител следва племенния модел, при който синовете в пубертета постоянно непринудено показват предпочитание да отидат да живеят при татко си. В реалност в душeвността по едно и също време се реализират няколко идентификации. За да може синът да се разпознае в татко си, той би трябвало да участва.
Триъгълникът
За да се развие, мъжът би трябвало да се разпознава с майка си и с татко си. Триъгълникът баща–майка–син би трябвало да размени диадата майка–син. Ако бащата обаче отсъства, няма транспорт на идентификацията от майката към бащата и синът остава затворен в идентификацията си с нея. Отсъствието на бащата автоматизирано покачва въздействието на майката, която по този метод е натоварена с прекомерно тежка отговорност. При тези условия триъгълникът по този начин и не получава опция да се образува вярно и непосредственият резултат е, че във връзка с половата си еднаквост синовете се развиват в колоси на глинени крайници.
Макар майките постоянно да са играли водещата роля в портретите на мъжете от идващите страници, би трябвало да се има поради, че това са тристранни истории – любовни триъгълници.
Въпреки че психоаналитичната литература в обилие разказва въздействието на майките върху синовете им, в това отношение тя постоянно е забравяла да означи, че тези майки са вездесъщи и всемогъщи, тъй като бащите са липсвали – в действителност толкоз отсъстващи, че неналичието им просто е била вземана за дадена.
Сега, когато чуя пациент да се оплаква от майка си, това, което също слушам (макар че не се изрича открито), е, че татко му е отсъствал. Следователно задавам въпроси и предлагам тълкования, ориентирани към изясняването на взаимоотношението баща–дете. Това е належащо, тъй като черната дупка, оставена от отсъствието на бащата, нормално се запълва с възмущение, виновност, идеализации и съмнение, които другояче биха могли да останат неразучени даже в терапия, отнемаща години. Да имаш майка, която е преобладаваща, свръхпредпазваща, потискаща или неприсъстваща, съвсем неизбежно показва, че бащата е отсъствал.
Присъстващият татко
Бащата е първият важен различен, който детето среща отвън утробата на майка си. За новороденото той на първо място съставлява – въпреки и много неотчетливо – не-майката; той въплъщава всичко, което не е тя. Той става третото настоящо лице в любовната история, привнасяйки детайл на разлъка сред майката и детето. Самото му наличие задейства развой на диференциация, защото посредством " притежаването " на жена си той слага завършек на блаженото положение на симбиоза, в което майката и детето са живели: " Твоята майка е моя жена и обича и мен! " – декларира той. Детето усеща, че към този момент не е единственият обект на предпочитание.
Следователно бащата по този метод въплъщава правилата на действителността и реда в фамилията.
При по-дълбок разбор обаче се вижда, че същинският отделител на майката и детето не е бащата, а по-скоро желанието – желанието на двойката да се открие един различен отвън детето.
Дори и единствено като среда, посредством която на желанието се дава израз, наличието на бащата е значително. Някои татковци слагат жесток завършек на симбиозата сред майката и детето, тъй като ревнуват от голямото количество внимание, изливано върху бебето. Като общо предписание обаче любовното предпочитание на двойката един към различен приключва изключителното обаяние от детето – нещо, от което за известно време новороденото има потребност, в случай че би трябвало да има здрав старт в живота.
Бащата му оказва помощ да откри вътрешна конструкция. По-конкретно, неговото наличие прави допустимо детето (особено момчето) да развие лична настъпателност (себеутвърждаване и дарба за самозащита), половост, възприятие за проучване, метод към Логоса или дарба за абстрахиране и обективиране.
Бащата също така оказва помощ на синовете си (и на дъщерите си) да създадат прехода от света на фамилията към света на огромното общество, въпреки че майката също играе засилваща се роля в прекрачването на тази бездна. Като цяло, децата, които са били съответно обгрижвани от татко си, демонстрират повече самонадеяност в проучването, в избора на професионална кариера и в персоналните си начинания.
Бащината обич постоянно се показва в условни термини като метод за поощряване на достиженията на детето: " Ако успееш в еди-какво си, ще ти дам това, което искаш. " Присъствието на този конвенционален детайл е от сериозно значение за разрастващото се възприятие на отговорност на детето, за желанието му да ревизира и да прекрачва границите и даже за уважаването на откритите йерархии. Той обаче ще има позитивно въздействие единствено в случай че е балансиран с обич и обвързаност.
За да може любовта на бащата да е недвусмислена, той би трябвало да обръща подобаващото внимание. Трябва да прекарва време с децата си – качествено време е актуалната фешън фраза. Девет минути на ден за децата сочат американските проучвания като междинен индикатор за грижите на бащата, а това просто не е задоволително. Родителят би трябвало да демонстрира автентичен интерес към самодейностите на децата си и в същото време деликатно да дефинира някои граници.
Установяването им ще сътвори безвредната атмосфера, нужна за хармоничното развиване на детето. Той не би трябвало да постанова мненията и решенията си, като се крие зад жена си, а да разкрие мощните и слабите си страни и да не е просто убягващ или – още по-лошо – инатливо властнически.
Като е открит във връзка с личните си недостатъци, бащата разкрива пред детето си същинския свят, в който от него не се чака постоянно да е идеално. Това демонстрира на детето, че упражняването на властта не е наложително да е унизяващо, че здравото състезание и конкуренция не водят непроменяемо до стомашни язви и че качествата могат да са източник на наслада, а не на отчуждение. " Актовете на бащинство балансират поддръжката и грижите против потребността от определяне на граници за детинската взаимозависимост. "
Неадекватните бащински грижи
Неадекватен татко е този, който се държи по недопустим метод във връзка с сина си. По-долу следва резюме на методите, посредством които бащите могат да постановат голяма фрустрация върху децата си.
1. Продължителното неявяване на бащата заради някаква причина. Детето може просто да е изоставено, да е затворено в болница или някаква институция за дълъг интервал от време.
2. Н еоткликването на бащата на потребността на детето от обич и обвързаност. Той не дава отговор на търсещото грижи държание на детето и може интензивно да го отхвърля.
3. З аплахите на бащата за занемаряване, употребявани за принуждаване или дисциплиниране на детето. Те могат да се отнасят до занемаряване на фамилията, отдръпване на любовта, самоубийство, в случай че детето продължи да работи по избран метод, или даже до ликвидиране на майката или на детето.
4. Н асаждането на възприятие за виновност у детето от страна на бащата. Правят се изказвания, че държанието на детето е или ще бъде отговорно за заболяването или гибелта на един от родителите.
5. Б ащата " се залепва " за детето. В случая на татко пияч да вземем за пример детето може да е наложително " напъхано " в родителската роля и би трябвало да порасне прекомерно бързо.
Тези настройки или дейности, категоризирани от Антъни Стивънс, обезпечават красноречиво резюме на главните контузии, разказани от пациентите в тяхната терапия. Ще прибавя две други категории в листата: татковци, които постоянно бият синовете си, и такива, които ги трансформират в жертвени овни за всичко, което не е наред в фамилията.
Бащино държание от този тип прави по този начин, че на сина му липсва самонадеяност, той става прекалено страхлив и има компликации в адаптирането към нови условия. Често става неузрял и прекомерно подвластен, под властта на тревога, меланхолия, натрапливости, фикс-идеи и уплахи. Освен това ще е податлив мощно да потиска яростта си. Дълбоката му нужда от обич може да одобри странни форми, като половинчати опити за самоубийство, бягство от вкъщи, симулирана болест, диви обвинявания и всевъзможни операции.
Трябва също да отбележим, че доколкото са породени от " отсъствието " на бащата, тези изкривявания ще бъдат обезщетени в същата степен от безсъзнателния развой на идеализацията. Момче, чийто татко е напуснал дома, нормално ще го идеализира или ще търси съвършен бащин сурогат. Често то ще е толкоз заслепено от желанието си, че ще е некомпетентно да прави оценка точно бащините фигури, които си е избрало, и това ще докара до още едно изменничество от страна на бащата-заместител.
Какво демонстрират проучванията
Синовете, които не са получили съответни бащински грижи, постоянно се изправят пред следните проблеми: в юношеството си претърпяват комплициране във връзка с половата си еднаквост и одобряват женствени видове поведение; възприятието им за самокритика е нестабилно; потискат агресивността (а затова и потребността си от себеутвърждаване), упоритостите и любознателността си. Някои от тях могат да страдат от задръжки във връзка с сексуалността си. Често имат проблеми в ученето. Срещат компликации в уважаването на моралните полезности и приемането на отговорностите, лимитирано възприятие за дълг или обвързване към другите.
Отсъствието на граници ги затруднява да работят авторитетно или да почитат престижа на другите. Недостатъчната им вътрешна конструкция води до избрана отстъпчивост, липса на придирчивост, обща некадърност да провеждат дейно живота си. Освен това проучванията демонстрират, че е по-вероятно да станат хомосексуалисти, в сравнение с момчетата, чиито татковци са били задоволително присъстващи.
Неадекватно обгрижените от бащите синове са по-склонни да развият психически проблеми6, които се демонстрират под формата на малолетна престъпност и корист с алкохол и опиати. Тези държания се коренят надълбоко в протеста против патриархалното общество, който отразява като огледало за бащата следствията от неговото неявяване.
Първите стъпки с баща
Съвсем до неотдавна психолозите имаха вяра, че ролята на бащата в живота на детето стартира, когато то е на три или четири години и към този момент може да приказва. Някои психоаналитици в действителност разглеждаха частичното му наличие в фамилията като ползотворна и нужна фрустрация за детето. През последните 30 години обаче проучванията върху логиката на психиката на детското развиване осигуриха изумителна нова информация.
В Съединени американски щати и Норвегия няколко проучвания, включващи момчета с поведенчески проблеми, стигнаха до изводи, които мощно опонират на признатото разбиране: момчетата имат безспорна потребност от татко си в първите две години на съществуването си. Всички деца в проучванията са преживявали отсъствието на татко си през първите две години от живота. В множеството случаи бащите им са били бойци, напуснали дома, когато синовете им били доста дребни, или моряци, отсъстващи по девет месеца в годината.
Това, което е шокиращо, е, че тези момчета показват същите видове атипично развиване, както сираците в несъответстващите сиропиталища или момчетата, отгледани в фамилии с един родител и лишени от вероятни заместители на бащината ф
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ