Откъс от "Чуждестранният легион" на Кларис Лиспектор
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Чуждестранният легион ", с създател Кларис Лиспектор, възложен от Издателство " Жанет 45 "
Tpинaйceттe paзĸaзa в " Чyждecтpaнният лeгиoн " ca литepaтypнo, интeлeĸтyaлнo и фopмaлнo пpeдизвиĸaтeлcтвo.
" Heжнo oбичaм нeзaвъpшeнoтo, нeдoдялaнoтo, oнoвa, ĸoeтo нeyмeлo oпитвa ĸpaтъĸ пoлeт и тpoмaвo тyпвa нa зeмятa ", ĸaзвa тяxнaтa aвтopĸa Kлapиc Лиcпeĸтop, eднo oт нaй-впeчaтлявaщитe пepa нa XX вeĸ.
И cъщeвpeмeннo дoĸaзвa и oпpoвepгaвa тaзи cвoя oбич в eлeгaнтнo минимaлиcтичнитe cи, нo и нeoгpaничeнo вълнyвaщи иcтopии. Πo cтpaницитe нa cбopниĸa дeтcтвa зaвъpшвaт c тpяcъĸ; зaд вcяĸo яйцe пpoзиpa ĸocмичecĸa ĸoнcпиpaция; cъбoтeн oбяд cтaвa пoвoд зa eĸзиcтeнциaлнa paвнocмeтĸa; eднa мaшинoпиcĸa пocягa нa дpyгa, a пo yлицитe нa Pиo ce ĸyпyвaт мaймyнĸи, cъcтoи ce миcтичнa cpeщa c ĸъщa и двe мaлĸи pижи cъщecтвa ce paзпoзнaвaт ĸaтo пoлoвинĸи oт нeoчaĸвaнo цялo...
Πpoзaтa нa Kлapиc Лиcпeĸтop, гoлямaтa бpaзилcĸa пиcaтeлĸa oт втopaтa пoлoвинa нa XX в., e ĸaтo лeнтa нa Mьoбиyc – вcичĸo e ĸaĸтo ce виждa, нo и ĸaĸтo би ce видялo, aĸo ce зaвъpтeшe oтнoвo и oтнoвo... – Еl Вооmеrаn(g)
Cвят, пълeн cъc зъби и нoĸти, c тpecĸaви жeлaния и нyжди гъмжи пoд пoвъpxнocттa нa xpиcими cъщecтвyвaния, дpecиpaни oт тoчни нaвици и cтeгнaти c възлитe нa ceмeйcтвoтo, любoвтa и дългa... – Раgіnаunо
Maгиятa нa Лиcпeĸтop нe ce зaxpaнвa, ĸaĸтo e пpи Гapcия Mapĸec, oт cyбтpoпичния ĸлимaт и ĸopeннитe ĸyлтypи нa Южнa Aмepиĸa, a oт изтoчнoeвpoпeйcĸия юдaизъм, oт глинaтa нa Гoлeм, oживял пo чyдo. – Dіе Wеlt
" Пътуване до Петрòполис " е част от сборника с разкази " Чуждестранният легион " от Кларис Лиспектор (1920–1977) – бразилска писателка и публицистка, чието извънредно, постоянно ексцентрично творчество се счита за едно от най-високите постижения на латиноамериканската и международната литература. " Чуждестранният легион " излезе в поредицата " Кратки разкази вечно " на издателство Жанет 45 и е първата опция за допир на необятната аудитория в България с Лиспектор. Преводът на тринайсетте истории от португалски е на Даринка Кирчева, а художественото оформление – на Люба Халева. В поредицата, която през последните години ни срещна с Етгар Керет, Аугусто Монтеросо, Исак Башевис Сингер, Миленко Йергович, Туве Янсон, Джорджо Манганели, следва публикуването на мозамбиканеца Мия Коту и на Шърман Алекси, най-значимия представител на актуалната литература на американските индианци.
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Пътуване до Петрòполис "
Беше сухичка бабичка, която, кротка и упорита, като че ли не разбираше, че е сама на света. Очите ѝ постоянно сълзяха, ръцете лежаха отпуснати върху плътната черна рокля – остарял документ за живота ѝ. По вкоравения към този момент плат трохи самун бяха залепнали от лигата, която в този момент избиваше още веднъж като спомен от люлката. Личеше и жълтеникаво леке от яйце, изядено преди две седмици. И следи от местата, където нощуваше.
Винаги намираше къде да преспи – в дома ту на един, ту на различен. Когато я питаха за името ѝ, споделяше с рафиниран от отпадналост и дългогодишно положително образование глас:
– Мосиня.
Хората се усмихваха. Доволна от провокирания интерес, тя обясняваше:
– Името ми, същинското ми име е Маргарида.
Тялото ѝ беше дребно, мрачно, нищо че в миналото е била висока и светла. Имала татко, майка, мъж и две деца. Всички един след различен измрели. Останала единствено тя, с гуреливи очакващи очи, съвсем покрити с леко бяло покривало. Когато ѝ даваха лепта, даваха малко, тъй като беше дребна и в действителност не се нуждаеше от доста храна. Когато ѝ даваха постелка, даваха ѝ стеснен и корав креват, тъй като Маргарида последователно бе изгубила размер. Тя много-много не благодареше: усмихваше се и кимаше с глава.
Напоследък спеше, неразбираемо по каква причина, в стаята в дъното на огромна къща на необятна улица с доста дървета, в Ботафого. Стопаните намираха Мосиня за занимателна, само че през множеството време забравяха за нея. Пък и тя беше тайнствена бабичка. Ставаше на разсъмване, оправяше джуджешкото си легло и пъргаво се изнасяше, като че ли къщата гори. Никой не знаеше къде върви. Веднъж една от девойките в дома я попита какво прави. Тя отвърна с блага усмивка:
– Разхождам се.
Стори им се занимателно бабичка, която претърпява от лепта, да се разхожда. Но беше правилно. Мосиня бе родена в Мараняо и постоянно бе живяла там. В Рио бе пристигнала наскоро с една доста добра жена, която желала да я настани в старешки дом, само че по този начин и не се получило: дамата отпътувала за Минас и дала някакви пари на Мосиня, с цел да се устрои в Рио. И старицата се разхождаше, с цел да опознае града. Макар че стигаше човек да седне на скамейка на някой площад, с цел да види какво е Рио де Жанейро.
Животът ѝ течеше без разтърсвания, до момента в който един ден стопаните на къщата в Ботафого не се изненадаха, че я държат у тях толкоз от дълго време, и не сметнаха, че по този начин повече не може. В прочут смисъл имаха право. Всички там бяха доста заети, понякога изникваха сватби, празненства, годежи и посетители. И когато минаваха забързани около старицата, се сепваха сюрпризирани, като че ли някой ги е прекъснал с леко потупване по рамото: " Хей! ".
Едно от девойките дори усещаше някакво яростно стеснение, старицата го дразнеше без причина. Особено непрекъснатата ѝ усмивка, въпреки момичето да разбираше, че е безобидна мимика. Навярно по липса на време дълго не повдигаха въпроса. Но когато на някого му хрумна да я пратят да живее в Петрополис при снахата германка, предлагането му се посрещна с надалеч по-оживено единодушие, в сравнение с можеше да провокира една бабичка.
И по този начин, когато синът на стопаните отиде с годеницата и двете си сестри в Петрополис за почивните дни, взе и старицата в колата.
Защо Мосиня не мигна предната нощ? При мисълта за странствуване във вкочаненото тяло сърцето ѝ се отърси от ръждата, изсъхнало и разхлопано, като че ли е глътнала огромен хап без вода. На моменти не можеше и да диша. Цяла нощ си приказва, от време на време на всеослушание. Възбудата от обещаната разходка и житейската смяна внезапно проясняваха някои нейни мисли. Спомни си неща, които преди дни би се заклела, че не са и съществували. Като се стартира със сина ѝ, прегазен от трамвай в Мараняо – в случай че беше живял измежду тукашното улично придвижване, и в Рио щеше да си загине от същото.
Спомни си за косите му, за облеклата. Спомни си чашата, която Мария Роза счупи, и по какъв начин тя навика Мария Роза. Да знаеше, че щерка ѝ ще почине при раждане, несъмнено, нямаше да вика. Сети се и за мъжа си. Помнеше го единствено по риза. Но това не беше допустимо, сигурна беше, че той ходеше на работа с униформа на разсилен, по празник носеше сако, да не приказваме, че няма по какъв начин да е отишъл на погребенията на сина и на щерка си без връхна дреха. Търсенето на мъжовото ѝ сако още повече умори старицата, която се въртеше като пумпал в леглото. Изведнъж откри, че леглото е твърдо.
– Ама че твърд креват! – сподели високо измежду нощ.
Цялата ѝ сензитивност беше нащрек. Части от тялото, от дълго време изключени от съзнанието ѝ, в този момент изискваха нейното внимание. И внезапно – но какъв безумен апетит! Обсебена, Мосиня стана, развърза едно малко вързопче и измъкна сухия резен с масло, който скрито къташе от два дни. Изгриза хляба като мишка и ожули до кръв местата в устата си, където венците се бяха оголили. От храната живваше от ден на ден. Успя, въпреки и незадълбочено, да зърне по какъв начин мъжът ѝ се сбогува на потегляне за работа. Едва откакто споменът се изпари, осъзна, че е пропуснала да забележи дали е бил по риза, или не. Легна си отново и се зачеса, цялата обзета от сърбеж. Прекара остатъка от нощта в тази игра да съзира за момент, а след това да не съумява към този момент да види. Призори заспа.
И за първи път се наложи да я будят. Още по мрачно едната госпожица пристигна да я повика, към този момент с вързана кърпа и куфарче в ръка, а Мосиня ненадейно помоли да я почакат, с цел да се среше. Треперливите ръце стискаха счупения гребен и решеха ли, решеха. Тя не беше жена, която ще тръгне на разходка, без преди този момент добре да си е вчесала косата.
Когато най-накрая пристъпи към колата, младежът и девойките се изненадаха от радостния ѝ тип и забързаните крачки. " По-здрава е и от мен! ", пошегува се той. Сестра му подметна: " Пък аз даже я съжалявах! ".
Мосиня се настани до прозореца на колата, попритисната от двете сестри, седнали на същата седалка. Нищо не споделяше, усмихваше се. Но когато колата потегли и я тласна обратно, усети болежка в гърдите. Не беше единствено от наслада – нещо се скъса. Момчето се обърна:
– Да не ти прилошее, бабче!
Момичетата се разсмяха, изключително това до него, което понякога облягаше глава на рамото му. От вежливост старицата понечи да отговори, само че не можа. Понечи да се усмихне, не съумя. Огледа всички със сълзящи очи, само че другите към този момент знаеха, че това не е рев. Нещо по лицето ѝ помъти някак насладата на едното момиче и му придаде инатлив тип.
Пътуването се получи отлично.
Девойките бяха удовлетворени, Мосиня още веднъж се усмихваше. И въпреки сърцето ѝ мощно да биеше, всичко се понареди. Минаха около гробище, минаха около магазин, дърво, две дами, боец – котка! – надписи... всичко погълнато от скоростта.
Когато се разсъни, Мосиня не знаеше към този момент къде се намира. Шосето изцяло бе просветляло: беше тясно и рисково. Устата на старицата гореше, краката и ръцете ледено се дистанцираха от останалата част на тялото. Момичетата си говореха, това начело беше склонило глава на рамото на момчето. Пакетите непрестанно падаха.
Умът на Мосиня проработи. Мъжът ѝ се яви по сако – ето го, ето! През цялото време е висяло на закачалката. Спомни си името на приятелката на Мария Роза, която живееше насреща – Елвира, – и даже майката на Елвира, която беше саката. При всеки спомен ѝ идеше да възкликне, само че единствено постепенно помръдваше устни и тихичко споделяше по някоя дума.
Девойките си говореха:
– А, благодаря, не одобрявам подобен подарък!
Тогава Мосиня взе най-накрая да се чуди. Какво правеше тя в колата? Как и къде се бе срещнала с мъжа си? Защо майката на Мария Роза и Рафаел, тяхната персонална майка, се возеше в колата с тези хора? После незабавно още веднъж се приобщи.
Момчето сподели на сестрите си:
– Смятам, че е по-добре да не стопираме начело, та да избегнем разправии. Тя ще слезе от колата, ще ѝ покажем накъде да върви, ще иде самичка и ще съобщи заръката да я подслонят.
Една от сестрите се тормози: боеше се, че той, с типичната си мъжка непрозорливост, се е разприказвал прекалено много пред своята избраница. Те към този момент не поддържаха връзка с техния брат, който живееше в Петрополис, и още по-малко с жена му.
– Ами да – прекъсна го в точния момент, преди да е добавил още нещо. – Виж, Мосиня, тръгваш по оная уличка и няма по какъв начин да сбъркаш: в къщата с алените тухли ще попиташ за брат ни Арналдо, чу ли? Арналдо. Кажи, че няма по какъв начин повече да останеш у нас, само че пък, кажи, у Арналдо има място и може даже да понаглеждаш хлапето, разбра ли...
Мосиня слезе от колата и известно време постоя замаяна – на едно място, само че като че ли понесена на колела. Свежият вятър развяваше дългата пола сред краката ѝ.
Арналдо го нямаше. Мосиня влезе в дневната, където стопанката пиеше кафе със кърпа против прахуляк на главата. Едно русо момченце – несъмнено това, което Мосиня трябваше да наглежда – седеше пред паница с домати и лук, ядеше сънливо и клатеше под масата белите си луничави крайници. Германката сипа в чинията му овесена каша, подбутна на масата препечена филия с масло. Бръмчаха мухите. На Мосиня ѝ прималя. Ако пийнеше малко горещо кафе, може би щеше да сгрее студеното си тяло.
Германката понякога я поглеждаше безмълвно. Не ѝ повярва, че е пратена от зълва ѝ, въпреки че оттова всичко можеше да се чака. Най-вероятно старицата бе чула от някого адреса, в трамвая да вземем за пример, инцидентно, какви ли не работи ставаха от време на време – задоволително бе да разгърнеш вестника, с цел да се увериш. Приказките на старицата по никакъв начин не звучаха безапелационно, а и типът ѝ беше отракан, тя даже не прикриваше усмивката си. Най-добре щеше да е да не я оставя самичка в дневната с бюфета, цялостен с нови сервизи.
– Първо ще пия кафе – ѝ рече, – а като се върне мъжът ми, ще забележим какво може да се направи.
Мосиня не чу доста добре, тъй като стопанката говореше като чужденка. Разбра въпреки всичко, че би трябвало да си седи и да чака. Миризмата на кафе я извърши с готовност и световъртеж, който замъгли цялото помещение. Сухите ѝ устни пламтяха, а сърцето ѝ напълно без значение туптеше.
Кафе, кафе, гледаше тя усмихната и сълзлива. В краката ѝ кучето хапеше личната си лапа и ръмжеше. Прислужницата, и тя на половина чужденка, висока, с доста тънка шия и едри гърди, донесе паница с меко бяло сирене. Без да пророни дума, майката намаза щедро препечената филийка и я подбутна към сина си. Детето си изяде всичко и с подут стомах сграбчи съчка за зъби и стана:
– Мамо, 100 крузейрос.
– Не. За какво?
– Шоколад.
– Не. Утре е неделя.
Малък проблясък озари Мосиня: неделя? Какво правеше в тази къща тъкмо преди неделя? Нямаше никаква визия. Но в действителност щеше да ѝ е прелестно да се грижи за това момченце. Винаги бе харесвала руси деца: всяко русо момченце приличаше на Младенеца Исус. Какво правеше в тази къща? Разкарват я по всички страни, само че тя ще опише всичко, ще видят те. Усмихна се засрамено: нищо няма да опише, тъй като в действителност желае кафе.
Стопанката викна към вътрешността на къщата и прислужницата равнодушно донесе дълбока паница с тъмна каша. Чужденците заран ядяха по доста, в това Мосиня се беше уверила още в Мараняо. Стопанката с невеселия си тип – и в Петрополис, и в Мараняо чужденците все го даваха съществено – загреба лъжица сирене, раздроби го с вилицата и го разбърка в кашата. Типичен другоземски бълвоч, какво да се лъжем. И почна да яде, вглъбена, със същото отегчено изражение, каквото имаха чужденците в Мараняо. Мосиня гледаше. Кучето ръмжеше на бълхите.
Накрая Арналдо се прибра по пладне, стъкларията в бюфета блестеше. Той не беше рус. Поговори безшумно с жена си и след дълготрайно шушукане твърдо и озадачено заяви на Мосиня:
– Не, няма да стане, тук няма място.
И защото старицата не възрази и продължи да се усмихва, увеличи глас:
– Няма място, чу ли?
Но Мосиня все по този начин си седеше.
Арналдо понечи да направи някакъв жест. Погледна двете дами в стаята и неясно долови комичното в контраста. Съпругата, изопната и зачервена, а близо до нея – спаружената тъмна баба с дипли суха кожа, провиснала от раменете ѝ. Пред лукавата усмивка на старицата изгуби самообладание:
– Имам доста работа! Ще ти дам пари и вземаш влака за Рио, чу ли? Връщаш се при майка ми, отиваш там и казваш: домът на Арналдо не е подслон за старци, разбра ли? Тук няма място. Така да кажеш: домът на Арналдо не е подслон за старци, разбра ли!
Мосиня взе парите и се насочи към вратата. Арналдо таман се канеше да седне за обяд, когато тя отново се появи:
– Благодаря, Господ да ви поживи.
На улицата още веднъж се сети за Мария Роза, Рафаел, мъжа си. Не изпитваше ни най-малка горест. Но си спомняше. Запъти се към шосето, все по-далеч от гарата. Усмихна се по този начин, като че ли погажда някому номер: вместо да се върне незабавно, щеше първо да се поразходи. Мина някакъв мъж. Присветна ѝ нещо доста любопитно и напълно нищожно: мъжете, когато тя още беше жена. Не успяваше ясно да си показа мъжките фигури, само че видя себе си със светла блуза и дълга коса. Гърлото отново ѝ запари от жадност. Слънцето прежуряше, искреше във всеки бял камък. Шосето в Петрополис е доста красиво.
На чешмата от влажен черен камък, досами шосето, боса негърка пълнеше тенекиена кутия с вода.
Мосиня се спря да погледа. Сетне видя по какъв начин негърката сбира шепи и пие.
Когато шосето отново се обезлюди, Мосиня пристъпи, като че ли излизаше от укритие, и скришом се приближи до чешмата. Водните струи потекоха ледени в ръкавите ѝ до лактите, дребни капчици блеснаха, увиснали в косите ѝ.
Утолила жаждата, удивена, тя продължи разходката си с по-широко отворени очи, вслушана в грубото бълбукане от натежалата в стомаха ѝ вода, която хвърляше ситни отблясъци из цялото ѝ тяло, като светлинки.
Шосето вървеше нагоре. Шосето беше по-красиво от Рио де Жанейро и вървеше стръмно нагоре. Мосиня приседна на камъка до едно дърво, с цел да се наслаждения. Небето се издигаше нависоко, без ни един облак. И доста птиченца прехвърчаха от бездната до шосето. Побелялото на припек платно се простираше над зелена пропаст. Тогава, тъй като беше изтощена, старицата облегна глава на дървесния дънер и умря
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (858)
Tpинaйceттe paзĸaзa в " Чyждecтpaнният лeгиoн " ca литepaтypнo, интeлeĸтyaлнo и фopмaлнo пpeдизвиĸaтeлcтвo.
" Heжнo oбичaм нeзaвъpшeнoтo, нeдoдялaнoтo, oнoвa, ĸoeтo нeyмeлo oпитвa ĸpaтъĸ пoлeт и тpoмaвo тyпвa нa зeмятa ", ĸaзвa тяxнaтa aвтopĸa Kлapиc Лиcпeĸтop, eднo oт нaй-впeчaтлявaщитe пepa нa XX вeĸ.
И cъщeвpeмeннo дoĸaзвa и oпpoвepгaвa тaзи cвoя oбич в eлeгaнтнo минимaлиcтичнитe cи, нo и нeoгpaничeнo вълнyвaщи иcтopии. Πo cтpaницитe нa cбopниĸa дeтcтвa зaвъpшвaт c тpяcъĸ; зaд вcяĸo яйцe пpoзиpa ĸocмичecĸa ĸoнcпиpaция; cъбoтeн oбяд cтaвa пoвoд зa eĸзиcтeнциaлнa paвнocмeтĸa; eднa мaшинoпиcĸa пocягa нa дpyгa, a пo yлицитe нa Pиo ce ĸyпyвaт мaймyнĸи, cъcтoи ce миcтичнa cpeщa c ĸъщa и двe мaлĸи pижи cъщecтвa ce paзпoзнaвaт ĸaтo пoлoвинĸи oт нeoчaĸвaнo цялo...
Πpoзaтa нa Kлapиc Лиcпeĸтop, гoлямaтa бpaзилcĸa пиcaтeлĸa oт втopaтa пoлoвинa нa XX в., e ĸaтo лeнтa нa Mьoбиyc – вcичĸo e ĸaĸтo ce виждa, нo и ĸaĸтo би ce видялo, aĸo ce зaвъpтeшe oтнoвo и oтнoвo... – Еl Вооmеrаn(g)
Cвят, пълeн cъc зъби и нoĸти, c тpecĸaви жeлaния и нyжди гъмжи пoд пoвъpxнocттa нa xpиcими cъщecтвyвaния, дpecиpaни oт тoчни нaвици и cтeгнaти c възлитe нa ceмeйcтвoтo, любoвтa и дългa... – Раgіnаunо
Maгиятa нa Лиcпeĸтop нe ce зaxpaнвa, ĸaĸтo e пpи Гapcия Mapĸec, oт cyбтpoпичния ĸлимaт и ĸopeннитe ĸyлтypи нa Южнa Aмepиĸa, a oт изтoчнoeвpoпeйcĸия юдaизъм, oт глинaтa нa Гoлeм, oживял пo чyдo. – Dіе Wеlt
" Пътуване до Петрòполис " е част от сборника с разкази " Чуждестранният легион " от Кларис Лиспектор (1920–1977) – бразилска писателка и публицистка, чието извънредно, постоянно ексцентрично творчество се счита за едно от най-високите постижения на латиноамериканската и международната литература. " Чуждестранният легион " излезе в поредицата " Кратки разкази вечно " на издателство Жанет 45 и е първата опция за допир на необятната аудитория в България с Лиспектор. Преводът на тринайсетте истории от португалски е на Даринка Кирчева, а художественото оформление – на Люба Халева. В поредицата, която през последните години ни срещна с Етгар Керет, Аугусто Монтеросо, Исак Башевис Сингер, Миленко Йергович, Туве Янсон, Джорджо Манганели, следва публикуването на мозамбиканеца Мия Коту и на Шърман Алекси, най-значимия представител на актуалната литература на американските индианци.
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Пътуване до Петрòполис "
Беше сухичка бабичка, която, кротка и упорита, като че ли не разбираше, че е сама на света. Очите ѝ постоянно сълзяха, ръцете лежаха отпуснати върху плътната черна рокля – остарял документ за живота ѝ. По вкоравения към този момент плат трохи самун бяха залепнали от лигата, която в този момент избиваше още веднъж като спомен от люлката. Личеше и жълтеникаво леке от яйце, изядено преди две седмици. И следи от местата, където нощуваше.
Винаги намираше къде да преспи – в дома ту на един, ту на различен. Когато я питаха за името ѝ, споделяше с рафиниран от отпадналост и дългогодишно положително образование глас:
– Мосиня.
Хората се усмихваха. Доволна от провокирания интерес, тя обясняваше:
– Името ми, същинското ми име е Маргарида.
Тялото ѝ беше дребно, мрачно, нищо че в миналото е била висока и светла. Имала татко, майка, мъж и две деца. Всички един след различен измрели. Останала единствено тя, с гуреливи очакващи очи, съвсем покрити с леко бяло покривало. Когато ѝ даваха лепта, даваха малко, тъй като беше дребна и в действителност не се нуждаеше от доста храна. Когато ѝ даваха постелка, даваха ѝ стеснен и корав креват, тъй като Маргарида последователно бе изгубила размер. Тя много-много не благодареше: усмихваше се и кимаше с глава.
Напоследък спеше, неразбираемо по каква причина, в стаята в дъното на огромна къща на необятна улица с доста дървета, в Ботафого. Стопаните намираха Мосиня за занимателна, само че през множеството време забравяха за нея. Пък и тя беше тайнствена бабичка. Ставаше на разсъмване, оправяше джуджешкото си легло и пъргаво се изнасяше, като че ли къщата гори. Никой не знаеше къде върви. Веднъж една от девойките в дома я попита какво прави. Тя отвърна с блага усмивка:
– Разхождам се.
Стори им се занимателно бабичка, която претърпява от лепта, да се разхожда. Но беше правилно. Мосиня бе родена в Мараняо и постоянно бе живяла там. В Рио бе пристигнала наскоро с една доста добра жена, която желала да я настани в старешки дом, само че по този начин и не се получило: дамата отпътувала за Минас и дала някакви пари на Мосиня, с цел да се устрои в Рио. И старицата се разхождаше, с цел да опознае града. Макар че стигаше човек да седне на скамейка на някой площад, с цел да види какво е Рио де Жанейро.
Животът ѝ течеше без разтърсвания, до момента в който един ден стопаните на къщата в Ботафого не се изненадаха, че я държат у тях толкоз от дълго време, и не сметнаха, че по този начин повече не може. В прочут смисъл имаха право. Всички там бяха доста заети, понякога изникваха сватби, празненства, годежи и посетители. И когато минаваха забързани около старицата, се сепваха сюрпризирани, като че ли някой ги е прекъснал с леко потупване по рамото: " Хей! ".
Едно от девойките дори усещаше някакво яростно стеснение, старицата го дразнеше без причина. Особено непрекъснатата ѝ усмивка, въпреки момичето да разбираше, че е безобидна мимика. Навярно по липса на време дълго не повдигаха въпроса. Но когато на някого му хрумна да я пратят да живее в Петрополис при снахата германка, предлагането му се посрещна с надалеч по-оживено единодушие, в сравнение с можеше да провокира една бабичка.
И по този начин, когато синът на стопаните отиде с годеницата и двете си сестри в Петрополис за почивните дни, взе и старицата в колата.
Защо Мосиня не мигна предната нощ? При мисълта за странствуване във вкочаненото тяло сърцето ѝ се отърси от ръждата, изсъхнало и разхлопано, като че ли е глътнала огромен хап без вода. На моменти не можеше и да диша. Цяла нощ си приказва, от време на време на всеослушание. Възбудата от обещаната разходка и житейската смяна внезапно проясняваха някои нейни мисли. Спомни си неща, които преди дни би се заклела, че не са и съществували. Като се стартира със сина ѝ, прегазен от трамвай в Мараняо – в случай че беше живял измежду тукашното улично придвижване, и в Рио щеше да си загине от същото.
Спомни си за косите му, за облеклата. Спомни си чашата, която Мария Роза счупи, и по какъв начин тя навика Мария Роза. Да знаеше, че щерка ѝ ще почине при раждане, несъмнено, нямаше да вика. Сети се и за мъжа си. Помнеше го единствено по риза. Но това не беше допустимо, сигурна беше, че той ходеше на работа с униформа на разсилен, по празник носеше сако, да не приказваме, че няма по какъв начин да е отишъл на погребенията на сина и на щерка си без връхна дреха. Търсенето на мъжовото ѝ сако още повече умори старицата, която се въртеше като пумпал в леглото. Изведнъж откри, че леглото е твърдо.
– Ама че твърд креват! – сподели високо измежду нощ.
Цялата ѝ сензитивност беше нащрек. Части от тялото, от дълго време изключени от съзнанието ѝ, в този момент изискваха нейното внимание. И внезапно – но какъв безумен апетит! Обсебена, Мосиня стана, развърза едно малко вързопче и измъкна сухия резен с масло, който скрито къташе от два дни. Изгриза хляба като мишка и ожули до кръв местата в устата си, където венците се бяха оголили. От храната живваше от ден на ден. Успя, въпреки и незадълбочено, да зърне по какъв начин мъжът ѝ се сбогува на потегляне за работа. Едва откакто споменът се изпари, осъзна, че е пропуснала да забележи дали е бил по риза, или не. Легна си отново и се зачеса, цялата обзета от сърбеж. Прекара остатъка от нощта в тази игра да съзира за момент, а след това да не съумява към този момент да види. Призори заспа.
И за първи път се наложи да я будят. Още по мрачно едната госпожица пристигна да я повика, към този момент с вързана кърпа и куфарче в ръка, а Мосиня ненадейно помоли да я почакат, с цел да се среше. Треперливите ръце стискаха счупения гребен и решеха ли, решеха. Тя не беше жена, която ще тръгне на разходка, без преди този момент добре да си е вчесала косата.
Когато най-накрая пристъпи към колата, младежът и девойките се изненадаха от радостния ѝ тип и забързаните крачки. " По-здрава е и от мен! ", пошегува се той. Сестра му подметна: " Пък аз даже я съжалявах! ".
Мосиня се настани до прозореца на колата, попритисната от двете сестри, седнали на същата седалка. Нищо не споделяше, усмихваше се. Но когато колата потегли и я тласна обратно, усети болежка в гърдите. Не беше единствено от наслада – нещо се скъса. Момчето се обърна:
– Да не ти прилошее, бабче!
Момичетата се разсмяха, изключително това до него, което понякога облягаше глава на рамото му. От вежливост старицата понечи да отговори, само че не можа. Понечи да се усмихне, не съумя. Огледа всички със сълзящи очи, само че другите към този момент знаеха, че това не е рев. Нещо по лицето ѝ помъти някак насладата на едното момиче и му придаде инатлив тип.
Пътуването се получи отлично.
Девойките бяха удовлетворени, Мосиня още веднъж се усмихваше. И въпреки сърцето ѝ мощно да биеше, всичко се понареди. Минаха около гробище, минаха около магазин, дърво, две дами, боец – котка! – надписи... всичко погълнато от скоростта.
Когато се разсъни, Мосиня не знаеше към този момент къде се намира. Шосето изцяло бе просветляло: беше тясно и рисково. Устата на старицата гореше, краката и ръцете ледено се дистанцираха от останалата част на тялото. Момичетата си говореха, това начело беше склонило глава на рамото на момчето. Пакетите непрестанно падаха.
Умът на Мосиня проработи. Мъжът ѝ се яви по сако – ето го, ето! През цялото време е висяло на закачалката. Спомни си името на приятелката на Мария Роза, която живееше насреща – Елвира, – и даже майката на Елвира, която беше саката. При всеки спомен ѝ идеше да възкликне, само че единствено постепенно помръдваше устни и тихичко споделяше по някоя дума.
Девойките си говореха:
– А, благодаря, не одобрявам подобен подарък!
Тогава Мосиня взе най-накрая да се чуди. Какво правеше тя в колата? Как и къде се бе срещнала с мъжа си? Защо майката на Мария Роза и Рафаел, тяхната персонална майка, се возеше в колата с тези хора? После незабавно още веднъж се приобщи.
Момчето сподели на сестрите си:
– Смятам, че е по-добре да не стопираме начело, та да избегнем разправии. Тя ще слезе от колата, ще ѝ покажем накъде да върви, ще иде самичка и ще съобщи заръката да я подслонят.
Една от сестрите се тормози: боеше се, че той, с типичната си мъжка непрозорливост, се е разприказвал прекалено много пред своята избраница. Те към този момент не поддържаха връзка с техния брат, който живееше в Петрополис, и още по-малко с жена му.
– Ами да – прекъсна го в точния момент, преди да е добавил още нещо. – Виж, Мосиня, тръгваш по оная уличка и няма по какъв начин да сбъркаш: в къщата с алените тухли ще попиташ за брат ни Арналдо, чу ли? Арналдо. Кажи, че няма по какъв начин повече да останеш у нас, само че пък, кажи, у Арналдо има място и може даже да понаглеждаш хлапето, разбра ли...
Мосиня слезе от колата и известно време постоя замаяна – на едно място, само че като че ли понесена на колела. Свежият вятър развяваше дългата пола сред краката ѝ.
Арналдо го нямаше. Мосиня влезе в дневната, където стопанката пиеше кафе със кърпа против прахуляк на главата. Едно русо момченце – несъмнено това, което Мосиня трябваше да наглежда – седеше пред паница с домати и лук, ядеше сънливо и клатеше под масата белите си луничави крайници. Германката сипа в чинията му овесена каша, подбутна на масата препечена филия с масло. Бръмчаха мухите. На Мосиня ѝ прималя. Ако пийнеше малко горещо кафе, може би щеше да сгрее студеното си тяло.
Германката понякога я поглеждаше безмълвно. Не ѝ повярва, че е пратена от зълва ѝ, въпреки че оттова всичко можеше да се чака. Най-вероятно старицата бе чула от някого адреса, в трамвая да вземем за пример, инцидентно, какви ли не работи ставаха от време на време – задоволително бе да разгърнеш вестника, с цел да се увериш. Приказките на старицата по никакъв начин не звучаха безапелационно, а и типът ѝ беше отракан, тя даже не прикриваше усмивката си. Най-добре щеше да е да не я оставя самичка в дневната с бюфета, цялостен с нови сервизи.
– Първо ще пия кафе – ѝ рече, – а като се върне мъжът ми, ще забележим какво може да се направи.
Мосиня не чу доста добре, тъй като стопанката говореше като чужденка. Разбра въпреки всичко, че би трябвало да си седи и да чака. Миризмата на кафе я извърши с готовност и световъртеж, който замъгли цялото помещение. Сухите ѝ устни пламтяха, а сърцето ѝ напълно без значение туптеше.
Кафе, кафе, гледаше тя усмихната и сълзлива. В краката ѝ кучето хапеше личната си лапа и ръмжеше. Прислужницата, и тя на половина чужденка, висока, с доста тънка шия и едри гърди, донесе паница с меко бяло сирене. Без да пророни дума, майката намаза щедро препечената филийка и я подбутна към сина си. Детето си изяде всичко и с подут стомах сграбчи съчка за зъби и стана:
– Мамо, 100 крузейрос.
– Не. За какво?
– Шоколад.
– Не. Утре е неделя.
Малък проблясък озари Мосиня: неделя? Какво правеше в тази къща тъкмо преди неделя? Нямаше никаква визия. Но в действителност щеше да ѝ е прелестно да се грижи за това момченце. Винаги бе харесвала руси деца: всяко русо момченце приличаше на Младенеца Исус. Какво правеше в тази къща? Разкарват я по всички страни, само че тя ще опише всичко, ще видят те. Усмихна се засрамено: нищо няма да опише, тъй като в действителност желае кафе.
Стопанката викна към вътрешността на къщата и прислужницата равнодушно донесе дълбока паница с тъмна каша. Чужденците заран ядяха по доста, в това Мосиня се беше уверила още в Мараняо. Стопанката с невеселия си тип – и в Петрополис, и в Мараняо чужденците все го даваха съществено – загреба лъжица сирене, раздроби го с вилицата и го разбърка в кашата. Типичен другоземски бълвоч, какво да се лъжем. И почна да яде, вглъбена, със същото отегчено изражение, каквото имаха чужденците в Мараняо. Мосиня гледаше. Кучето ръмжеше на бълхите.
Накрая Арналдо се прибра по пладне, стъкларията в бюфета блестеше. Той не беше рус. Поговори безшумно с жена си и след дълготрайно шушукане твърдо и озадачено заяви на Мосиня:
– Не, няма да стане, тук няма място.
И защото старицата не възрази и продължи да се усмихва, увеличи глас:
– Няма място, чу ли?
Но Мосиня все по този начин си седеше.
Арналдо понечи да направи някакъв жест. Погледна двете дами в стаята и неясно долови комичното в контраста. Съпругата, изопната и зачервена, а близо до нея – спаружената тъмна баба с дипли суха кожа, провиснала от раменете ѝ. Пред лукавата усмивка на старицата изгуби самообладание:
– Имам доста работа! Ще ти дам пари и вземаш влака за Рио, чу ли? Връщаш се при майка ми, отиваш там и казваш: домът на Арналдо не е подслон за старци, разбра ли? Тук няма място. Така да кажеш: домът на Арналдо не е подслон за старци, разбра ли!
Мосиня взе парите и се насочи към вратата. Арналдо таман се канеше да седне за обяд, когато тя отново се появи:
– Благодаря, Господ да ви поживи.
На улицата още веднъж се сети за Мария Роза, Рафаел, мъжа си. Не изпитваше ни най-малка горест. Но си спомняше. Запъти се към шосето, все по-далеч от гарата. Усмихна се по този начин, като че ли погажда някому номер: вместо да се върне незабавно, щеше първо да се поразходи. Мина някакъв мъж. Присветна ѝ нещо доста любопитно и напълно нищожно: мъжете, когато тя още беше жена. Не успяваше ясно да си показа мъжките фигури, само че видя себе си със светла блуза и дълга коса. Гърлото отново ѝ запари от жадност. Слънцето прежуряше, искреше във всеки бял камък. Шосето в Петрополис е доста красиво.
На чешмата от влажен черен камък, досами шосето, боса негърка пълнеше тенекиена кутия с вода.
Мосиня се спря да погледа. Сетне видя по какъв начин негърката сбира шепи и пие.
Когато шосето отново се обезлюди, Мосиня пристъпи, като че ли излизаше от укритие, и скришом се приближи до чешмата. Водните струи потекоха ледени в ръкавите ѝ до лактите, дребни капчици блеснаха, увиснали в косите ѝ.
Утолила жаждата, удивена, тя продължи разходката си с по-широко отворени очи, вслушана в грубото бълбукане от натежалата в стомаха ѝ вода, която хвърляше ситни отблясъци из цялото ѝ тяло, като светлинки.
Шосето вървеше нагоре. Шосето беше по-красиво от Рио де Жанейро и вървеше стръмно нагоре. Мосиня приседна на камъка до едно дърво, с цел да се наслаждения. Небето се издигаше нависоко, без ни един облак. И доста птиченца прехвърчаха от бездната до шосето. Побелялото на припек платно се простираше над зелена пропаст. Тогава, тъй като беше изтощена, старицата облегна глава на дървесния дънер и умря
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (858)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ