В памет на Марлон Брандо, изиграл полковник Кърц в Апокалипсис

В памет на Марлон Брандо, изиграл полковник Кърц в Апокалипсис в този момент

Ще навляза в една тематика, която е прекомерно комплицирана и навлизайки пожертвам да получа рецензии от тия, които се занимават с нея професионално, от години. Но ми се коства, че всеки публицист има и такова обвързване – да реагира на всички по-важни събития по света, да заема позиция и в случай че се постанова – да влиза в спор; с цел да може по-късно да я промени – в случай че срещне по-добри доводи у съперниците си.

За страдание от дълго време открих, че никой спор не се гради върху логичност и безпристрастни оценки: всеки спор е учреден на пристрастия, персонални връзки, прочувствени привързаности и неосъзнати склонности. Зависи кой какъв брой е интелигентен. Но образованието пречи на истината. Умният ще осъзнае своите пристрастия и нелепостта на персоналните си предразсъдъци и предпочитания; ще разбере какъв брой прекомерно персонални са.

Но образованият ще извади от девет кладенеца вода. И даже и себе си ще убеди, че не е привързан в разногласието, че е логически и доводите му не са просто хитро открити принадлежности за потвърждаване на негово надълбоко, ирационално, прочувствено наситено предрешение. Образованият по-трудно ще осъзнае какъв брой е пристрастна позицията му в действителност... тъй като много бързо ще я укрепи с подпорки. Цитати от Лайбниц, Хегел и Фройд. А каже ли и „ Хайдегер ” и „ Лакан ” – към този момент е споделил заклинанията на сноба – към този момент няма по какъв начин изказванията му и позициите му да не са верни и справедливи. Затова не виждам смисъл от разногласия. Те са в действителност омрази, облечени в полупрозрачните одежди на псевдорационалността.

Та, желая да кажа две-три думи (които несъмнено ще станат повече) за атентата в Ню Йорк. Първо: Не запознат съм интернационална политика, от тероризъм, от битка с тероризма и от логика на психиката на терориста. Не съм виждал терорист, не съм попадал в центъра на терористичен акт, не съм виждал телата на убити и ранени в терористичен акт. И се апелирам в никакъв случай да не попадам и да не виждам. С тъжно наведена глава съм слушал пред мен да разискват тоя злокобен феномен едни от най-учените социолози, политолози, проверяващи публицисти, психолози и психиатри. Тъжно наведена – тъй като към този момент споделих нещо за образования. Той не може да осъзнае своите неточности, тъй като самомнението му се крепи от подпорки-авторитети. Носещи магични, заклинателни немски и британски имена. Говоря естествено за тоя просветен, на който образованието е попречило да развие естествена, човешка мъдрост. Има доста такива.

А на такива ужаси не може да се гледа по различен метод, с изключение на през...

Тук щях да кажа „ през призмата на... ” – и незабавно се отхвърлих. Защото точно през призма на нищо и през никаква призма не трябва и не може да се гледат тия ужасни неща. Не можеш да гледаш на ужаса през призмата на надутата си, самомнителна, паунска начетеност. И дълбокомислено да клатиш глава, разсъждавайки по какъв начин изолацията и пренебрежението, с които западното общество обкръжава един мохамеданин, основават идеалната сянка, в която да се роди гибелен фанатизъм; а след него – и решението за гибелен атентат в името на Аллах. В тия думи може да има нещо правилно. Но те не разказват изобщо ужаса и неговата невероятна многопластовост. Не приказвам за ужаса на улицата – измежду прегазените и раздрани тела. А за ужаса, който преди този момент е витаел в главата на младия мохамеданин, готвещ се да стане всеобщ палач.

За ужаса може да се приказва единствено с смут.

Всяка рационалност е нелепа и най-малкото – неприлична. Така мисля в този момент.

Да – само че нали някой би трябвало да действа; и вместо да изпада в смут и суматоха – да вземе ограничения и да предотврати други такива ужаси?! Нали точно анализаторите, психолозите, експертите по тероризъм би трябвало да опознаят и доста тънко да разплетат мрежата от претекстове на терориста; да разгадаят предисторията на закононарушението – по този начин ще ме срежете.

Може би – ще кажа – само че и те би трябвало да усетят ирационалния смут. Да се откажеш да се придържаш постоянно и безотказно към рационалното – това към този момент е мъдрост. А е и практично. Защото в огромна част от човешките действия ирационалните претекстове са повече. Да не приказваме за терористичните актове. Там всичко е необяснимо от рационална позиция. Поне по този начин ми се коства. Затова – ужасът може да бъде опознат единствено в случай че се влезе в неговата ирационална територия.

Ето – един узбек се врязва в нещастни американци, аржентинци и белгийци (Бог да елементарни починалите! – споделям с най-осъзнат отвод от рационалността) и убива осем от тях. Преди това узбекът е бил най-щастливият човек на света. Така споделят съседите му. Живели покрай него в градчето Патерсън, покрай Ню Йорк. Винаги се усмихвал и те считали, че е благополучен човек и че обича Америка.

Говорих до момента за ирационалната същина на тероризма и за това, че няма по какъв начин ирационалното да се разбере посредством рационални похвати; само че в този момент ще се обърна наобратно и ще проучвам по най-рационален метод. Какво да върша – писателят не може да е пореден. И се запитвам: Кой, демон да го вземе, може да обича Америка? Кой, демон да го вземе – запитвам се още – може да каже, че обича някоя Държава? И кой, Боже мой, може да си намерения, че когато някой се усмихва непрестанно, обича страната, в която живее?

Казвам си: едно такова размишление: „ той се усмихваше непрестанно, мислехме, че обича Америка ” - може да бъде артикул единствено на един бездънен неуспех в мисленето. И цялостно непознаване на хората. Или по-точно – познаване на хората по толкоз шаблонизиран, наивно, натрапено положителен, обикновено прагматичен метод...чак да ти настръхне козината! Оценяване на хората по американски. Обичане на Америка по американски.

Да – хората, живеещи в империи – даже и умни измежду тях – образец е пристрастеният православен родолюбец Достоевски – стават досадно и плашещо, даже гнусно наивни и патетични, когато става въпрос за техните велики Държави. Велики Държави?! – изтръпвам и ми се повдига.

Слава Богу – споделям си – роден съм в дребна страна към която дори и най-олигавените малоумци, склонни към изпадане в патогенен национализъм и възторзи, изпитват огромна доза здрав скепсис. Никой в България, като види някой с дълга черна брада, който се усмихва непрестанно, няма да си намерения: Какъв благ човек, несъмнено обича България. Повечето българи ще си помислят – тоя, божичко, е вманиачен, я да се обадим на незабавната психиатрична помощ!

И по този начин: Когато чуя, прочета, видя по малкия екран за подобен смут като този в Ню Йорк – първото, което върша, е да изпитам смут. Забранил съм си да изпадна в глупавото, неуместно състояние на многознайковците – мъдреци, които незабавно стартират да рационализират! Първо – с цел да докажеш, че си човек – изпитай същински, човешки смут! – по този начин съм си повелил.

И след това се сещам едно: Същността на Човека се назовава Ужас. Това е неговото второ име. Безнадежден смут. Монтен, Монтен – хубаво казваш (казвам си) – че в случай че описът на хора, които са посочили, че се стремят към живота необикновено мощно и гневно, то описът на тия, които са посочили, че се стремят към гибелта с безразсъден, неукротим блян, е напряко безконечен!

Вървим из минно поле от Матросовци - джихадисти или водачи от американските Военновъздушни сили – и всички те се усмихват непрестанно и може би обичат Америка или Аллах, или каквото там си желаят. И се назовават хора. За мой смут.