За първи път в печата: Пеньо Пенев бягал при гръцките анархисти
В един частен списък в Хасковско има документи, които удостоверяват този факт и те ни бяха предоставени от неговия притежател и някогашен шеф на архива в Хасково, Марин Караиванов. Благодарим на топархиваря, който много време се е ровил в частния си списък и само за „ ШОУ ” даде част от истинските текстове в актуалната обява. В тези протоколи за първи път изплува и вписаната здравната диагноза на поета „ Акутна шизофрения ”. Понякога овехтелите протоколи крият доста от тайните на известните персони. Но е добре, че ги има тези протоколи, че са съхранени, с цел да узнаем от тях истини, за които от другаде не бихме могли да научим. В случая разпростирам протоколите, които крият незнайни обстоятелството от живота на димитровградския стихотворец Пеньо Пенев. По това време, когато поетът гълта шепа таблетки веронал в димитровградския хотел „ Москва”, пръв за гибелта му узнава тогавашният първи секретар на Окръжния комитет на Българска комунистическа партия в Хасково, небезизвестният Янчо Георгиев.
Денят е 27. 04. 1959 година В оня драматичен момент индивидът желязо, комунистът Янчо Георгиев, очевидно не може да сдържи нервите си и гръмогласно декларира пред целия, призован незабавно, партиен актив на окръжния комите: „ Онези душевно-дебелогъзи, управителни, партийни сволачи от градския комитет на Българска комунистическа партия в Димитровград са същинските директни виновници за Пеньовото самоубийство!” Дали партийният кадър е имал правото да изрече тези думи или не, през днешния ден не е толкоз значимо. По-важно е другото - това че, самобитната политическата диагноза на ВИП-БКП-кадъра се оказва, уви, безпощадно точна! И надали е било инцидентно, само че той мълниеносно е привикан в Централен комитет на Българска комунистическа партия, където секретарите на Централен комитет Боян Българанов и Пенчо Кубадински язвително му трият няколко тягостни часа сол върху наподобява още много неуврялата му, както би трябвало, марксистко-ленинска глава.
Днес пожълтелите протоколи ни връщат в това време, когато огромните на деня хем язвително, хем императивно внушават на бай Янчо Георгиев, че: „ Не въодушевеното, всенародно, социалистическо строителство и партийните му ръководители са погубили самобитния, невротичен бард, а на първо място неговата здравна диагноза „ Акутна шизофрения”, която на всичкото от горната страна е, уви, неизлечима!...
Та в оня ден прекомерно прочувственият хасковски БКП-шеф се разминава единствено с едно нищо и никакво устно мъмрене от членовете на Централен комитет и с късия съвет да си затваря колкото се може по-често устата. В края на този толкова дълбокосмислен подтекст, ще се поровим в протоколите от още по-назад във времето, с цел да изтъкнем още един незнаен за читателя факт от битието на поета.
В София, на тържествено мероприятие през месец ноември 1949 година по случай следващата годишнина от Великата октомврийска социалистическа гражданска война, в наличието на тогавашния всеобщ, обичан водач Вълко Червенков, нахъсеният деветнадесетгодишен младок Пеньо Пенев въодушевено рецитира свои тематично-бригадирски стихове. Римуваните строфи мощно впечатляват партком-държавния водач, който след това, мълчешком и индиректно, му оказва значително, положително подпомагане в творчески-битов ракурс.
Но след гибелта на Сталин на 05.03.1953 година, върлият му почитател Червенков е отхвърлен от властовия Олимп на страната. От този миг насетне и битието на димитровградския трубадур изпада в необратим ступор, макар че му се случват няколко мощни, ярки проблясъци на поетично-творческа еуфория.
Какво тъкмо се е случило в тези последни няколко месеца от живота на поета, ние не знаем, само че в протоколите има свидетелски догатки съгласно които: „ …Омерзеният от соцбитието стихотворец Пеньо Пенев или напълно съзнателно се самоубива, или пък е подло, инсценирано самоубит благодарение на Държавна сигурност (ДС), тъй като се е трансформирал в смъртно-отегчително, надали не антагонистично, отвратително задължение за новата класа партийни другари…”
Резултатът обаче е налице, поетът е срутен интелектуално и душевно, тъй като проницателно и интуитивно е прозрял мъчително, чак до мозъка на костите си, йезуитските, идейни постулати на марксистко-ленинските доктрини.
На градежа - Пеньо Пенев е горе вляво
Освен това, като гръм от ясно небе, бива публично, обществено и безочливо упрекнат надали не в национално изменничество. Причината - по световноизвестната, влиятелна, великобританска, държавна корпорация Би Би Си, т.е. радио Лондон, е прочетено стихотворението му „ Епоха”. А то, съгласно партийните приятели, съдържа извънредно проницателната квинтесенция: „ Колко мъчно е в нашия век, да бъдеш почтен човек!”. Една несъмнено достоверна констатация, която българските корумпирани тоталитарни властници не могат току-тъй да преглътнат.
Именно поради тези толкоз откровени, проникновени стихове, Пеньо Пенев е злостно жигосан от глашатаите на тогавашната партийна агитация, че той е „ народен предател”! Оплют е по нашенски от главата до петите, както от партийните приятели в Димитровград, по този начин и от неговите псевдоприятели, като се стартира от стихоплетеца Божидар Божилов и се стигне до Тодор-Живковия, дежурен лицемер Георги Джагаров. А другият тръбач на властта, Любомир Левчев, с неговия трогателен стон: „ Другарят Живков може да ми забрани всичко, само че не може да ми забрани да го обичам!” резервира цялостно безмълвие по случая.
Така потеглят
мегадоносите
срещу поета
По заложен от властта звук, тайфи от мерзки зложелатели и набедени гении на мереното слово, скалъпват до съответните, постоянно бдящи и слухтящи Българска комунистическа партия и МВР-институции, многочислени, истерични мегадоноси. Във вонящата мръсотия от гнусните трудове срещу поета с ехидна неприязън и натрапчиво, и злорадо се акцентира, че: „ Пеневият идейно-духовен любим е не какъв да е, а оня така печално общоизвестен, украински, баш анархо-бандюга, по този начин наричаният от главорезите си „ бащица” - Нестор Махно.” В един от тези доноси написа: „ …Нафирканият до козирката Пеньо Пенев гръмогласно цитира под път и над път лозунга на Нестор Махно: „ Бийте белите, до момента в който не почервенеят, бийте алените, до момента в който не побелеят! А по нощите в центъра на Димитровград си разрешава да пее химна на бандюгите: „ На борьбу с полками белых, с болшевиком, с всех изверг, захотел опять свободу у трудящихся людей!” (Бележка на създателя: цитатите са от частен списък А.Н., л.ф.17, оп.9, а.е.27, л.11-15)
Според достоверните, мемоарни сведения на офицера от Хасковското градско ръководство на „ Народната милиция” Христо Радичев, заемащ след това все водещи, офицерски длъжности във въпросното ведомство, доносите против Пеньо Пенев са предумишлено и целеустремено уговаряни. След това са подготвяни в непроницаемите бърлоги на Димитровградското институция на Министерство на вътрешните работи от щатни сътрудници на Държавна сигурност. Така че, през днешния ден към този момент си даваме сметка, че димитровградският трубадур е съзнателно злепоставян, съвсем карантинно изолиран и обругаван. Най-вероятно това е вероятната причина да го напусне брачната половинка му, тополовградчанката Мария Господинова. От този миг нататък поетът дефинитивно се алкохолизира и в края на краищата избира нескончаемото мълчание на гибелта. Веднага по-късно стартира разпространението на сквернословните клюки за това какви са аргументите за самоубийството на Пеньо Пенев. Поетът сякаш имал здравословно-органически проблеми и вродено суицидно влечение към това безусловно да постави завършек на алкохолизирания си бохемския си живот. Тоест, акцентира се, че Пеньо имал маниакалната пристрастеност към самоубийство и, че това е така наречен присъщ синдром.
Истината,
съхранена
в протоколите
Какво още можем да извадим от протоколите, съхранили летописа на това време? Веднага след гибелта на поета е свикано, екстрено съвещание в кметския кабинет на Димитровградския национален съвет. И главната точка - къде в края на краищата да бъде заровен самоубилият се, душевно срутен стихотворец? Това съвещание било неотложно, тъй като самоубийците по това време били погребвавани по друг метод. Тогава партийният секретар на „ Митя касабата”, както наричали Димитровград, злостно процежда през добре поддържаните си, снежнобели зъби: „ А бе, що ли не го хвърлим, тоя спиртосан сарахош, в река Марица!” Словесната дрънканица на партийния приятел била съпроводена от всеобщото, ехидно кикотене на присъстващите, които надали не с възприятие на облекчение посрещнали вестта за гибелта на поета. Може би за това, че Пеньо Пенев в никакъв случай не е изразявал предпочитание да членува в Българска комунистическа партия или въобще да взе участие в някакви организационни мероприятия на партията. Няколко пъти съответните публични, номенклатурно-властови, БКП-фактори упорито го уговаряли да постъпи в редиците им, само че „ сархошът” изрично отказвал, заявявайки че е и ще си остане „ безпартийно-индивидуален анархокомунист!”
Подир нелепата гибел на „ Барабанчикът в похода”, както поетът самичък се беше нарекъл в стиховете си, за него са написани доста и безчет прошнуровани и прономеровани, патетично, възпоменателни панегерици. Едни такива хем трогателни, хем и много спорни, само че в множеството случаи някак си съмнителни, тъй като са изпълнени с доста премълчавани обстоятелства и фрапантно изопачавани истини.
Но след знаменателната победа на демокрацията през 1989 година доста от родните литературоведи обръщат палачинката и без всевъзможен срам възпяват пламенния бард на възхода Пеньо Пенев. В тези венцехваления изключително се отличава литературоведческата група от мастити литературни критици, в която влизат Христо Дудевски, Любомир Георгиев, Петър Данчев, Пантелей Зарев, Митко Иванов, Здравко Петров, Елка Константинова, Кръстьо Куюмджиев и Иван Спасов. Та всичките тези майстори на перото се изкилиха душевно с цел да потвърждават, че пламенното стихотворение на Пеньо Пенев „ Към комунизма” се родее и даже се конкурира до известна степен с Бетовеновата „ Апасионата”… Във всичките тези трудове за поета обаче на никое място не намира място един незнаен от биографията му факт – повече от всичко друго поетът е неприкрит анархист. Поетът: „ Да, аз съм анархокомунист!” Твърди го единствено един негов братовчед, който се споделя Станчо Дребов. Той споделя, че още до момента в който е младеж Пеньо настойчиво чете някои съветски издания на анархистите Михаил Бакунин и Пьотр Кропоткин. Още като възпитаник в Севлиевската гимназия той се сближава с тогавашните много дейни, есперантисти-анархисти, успявайки, на един мирис, да изчете забележителен брой литературни творби, все с преобладаващо анархистка тема. И от душа и сърце, същински, се възхищава на огнено-дишащата лирика на българските анархисти Георги Жечев, Гео Милев и Панайот Чивиков. Така, някак незабелязано, душевно-идейно, юношата Пенев се оформя, като съзнателно-мирогледен, уверен анархист. Същевременно прекомерно старателно учи интернационалния език есперанто, установявайки другарски връзки с анархисти из Севлиевския район. По време на едно случайно, милиционерско разследване през 1946 година в Севлиевското околийско ръководство на Министерство на вътрешните работи, когато го питат за политическите му убеждения, още малолетният Пеньо дава отговор без каквото и да е съмнение: „ Аз съм анархокомунист!” Това е доказано в документ от служебните мемоари на капитан Никола Маринов, бивш шеф на граничните районни ръководства на Министерство на вътрешните работи в Ивайловград и Крумовград в интервала 1946-1952 година Тогава той персонално е разпитвал задържания младеж Пеньо Пенев при опита му през 1947 година незаконно да премине Българо-гръцката граница, самонахъсен за гръмки, революционни подвизи. Според неговите мемоарно-писменни данни се удостоверява, че Пеньо Пенев приключва гимназия в град Севлиево и още, учейки там, открива основни, трайни връзки с локални анархисти, които по това време не били по никакъв начин малко в предбалканското градче, известно със своята будна, свободолюбива интелигенция. Именно тогава любознателният възпитаник съумява напълно гладко да изчете много разбунено-бунтовна литература, блестящо наелектризирана на първо място с анархистка тема. А Дребов изрично установи в спомените си, че по това време Пеньо към този момент съумява да прочете някои съветски издания на анархистите Михаил Бакунин и Пьотър Кропоткин. Освен това същият този братовчед Станчо Дребов в детайли акцентира в мемоарните си трудове, че напролет на 1947 година бъдещият, прославен бард на социалистическото строителството в България, прави фрапантен, несполучлив опит да премине българо-гръцката граница, с цел да се причисли и безкористно да се бие на страната на левите гръцки анархопартизани. Това се случва незабавно след погребението на именития национал-революционер и анархист Михаил Герджиков, умрял на 18.03.1947 година в София. Поетът е този, който интензивно взе участие в многолюдна, погребална върволица, носейки до гробищата един от десетките, траурни венци. Това обаче никак и не му пречи още на другия ден стремително да запраши към българо-гръцката граница. Според Дребовите, черно на бяло, доста обширни, писмени възпоминания, дълго и усърдно братовчед му Пеньо подготвял своето огнедишащо, документално обръщение-призив, преднамерено написано на есперанто, с цел да го изпрати персонално на гръцкия военачалник Маркос, който по това време ловко командва лявото, гръцко, революционно придвижване. Но опитът на поета да премине през българо-гръцката границата е несполучлив, тъй като малко преди този момент имено до гръцката граница са разстреляни група гимназисти, тръгнали да бягат у съседите. А Пеньо не е знаел за това и попада на една от засадите. Арестуван е, съветван е, подписвал е документи… Но всичките тези обстоятелства от битието на Пеньо Пенев, и до през днешния ден си остават единствено като публични документи в архивите.
Тодорка НИКОЛОВА, Хасково
Денят е 27. 04. 1959 година В оня драматичен момент индивидът желязо, комунистът Янчо Георгиев, очевидно не може да сдържи нервите си и гръмогласно декларира пред целия, призован незабавно, партиен актив на окръжния комите: „ Онези душевно-дебелогъзи, управителни, партийни сволачи от градския комитет на Българска комунистическа партия в Димитровград са същинските директни виновници за Пеньовото самоубийство!” Дали партийният кадър е имал правото да изрече тези думи или не, през днешния ден не е толкоз значимо. По-важно е другото - това че, самобитната политическата диагноза на ВИП-БКП-кадъра се оказва, уви, безпощадно точна! И надали е било инцидентно, само че той мълниеносно е привикан в Централен комитет на Българска комунистическа партия, където секретарите на Централен комитет Боян Българанов и Пенчо Кубадински язвително му трият няколко тягостни часа сол върху наподобява още много неуврялата му, както би трябвало, марксистко-ленинска глава.
Днес пожълтелите протоколи ни връщат в това време, когато огромните на деня хем язвително, хем императивно внушават на бай Янчо Георгиев, че: „ Не въодушевеното, всенародно, социалистическо строителство и партийните му ръководители са погубили самобитния, невротичен бард, а на първо място неговата здравна диагноза „ Акутна шизофрения”, която на всичкото от горната страна е, уви, неизлечима!...
Та в оня ден прекомерно прочувственият хасковски БКП-шеф се разминава единствено с едно нищо и никакво устно мъмрене от членовете на Централен комитет и с късия съвет да си затваря колкото се може по-често устата. В края на този толкова дълбокосмислен подтекст, ще се поровим в протоколите от още по-назад във времето, с цел да изтъкнем още един незнаен за читателя факт от битието на поета.
В София, на тържествено мероприятие през месец ноември 1949 година по случай следващата годишнина от Великата октомврийска социалистическа гражданска война, в наличието на тогавашния всеобщ, обичан водач Вълко Червенков, нахъсеният деветнадесетгодишен младок Пеньо Пенев въодушевено рецитира свои тематично-бригадирски стихове. Римуваните строфи мощно впечатляват партком-държавния водач, който след това, мълчешком и индиректно, му оказва значително, положително подпомагане в творчески-битов ракурс.
Но след гибелта на Сталин на 05.03.1953 година, върлият му почитател Червенков е отхвърлен от властовия Олимп на страната. От този миг насетне и битието на димитровградския трубадур изпада в необратим ступор, макар че му се случват няколко мощни, ярки проблясъци на поетично-творческа еуфория.
Какво тъкмо се е случило в тези последни няколко месеца от живота на поета, ние не знаем, само че в протоколите има свидетелски догатки съгласно които: „ …Омерзеният от соцбитието стихотворец Пеньо Пенев или напълно съзнателно се самоубива, или пък е подло, инсценирано самоубит благодарение на Държавна сигурност (ДС), тъй като се е трансформирал в смъртно-отегчително, надали не антагонистично, отвратително задължение за новата класа партийни другари…”
Резултатът обаче е налице, поетът е срутен интелектуално и душевно, тъй като проницателно и интуитивно е прозрял мъчително, чак до мозъка на костите си, йезуитските, идейни постулати на марксистко-ленинските доктрини.
На градежа - Пеньо Пенев е горе вляво
Освен това, като гръм от ясно небе, бива публично, обществено и безочливо упрекнат надали не в национално изменничество. Причината - по световноизвестната, влиятелна, великобританска, държавна корпорация Би Би Си, т.е. радио Лондон, е прочетено стихотворението му „ Епоха”. А то, съгласно партийните приятели, съдържа извънредно проницателната квинтесенция: „ Колко мъчно е в нашия век, да бъдеш почтен човек!”. Една несъмнено достоверна констатация, която българските корумпирани тоталитарни властници не могат току-тъй да преглътнат.
Именно поради тези толкоз откровени, проникновени стихове, Пеньо Пенев е злостно жигосан от глашатаите на тогавашната партийна агитация, че той е „ народен предател”! Оплют е по нашенски от главата до петите, както от партийните приятели в Димитровград, по този начин и от неговите псевдоприятели, като се стартира от стихоплетеца Божидар Божилов и се стигне до Тодор-Живковия, дежурен лицемер Георги Джагаров. А другият тръбач на властта, Любомир Левчев, с неговия трогателен стон: „ Другарят Живков може да ми забрани всичко, само че не може да ми забрани да го обичам!” резервира цялостно безмълвие по случая.
Така потеглят
мегадоносите
срещу поета
По заложен от властта звук, тайфи от мерзки зложелатели и набедени гении на мереното слово, скалъпват до съответните, постоянно бдящи и слухтящи Българска комунистическа партия и МВР-институции, многочислени, истерични мегадоноси. Във вонящата мръсотия от гнусните трудове срещу поета с ехидна неприязън и натрапчиво, и злорадо се акцентира, че: „ Пеневият идейно-духовен любим е не какъв да е, а оня така печално общоизвестен, украински, баш анархо-бандюга, по този начин наричаният от главорезите си „ бащица” - Нестор Махно.” В един от тези доноси написа: „ …Нафирканият до козирката Пеньо Пенев гръмогласно цитира под път и над път лозунга на Нестор Махно: „ Бийте белите, до момента в който не почервенеят, бийте алените, до момента в който не побелеят! А по нощите в центъра на Димитровград си разрешава да пее химна на бандюгите: „ На борьбу с полками белых, с болшевиком, с всех изверг, захотел опять свободу у трудящихся людей!” (Бележка на създателя: цитатите са от частен списък А.Н., л.ф.17, оп.9, а.е.27, л.11-15)
Според достоверните, мемоарни сведения на офицера от Хасковското градско ръководство на „ Народната милиция” Христо Радичев, заемащ след това все водещи, офицерски длъжности във въпросното ведомство, доносите против Пеньо Пенев са предумишлено и целеустремено уговаряни. След това са подготвяни в непроницаемите бърлоги на Димитровградското институция на Министерство на вътрешните работи от щатни сътрудници на Държавна сигурност. Така че, през днешния ден към този момент си даваме сметка, че димитровградският трубадур е съзнателно злепоставян, съвсем карантинно изолиран и обругаван. Най-вероятно това е вероятната причина да го напусне брачната половинка му, тополовградчанката Мария Господинова. От този миг нататък поетът дефинитивно се алкохолизира и в края на краищата избира нескончаемото мълчание на гибелта. Веднага по-късно стартира разпространението на сквернословните клюки за това какви са аргументите за самоубийството на Пеньо Пенев. Поетът сякаш имал здравословно-органически проблеми и вродено суицидно влечение към това безусловно да постави завършек на алкохолизирания си бохемския си живот. Тоест, акцентира се, че Пеньо имал маниакалната пристрастеност към самоубийство и, че това е така наречен присъщ синдром.
Истината,
съхранена
в протоколите
Какво още можем да извадим от протоколите, съхранили летописа на това време? Веднага след гибелта на поета е свикано, екстрено съвещание в кметския кабинет на Димитровградския национален съвет. И главната точка - къде в края на краищата да бъде заровен самоубилият се, душевно срутен стихотворец? Това съвещание било неотложно, тъй като самоубийците по това време били погребвавани по друг метод. Тогава партийният секретар на „ Митя касабата”, както наричали Димитровград, злостно процежда през добре поддържаните си, снежнобели зъби: „ А бе, що ли не го хвърлим, тоя спиртосан сарахош, в река Марица!” Словесната дрънканица на партийния приятел била съпроводена от всеобщото, ехидно кикотене на присъстващите, които надали не с възприятие на облекчение посрещнали вестта за гибелта на поета. Може би за това, че Пеньо Пенев в никакъв случай не е изразявал предпочитание да членува в Българска комунистическа партия или въобще да взе участие в някакви организационни мероприятия на партията. Няколко пъти съответните публични, номенклатурно-властови, БКП-фактори упорито го уговаряли да постъпи в редиците им, само че „ сархошът” изрично отказвал, заявявайки че е и ще си остане „ безпартийно-индивидуален анархокомунист!”
Подир нелепата гибел на „ Барабанчикът в похода”, както поетът самичък се беше нарекъл в стиховете си, за него са написани доста и безчет прошнуровани и прономеровани, патетично, възпоменателни панегерици. Едни такива хем трогателни, хем и много спорни, само че в множеството случаи някак си съмнителни, тъй като са изпълнени с доста премълчавани обстоятелства и фрапантно изопачавани истини.
Но след знаменателната победа на демокрацията през 1989 година доста от родните литературоведи обръщат палачинката и без всевъзможен срам възпяват пламенния бард на възхода Пеньо Пенев. В тези венцехваления изключително се отличава литературоведческата група от мастити литературни критици, в която влизат Христо Дудевски, Любомир Георгиев, Петър Данчев, Пантелей Зарев, Митко Иванов, Здравко Петров, Елка Константинова, Кръстьо Куюмджиев и Иван Спасов. Та всичките тези майстори на перото се изкилиха душевно с цел да потвърждават, че пламенното стихотворение на Пеньо Пенев „ Към комунизма” се родее и даже се конкурира до известна степен с Бетовеновата „ Апасионата”… Във всичките тези трудове за поета обаче на никое място не намира място един незнаен от биографията му факт – повече от всичко друго поетът е неприкрит анархист. Поетът: „ Да, аз съм анархокомунист!” Твърди го единствено един негов братовчед, който се споделя Станчо Дребов. Той споделя, че още до момента в който е младеж Пеньо настойчиво чете някои съветски издания на анархистите Михаил Бакунин и Пьотр Кропоткин. Още като възпитаник в Севлиевската гимназия той се сближава с тогавашните много дейни, есперантисти-анархисти, успявайки, на един мирис, да изчете забележителен брой литературни творби, все с преобладаващо анархистка тема. И от душа и сърце, същински, се възхищава на огнено-дишащата лирика на българските анархисти Георги Жечев, Гео Милев и Панайот Чивиков. Така, някак незабелязано, душевно-идейно, юношата Пенев се оформя, като съзнателно-мирогледен, уверен анархист. Същевременно прекомерно старателно учи интернационалния език есперанто, установявайки другарски връзки с анархисти из Севлиевския район. По време на едно случайно, милиционерско разследване през 1946 година в Севлиевското околийско ръководство на Министерство на вътрешните работи, когато го питат за политическите му убеждения, още малолетният Пеньо дава отговор без каквото и да е съмнение: „ Аз съм анархокомунист!” Това е доказано в документ от служебните мемоари на капитан Никола Маринов, бивш шеф на граничните районни ръководства на Министерство на вътрешните работи в Ивайловград и Крумовград в интервала 1946-1952 година Тогава той персонално е разпитвал задържания младеж Пеньо Пенев при опита му през 1947 година незаконно да премине Българо-гръцката граница, самонахъсен за гръмки, революционни подвизи. Според неговите мемоарно-писменни данни се удостоверява, че Пеньо Пенев приключва гимназия в град Севлиево и още, учейки там, открива основни, трайни връзки с локални анархисти, които по това време не били по никакъв начин малко в предбалканското градче, известно със своята будна, свободолюбива интелигенция. Именно тогава любознателният възпитаник съумява напълно гладко да изчете много разбунено-бунтовна литература, блестящо наелектризирана на първо място с анархистка тема. А Дребов изрично установи в спомените си, че по това време Пеньо към този момент съумява да прочете някои съветски издания на анархистите Михаил Бакунин и Пьотър Кропоткин. Освен това същият този братовчед Станчо Дребов в детайли акцентира в мемоарните си трудове, че напролет на 1947 година бъдещият, прославен бард на социалистическото строителството в България, прави фрапантен, несполучлив опит да премине българо-гръцката граница, с цел да се причисли и безкористно да се бие на страната на левите гръцки анархопартизани. Това се случва незабавно след погребението на именития национал-революционер и анархист Михаил Герджиков, умрял на 18.03.1947 година в София. Поетът е този, който интензивно взе участие в многолюдна, погребална върволица, носейки до гробищата един от десетките, траурни венци. Това обаче никак и не му пречи още на другия ден стремително да запраши към българо-гръцката граница. Според Дребовите, черно на бяло, доста обширни, писмени възпоминания, дълго и усърдно братовчед му Пеньо подготвял своето огнедишащо, документално обръщение-призив, преднамерено написано на есперанто, с цел да го изпрати персонално на гръцкия военачалник Маркос, който по това време ловко командва лявото, гръцко, революционно придвижване. Но опитът на поета да премине през българо-гръцката границата е несполучлив, тъй като малко преди този момент имено до гръцката граница са разстреляни група гимназисти, тръгнали да бягат у съседите. А Пеньо не е знаел за това и попада на една от засадите. Арестуван е, съветван е, подписвал е документи… Но всичките тези обстоятелства от битието на Пеньо Пенев, и до през днешния ден си остават единствено като публични документи в архивите.
Тодорка НИКОЛОВА, Хасково
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ