Анатомия на българската русофилия: Първородният грях и изкупителната жертва
Умом – Россию не понять,
Аршином общим не измерить;
У ней особенная стать –
В Россию можно только верить. (1)
Фьодор Тютчев
Константин Голев*
Един съботен ден преди известно време (19.03.2022 г.), до момента в който със брачната половинка ми разхождахме децата, станахме очевидци на едно извънредно позорно събитие, което, признавам си, ме стъписа – макар не изключително високите ми упования към българския обществено-политически живот. Ненадейно пред нас на жълтите павета от Градската градина изскочиха стотици хора, които твърдяха, че упорстват за неутралитет на България във войната сред Русия и Украйна, като заявяваха настояванията си с едно голямо и голям брой по-малки съветски флагове. Принципният въпрос по какъв начин можеш да настояваш за индиферентност във боен спор, като размахваш знамето на една от страните участнички, самичък по себе си е увлекателен, само че като се добави и фактът, че знамето принадлежи точно на държавата-агресор и основател на спора, чувството към този момент в действителност става злокобно. Докато наблюдавахме безмълвно редиците от хора – някои от които бутаха бебешки колички и изглеждаха съвсем като нас – се благодарях, че децата са към момента прекомерно дребни, с цел да ни задават въпроси. Обаче тъкмо тогава към нас се насочи група чужденци, която направи тъкмо това, интересувайки се какви, аджеба, са тия хора? И по този начин се видях заставен самичък за себе си да потърся отговора на този мъчителен за цялото българско общество въпрос.
Беше явно, че става дума за голям брой хора, не всички от които бяха членове на организиралата демонстрацията политическа партия „ Възраждане “. Хора, които очевидно са пропуснали, че още преди цели осем години в Украйна беше разпалена война посредством скрито инфилтриране на съветски войски и които очевидно в продължение на четири седмици са останали слепи и глухи за страданията на милиони украинци след едностранното съветско решение за чудовищната ескалацията на този от дълго време тленен спор. Гледайки ги да минават около нас, осъзнах, че става дума за някакъв групов организъм, който единствено краткотрайно се оглавява от Костадин Костадинов и чийто живот е доста по-дълъг от този на съставляващите го човеци – организмът на българската политическа русофилия. Но каква е анатомията на този многогодишен организъм, какво кара голям брой хора да се държат по този срамен метод?
Като представител на потомство, чийто умишлен живот е почнал през ранния преход (роден съм 1984 г.), мисля, че мога да се опитам да дам задоволително справедлив отговор на този въпрос, макар големия прочувствен заряд, който ескалацията на спора в Украйна внесе в българското общество. Обстоятелствата, че татко ми е приключил Московския държавен университет „ М. В. Ломоносов “, че вкъщи от най-ранна възраст се гледаше съветска телевизия и че аз самият имам магистърска степен по история на Русия и Източна Европа ми дават спомагателна убеденост в това отношение, защото дръзвам да настоявам, не съм претрупан с някаква фамилна или биографична обремененост по отношение на Русия – най-малко не и с отрицателна такава.
***
Русофилията у нас е събитие, което съпътства българския политически живот през цялото време на Третата българска страна, а дори и отпреди това, събитие, чиито модерни измерения са на всички места към нас. Полемиката за отношението към Русия стана изключително дейна в навечерието на анексията на Крим през 2014 година и може да се каже, че самобитен пик беше дебатът сред Румен Радев и Цецка Цачева преди президентските избори през 2016 година, когато и двамата претенденти се оповестиха за преразглеждане на европейските наказания против тази страна.(2) Така те подложиха българския народ на двойно оскърбление – един път като ги гледа по какъв начин синхронно се кланят на изток, и повторно като му навряха в очите тъжния факт, че никой на запад няма да ги пита при взимането на такова решение. В момента сме очевидци на нов подобен пик, чиито мащаби надвишават предходния.
В сегашния текст русофилията ще се преглежда в нейните политически измерения. Ето за какво за русофили ще бъдат считани не всички заинтересувани от културни, туристически и всевъзможни други аспекти на съветското съществуване, а тези, които посредством участия в обществени демонстрации, гласоподаване на избори, изявления в медиите, обществените мрежи и обществени изяви от всевъзможен тип са декларирали позиция, която директно или непряко резонира с политиката на Кремъл. Тази релативно компактна група не би трябвало a priori да се разпознава с доста по-широкия кръг от хора, които се интересуват от Русия или имат някакви връзки с нея, и които надалеч не всеки път симпатизират на Кремъл, макар че това постоянно се приема за даденост. Разбира се, измежду тях (а и отвън тях) също има значителен брой латентни политически русофили, само че заради тяхната самоналожена анонимност те няма по какъв начин да бъдат оценени. В наши дни политическата русофилия е еквивалентна на путинизма, защото съветската политика се намира напълно под контрола на Владимир Путин и неговото обграждане, а в страната на процедура отсъства действителна съпротива.
Краката
Като доста други организми и този на русофилията в България има потребност от крайници, с които да може крепко да стъпи на земята. Даже не просто да стъпи, а да заоре в самите национални глъбини на нашата балканска страна. Преди няколко години, в разгара на един ремонт, който неизбежно съпътства упованието на нов член на фамилията, имах опция да се сблъскам с представител точно на тази витално значима част от груповата русофилия, който условно ще назовем чичо Генчо. Чичо Генчо е надарен занаятчия и добър човек, с който месеци наред сменяхме паркети и боядисвахме стени, и това ми даде непотърсената опция да надникна в публичните му настройки. Въпреки че беше съвсем на 60 години, той се беше научил самичък да си смъква филми от интернет и по този начин даваше воля на една своя пристрастеност, която на пръв взор човек не би съзрял в миролюбивата му природа – чичо Генчо обичаше да гледа филми за Втората международна война и то не какви да е, а съветски филми. Сам с горделивост ми е споменавал, че е изгледал всички налични в мрежата филми и щом се появи някой нов, незабавно си го смъква. Даже, в случай че паркетът се окажеше изключително твърдоглав, чичо Генчо имаше навика да използва наизустени съветски изрази от вида на „ немецът не се дава “ и така нататък Обаче макар този интерес към военната тема, той не беше чувал в никакъв случай за Списаревски и Дрангов, тъй като в спортното учебно заведение през социализма не е имало кой да му опише, а след това битието му не го е тласнало самичък да прочете нещо за тях. Впрочем в негово опрощение по това време и в университета едва ли би научил доста за тези фигури от българската военна история. Така или другояче, той беше привикнал да възприема историята чисто образно и си представяше, че тя се е случила тъкмо такава, каквато е показана на кино лентата. Тъй като няма доста филми, където да види Дрангов и Списаревски, те неизбежно остават отвън полезрението му.
Всъщност аз по този начин и не посмях да попитам чичо Генчо дали и за кого гласоподава, тъй че и до през днешния ден не знам дали той съставлява пълнокръвна част от политическата русофилия или спада към нейната анонимна латентна външна страна. Обаче и при тази най-многолюдна, само че и най-незабележима каста в организма на русофилията най-лесно си проличава нещо особено за съвсем всички русофили – комплексът, че не сме руснаци, че си нямаме Отечествена война, че нямаме такава войска, че не сме способни на такава всеотдайност, че оставаме настрана от великите събития в историята, в резюме, че не сме като тях или дори, че не сме тях. Обикновено тази патетика върви ръка за ръка с опълчването на личната ни маловажност: „ Това в случай че бяхме ние, щяхме незабавно да клекнем! “, „ Тука никой няма да отиде на фронта! “ Особен фокус на този комплекс е проведеният всеки 9 май в Москва церемониал на успеха, който напомня на тази част от българското общество, че преди 10 ноември и нашата войска беше „ гора от стомана “, а в този момент „ преднамерено е унищожена “, до момента в който руснаците, тъй като са по-умни и по-силни, изобщо по-висши, са си я запазили...(3) Ех, щом не можем да сме (като) руснаците, дано тогава най-малко оптимално да се доближим до тях, да посветим и ние с отразената светлина на тяхното славянско великолепие! Ето тук е разковничето на унизителното раболепничене пред Русия във всичките ѝ превъплъщения – от империята на Романови, през тази на болшевиките, чак до постсъветска Путинова Русия – което със своите митични електорални измерения кара българските политици да се съревновават в блюдолизничество пред московските сатрапи.(4)
Впрочем още на това публично ниво се вижда и един основен абсурд на българската русофилия: мистичното съчетание на носталгията по отишлия си комунизъм с благоговеенето пред Москва, чиято днешна политическа теория, с изключение на чисто кадрово, няма нищо общо с постулатите на марксизъм-ленинизма. Даже в противен случай – със своето институционализирано фрапантно обществено неравноправие, бездната сред няколкото огромни града и провинциалното море, и не на последно място с брака си по сметка с Руската православна черква, Путинова Русия няма нищо общо с утопията на алените теоретици. И по този начин се стига до въпроса кой в действителност е изначалният тласък на българската русофилия – комунизмът или съветският феникс, за чиято свръхестествена природа политическите прераждания са от второстепенно значение. Яйцето или кокошката? Или по-право фениксът или аленото му яйце? По-долу ще продължим да се връщаме към този абсурд.
Ръцете
Такова могъщо тяло като българската русофилия напълно естествено би трябвало да си има и ръце, освен това не какви да е ръце, а здрави, по опция свити в пестник. В този пестник седят рокерите от Североизточна България, които заплашват ръководещия кабинет с „ война “, в случай че България „ бъде въвлечена “ във въоръжения спор в Украйна.(5) Тези ездачи от района на античния Онгъл припомнят казионната и квазикриминална съветска формация на „ Нощните вълци “, която през последните години неколкократно преминаваше през България, съпроводена от локалните си адепти, като част от маршрута на мотопоходите „ Славянски свят “.(6) Тъкмо среднощните четириноги, дружно с други самозвани блюстители на реда като MMA бойци, военни ветерани и прочие силоваци, се сплотиха във музи от Кремъл „ Антимайдан “, който съобщи подготвеност да смаже всеки опит за либерален митинг в Русия.(7) Впрочем България също се подреди със свое лично поделение на „ Нощните вълци “, което постоянно развява съветски флагове и се кланя на руски монументи.(8) Обаче защото у нас (за щастие) липсва съответното държавно финансиране и поддръжка, локалните ни мотористи се оказват елементарни маргинали.
По-здравата част на юмрука, и евентуално по-притеснителната, са самозвани паравоенни организации от вида на Българско национално опълчение (БНО) „ Шипка “, които настояват, че членовете им могат да боравят с оръжие и са обгърнати в по-голяма загадъчност.(9) В момента не мога да назова нито един различен фиктивен или неофициален сегмент от българското политическо общество, който да разполага със „ свои “ силови структури(10) и тъй като сходно събитие очевидно не е характерно за българския политически живот, се постанова заключението за съществуване на непознато въздействие. Тези към момента маргинални юмруци към този момент са единствено размахвани и съвсем не са използвани, само че самото им съществуване е смущаващо.
Освен с редови бойци, българската русофилия разполага къде по-явно, къде по-скрито и със свои лични генерали като Стефан Янев, Димитър Шивиков и, несъмнено – макар скорошните му опити да се дистанцира от политическия си кувьоз – Румен Радев. Всички те принадлежат към едно потомство, което стартира дейната си военна работа през 80-те години и е прекарало доста по-малко време в структурите на Варшавския контракт, в сравнение с в тези на независимата Българска войска и НАТО. На пръв взор е чиста мистерия за какво хора като Шивиков, който командва батальон в Ирак и българския контингент в Афганистан, се оказват прочувствено обвързани с призраците на комунистическото минало и сянката на путинизма…(11) И какво трансформира такива като Шивиков в чести посетители на годишния церемониал на успеха на Червения площад в Москва? Навярно отговорът се крие във към този момент упоменатата носталгия към мощта на тогавашната „ гора от стомана “, която от дълго време към този момент е предадена за скрап, само че постоянно ще лежи на генералското сърце като съветски крайцер на черноморското дъно. А и нали остатъкът от стоманата през цялата дейна работа на тия генерали се поддържаше все там – в необятната Русия, тъй че те да не могат да се отърсят от тази носталгична внушаемост. Защо в дейностите на упоменатите генерали не се следи най-малко подобен сантимент към техните бележити прародители ген. Иван Колев, ген. Тодор Кантарджиев, ген. Владимир Вазов и така нататък за мен остава загадка… Може би тя би трябвало да се изясни с рефлексите на чичо Генчо, а може би всяка благосклонност към тогавашната българска войска просто е била стъпкана на казармения плац, където генерации наред маршируват, пеейки „ Хей, от Запад се надига черна вражеска вълна! “. А съществува и по-лош вид, в който актуалните генерали си мислят, че точно по този метод остават правилни на заветите на тогавашните си предтечи… Впрочем русофилия има и в тогавашната българска войска, само че за историческите аспекти на явлението по-долу.
Срамните елементи
Като множеството живи организми българската русофилия също си има гъз и срамни елементи. Те се населяват от „ ренегати “ като Явор Дачков, създали публичния си дебют като деятели на зараждащите се през 90-те години „ десни “ и „ антикомунистически “ медии и обединения, и от тогавашни бунтари против комунистическия режим като Петър Волгин. Да не забравяме и едновремешния член на „ Екогласност “ и някогашен основен редактор на вестник „ Демокрация “ Волен Сидеров. Впоследствие, неудържимо тласкани я от Фройд, я от нагона, я от Мамона, всички те вземат решение да пристанат на Москва и да лимитират житейската си интензивност до функционалността на нейни рупори – по кое време с повече творчество и въображение, по кое време без никакво. Подобен „ катарзис “, въпреки и с надалеч по-кратка парадигма, измина и аленият журналист/депутат Александър Симов, чиито юношески напъни на попрището на публицистиката се показват в неособено задълбочена апологетика на САЩ(12), само че доста скоро са сменени от флиртове с Москва и тукашните ѝ адепти – със сходно качество на разбора.
Впрочем преди Народното събрание работното място на Симов беше в гравитиращите към Българска социалистическа партия „ Поглед.инфо “, които през последните дни се отличават с публикуването на пропагандни репортажи за войната в Украйна, където безусловно безусловно следват линията на кремълския Агитпроп: като се стартира от обстоятелството, че назовават спора „ специфична интервенция “, мине се през възторжените им репортажи за достиженията на съветския „ спецназ “, който „ едвам [sic!] на втория ден след началото на специфичната военна интервенция в Украйна “ „ влезе в Киев “ – „ величествен триумф “(13) ; и се приключи с използването на употребяваните от Москва пейоративни названия за украинските военни – „ укри “(14), „ нацисти “, „ бандеровци “ и т.н.(15)
Към тази категория спадат и дейците на придвижване „ 23 септември “ Екатерина Митринова и Александър Николов, които, бидейки ортодоксални комунисти, не се посвениха през 2017 година да обслужат режима на Путин със основания от тях агитационен филм „ Донбаска пролет “, макар че путинизмът се намира в тежко несъгласие с изповядваната от тях идеология.(16)
Но те не са единствените, създали стряскащи взаимни отстъпки със личната си същина. В пъстрите редици на ренегатите от всевъзможен вид и сой се откроява и някогашната коронована персона на Симеон Сакскобурготски, който в разгара на войната в Украйна затули с аристократичната си гръд амбразурата, заявявайки, че е обикновено в Русия „ режимът да е малко по-авторитарен “(17). Дейността на всичките тези и доста други сходни на тях физически и юридически лица напълно недвусмислено ги слага в региона на задника и срамните елементи на обсъждания от нас групов организъм – точно това са органите, през които се изливат нечистотиите и отново с тях се проституира. Впрочем би трябвало да се означи, че когато задникът и срамните елементи се занимават с проституция, проституира целият организъм, макар че ръцете и краката може да не са наясно с това.
Сърцето
Биещото сърце на българската русофилия са, несъмнено, интелектуалците – гравитиращите към Българска социалистическа партия и в. „ Дума “, като „ примадоната “ Велислава Дърева, само че на първо място самостоятелните интелектуалци… Ах, самостоятелните интелектуалци! Културтрегерите – една войска от Нешки Робеви, които просто не могат да спрат да обичат Русия, даже сега, в който тя прави закононарушения против човечеството.(18) А геополитиците – ятата, приключили разследваща школа на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) в Москва анализатори като Боян Чуков(19), които не стопират да заковават пироните на кремълската агитация още от времето на геноцида в Алепо (20)… Те и в този момент не стопират всяка седмица да предсказват скорошния завършек на „ военната интервенция “ с съветска победа(21), която някак все се изплъзва иззад ъгъла на близкото бъдеще, съвсем като построяването на комунизма.
Но може би най-авторитетни и най-сърцати са кремълските шамани в университетските среди. С тях е изпълнена родната хуманитаристика, те от десетилетия гнездят в най-различни факултети, катедри и научни секции из цялата страна – къде предстоящо, къде за цялостна изненада. Още в първите години на прехода старите идеологически катедри по история на Съюз на съветските социалистически републики, теоретичен комунизъм и така нататък са закрити, само че с цел да избегнат съкращенията, преподавателите в тях са приютени от своите сътрудници в други звена, които се занимават с обща история на света, философия, стопанска система и така нататък Спасените удавници получават един напълно законен научен статут и се отблагодаряват на своите сътрудници за солидарността, като стартират методично да инфилтрират в новите си работни места свои съидейници и наследници от по-младите поколения. Разбира се, в университетските среди и без тези мероприятия няма недостиг на сходни фрагменти, само че по този метод те са съсредоточени на стратегически посоки – тъй като едно е някой соцдинозавър да учи студентите на академично писане, а напълно друго – историята на България след 1944-та да им я преподават партийните съратници на Жан Виденов.(22) Така се стига до непропорционално необятно показване на русофили и соцносталгици в средите на академичната хуманитаристика, където те са доста повече, в сравнение с е процентното им съответствие в цялото българско общество, най-малко в случай че съдим по резултатите от парламентарните избори. Предани на Москва гласове чуруликат от Софийския Университет, Българска академия на науките, Варненския университет „ Св. Черноризец Храбър “, Югозападния университет „ Неофит Рилски “ и къде ли още не, където се подвизават или до неотдавна се подвизаваха преди пенсионирането си такива стожери на академичната русофилия като проф. Дарина Григорова, проф. Румяна Михнева, проф. Нина Дюлгерова и още доста други знайни и незнайни бойци на идеологическия фронт.
Дарина Григорова, професор по съветска история от СУ, е началник на центъра VIA EVRASIA, който през 2017 година беше изхвърлен от Университета, явно заради пропагандния си темперамент и несъвместимостта си с задачите на висшето обучение. (23) Тя е близка(24) до съветския Фонд „ Горчаков “, който е основан с президентски декрет и напълно намерено си слага задачата „ да спомага за образуването на удобен за Русия публичен, политически и настоятелен климат зад граница “(25). През 2016 година Дарина Григорова също по този начин бе домакин(26) на Елена Супонина и Аждар Куратов – скъпи посетители от ръководения от ген. Леонид Решетников Руски институт за стратегически проучвания (РИСИ).(27)
Освен деятелен уредник, университетската преподавателка се явява и откривател. На нейното въодушевено перо изискуем забележителната книга със заглавие „ Империя феникс “. По създание това е един прост апотеоз на Путинова Русия, освен това точно в качеството ѝ на следващата имперска реинкарнация – както в действителност проличава и от заглавието.(28) Кой знае за какво изданието е отпечатано във Военното издателство. Всъщност май всички се досещаме защо… На страниците на това увлекателно четиво анексията на Крим се назовава „ вежливо присъединение “ и е съпоставена със Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Това е събитие от исторически мащаб – „ исторически факт, който освен отделя постсъветска от евразийска Русия, само че и маркира края на „ дългия XX век “ и началото на XXI “.(29) Не е пропусната, несъмнено, и Украйна – „ съветската Македония “(30). Впрочем това безусловно незадълбочено сравнение(31) се трансформира в обичан способ на политическата русофилия, изключително в подтекста на все по-настоятелните опити у нас и извън нереформирана Македония да бъде прокарана в Европейски Съюз през иглените уши на българското несъгласие. Но да се върнем в постсъветското пространство, където съгласно Дарина Григорова „ [а]вторитаризмът на Лукашенко […] съумява да сътвори в самостоятелна Беларус спокойна и некомплексирана нация, доста по-близка до европейските, за разлика от украинската, само че това преимущество личи на фона на майдана от 2013 година “ Това проницателно наблюдаване е последвано от злокобното знамение, че точно следствията от Майдана в Украйна ще доведат до „ ново преформатиране на държавните ѝ граници “.(32) Трябва ли тогава да се учудваме, че „ Фениксът “ се прероди и в съветски превод, и беше показан в Москва?(33)
Проф. Румяна Михнева е секретар на Дружеството на русистите в България, гневен бранител на културните връзки с Москва и нейния имидж във всевъзможни формати, като се стартира от предаването „ История.бг “(34) и се стигне до мненията ѝ в обществените мрежи. Румяна Михнева с възторг декларира, че принадлежи към „ болшинството от най-русофилския народ – българският и то не тези платени „ русофили”, които служат, а тези, които откровено и почтено отдават дан на духовните връзки сред народите ни. “ За страдание, не навлиза в детайлности кои точно са платените русофили, само че пък се дефинира като „ човек, приел Русия за своя духовна татковина “ и се стреми да избегне „ раздор сред два обречени да бъдат дружно нации. “(35) В различен собствен текст Румяна Михнева заявява правилата, от които се управлява: „ Правилото ми е – прави положително и работи на изгода Роду и не във щета на връзките сред нашите две страни. “(36) Явно добруването на връзките е тъждествено на националната изгода. Впрочем това ретроспективно изказване безспорно включва и годините, които Михнева прекарва като щатен шпионин в Първо основно ръководство на ДС(37), където вероятно се е вдъхновявала от същата мотивация. А в по-ново време, в обществените мрежи могат да се открият и нейните пасторални пътеписи от разходката ѝ до анексирания Крим.
Проф. Нина Дюлгерова пък се раздира сред амплоато си на историк и попрището на енергетиката, само че някак съумява да поддържа кохерентна проруска позиция и в двете по този начин разнородни посоки.(38) И в случай че наличието на такива фрагменти не е изненадващо за средите на тогавашните „ идеологически “ факултети и катедри по история и философия, то появяването на буйни бранители на делото на Георги Димитров в България и Съветска Русия в Центъра за източни езици и култури – в лицето на проф. Нако Стефанов(39), на пръв взор буди известно учудване. Но в действителност другите дисциплини на ориенталистиката се оказват една от най-идеологизираните сфери на българската хуманитаристика – преди 10 ноември редките източни езици са могли да бъдат изучавани съвсем единствено в Съюз на съветските социалистически републики, а отдадените в тях всеобщо попадат в полезрението на Държавна сигурност.
Характерен за представителите на тази кохорта е младежкият флирт с антисистемността и революцията. По-старото потомство може да се похвали с тогавашно дисидентство и участия в протестни придвижвания като „ Екогласност “. Някои от по-младите пък влизат в облика на университетския Че Гевара – бради, камуфлажи и така нататък Не липсват и по-авангардни средства за изява на революционните пристрастености, като блогове с „ военно-полеви “ названия и музикални групи.(40) Въобще аз нямам подозрение, че всички изброени привиждат своите русофилски изяви като антисистемни в изискванията на следдесетоноемврийска България и че някак си се самозаблуждават във връзка с обстоятелството, че точно русофилията е била и значително си остава определяща линия на академичното статукво у нас… И не на последно място, че те самите са плод на това статукво. Зер зад кохортата наднича цялостен легион от родители партизани, генерали от Държавна сигурност, високопоставени номенклатурчици, политемигранти в Съюз на съветските социалистически републики или просто най-обикновени съветски (или съветски) майки, предали още с майчиното мляко на новото потомство безкритичното боготворене към далечната северна прародина, която е постоянно жертва и постоянно трагична. А в нишките на тази паяжина постоянно има объркано някое телефонно позвъняване, едно изпито кафе – я за някой конкурс в университета, я с цел да не върви някой в казарма… И тъкмо тази фамилна и обществена среда трансформира русофилията (ерго благосклонността към Кремъл), изключително у представителите на интелигенцията, в конвенционален инстикт, в инстинкт, който не се нуждае от осмисляне, защото е залегнал надълбоко в моралния компас и етоса им на държание, т.е. надълбоко в самите им същества.
Всъщност при пряк въпрос евентуално всички ще отрекат да имат каквото и да било общо с путинизма (особено след 24 февруари!), както с почтена усмивка направи Петър Волгин в отговор на зрителско позвъняване по време на изявлението му с Дарина Григорова.(41) Но таман по този начин действа логиката на психиката на груповото закононарушение – като стъпва на голям брой самостоятелни отрицания.
Някои изтъкнати представители на политическата русофилия през годините даже си разрешават понякога известна здравословна рецензия към режима в Кремъл, изключително когато са загрижени, че прекомерно нападателната му изразителност може да повлияе на връзките и връзките, спъвайки работата им на терен. Чудесна илюстрация на това държание е рецензията на Румяна Михнева към московските медии поради прословутия скандал при визитата на съветския патриарх Кирил у нас във връзка 3 март 2018 година и последвалият ги епистоларен спор с ген. Решетников.(42) Чуват се и недоволни гласове за пенсионната промяна в Русия и така нататък Но най-после всички тези доброжелатели непроменяемо пеят в един глас арията на кремълската параноя, че Русия непрекъснато е обграждана, притискана, заплашвана, че е лишавана от изконния си Lebensraum, и че някой непрекъснато желае да я разпарчетосва…(43) А таман това са и неизменимите причини за всяко присъединяване на съветски войски във въоръжен спор от трийсет години насам, та чак до речта на Путин в навечерието на нахлуването му в Украйна.(44)
Някои от политическите русофили въпреки всичко усещат на гърба си мрачния товар от неразривната връзка на връзките с комунистическото минало и се мъчат да се освободят от него с един чисто московски по своето безсрамие способ – като го трансферират на своите съперници без всякаква фактическа основа. Вече близо десетилетие, лежешком на старите си дисидентски лаври, политическата русофилия лепи пейоративни комунистически етикети на мало и огромно, разрешило си по някакъв метод да засегне ползите на Москва у нас. Още през 2013 година, когато окупирахме Софийския университет като част от митингите против кабинета „ Орешарски “, бяхме заклеймявани като „ хунвейбини “(45), „ комсомолци “(46), „ павликморозовци “(47) и дори „ болшевики “(48)! Оттогава насам не секват воплите по какъв начин Западният свят надминава по комсомолщина даже и най-мрачните години на Съюз на съветските социалистически републики, по какъв начин такава цензура не е имало и през комунизма и по този начин нататък, и по този начин нататък…(49) Веднага би трябвало да се каже, че тези способи целят някакво саморебрандиране и в това време дискредитиране на съперника пред необятната социална публика, защото за по-голямата част от лично русофилската аудитория сходни съпоставения нито са понятни, нито пък обидни.
В соцносталгичната среда, в която оперира българската политическа русофилия, постоянно се повдига и общественият въпрос, нормално в подтекста на някакво подстрекателство, че той е доста по-добре решен в Путинова Русия, където пенсионерите и изобщо всевъзможни уязвими групи тънат в лукс на инат на западните наказания. Веднага би трябвало да се каже, че преобладаващото болшинство от свободните русофилски интелектуалци, които се вълнуват от тази проблематика, я следят на един чисто кабинетен принцип – цели декари застроена повърхност под формата на жилища, ателиета и магазини, наследени от предходното потомство дейни борци, обезпечават наеми и прочие пасивни приходи, които на една изцяло капиталистическа основа освобождават свободните интелектуалци от блатото на битовизмите. Така се получава, че една забележителна част от персоналния състав на българската политическа русофилия е, в случай че не персонално задължена на Москва за своето житейско благоденствие, то поколенчески – чрез наследството на предходните облагодетелствани поколения.
Тук нормално следва контраобвинение към прекомерно сериозните сътрудници, че са на „ доларова ясла “ и се устоят от някое западно Неправителствени организации. А множеството от самите адепти на русофилията не са в положение да си попълнят даже бланката за продан по ЕРАЗЪМ+, та по тази причина и гледат с надълбоко съмнение, наследено от милиционерските времена, всеки, който има някаква задгранична научна активност, не дай си Боже, пък в случай че е и на Запад. Именно заради тази специфичност на човешкия капацитет съветската благословия към влюбено зареяния с взор на изток интелектуален пролетариат у нас е структурирана по различен метод – него някой постоянно го води или го праща в Русия и фокусите на тези действия могат да бъдат както официални обмени (например посредством близката до Фондация „ Горчаков “ за България Дарина Григорова), по този начин и неофициални екскурзии и срещи с съветските сътрудници (например посредством секретаря на Дружеството на русистите в България Румяна Михнева).
Мисията на свободните интелектуалци е да патрулират в разнообразни електронни и печатни медии, с цел да бдят да не би да бъде някак застрашено съветското витално пространство. За да защитят тази „ алена линия “ те са способни на главозамайващи пируети, които биха засрамили и най-хубавите представителки на обичайно мощната съветска школа по художествена гимнастика. При това в такива идеологически занимания прозира фактически доста гимнастика и някаква художествена самоинициатива, само че безусловно никакъв академизъм. Достатъчен е незадълбочен взор обратно във времето, с цел да стане ясно, че сред тези съчетания няма никаква логическа поредност и те просто криволичат съгласно формалната линия на Москва в съответния миг.(50) Така да вземем за пример доцент Александър Сивилов от СУ притегли публичното внимание преди няколко години с несръчния си опит да откри несъществуващото рационално пояснение за безочливото изказване на съветското Външно министерство, че Червената войска има заслугата за спасяването на българските евреи. Преподавателят от СУ дотам се оплете в аргументацията си пред Милен Цветков, че се базира на несъществуваща аудиенция на полк. Айхман в България, само че бе незабавно опроверган от съперника си в студиото Георги Боздуганов. Това стана мотив към този момент починалият водещ да възкликне: „ Извинете, само че Вие се явявате тука в ролята си на специалист, който би трябвало да знае тотално всеки факт в историята. Няма по какъв начин да ви допускам в този момент – малко ми е мъчно! Защото казвате едно, по-късно се отричате от него… “(51)
А главата?
Действията на обособените представители на многолюдната българска политическа русофилия по никакъв метод не би трябвало да се възприемат като координирани. Различните интелектуалци, публицисти, силоваци, политици и присъдружните им социолози нямат кохезия между тях, постоянно не се харесват и от време на време се ръфат под масата за московските трохи.(52) Техните дейности имат някаква връзка единствено когато се преглеждат в подтекста на политиката на Центъра в Москва, който поддържа независима връзка с обособените русофилски сегменти. Този модел се дължи на обремененостите в самия Център – той е плод на тогавашния свръхцентрализиран уред на Комунистическа партия на Съветския съюз и желае да сведе директния си надзор до най-низовите звена. На Центъра не му би трябвало някакъв сборен представител на българската русофилия, медиатор или локален васал – Центърът разделя, с цел да владее. Ето за какво груповият русофилски организъм си няма глава, а не му и би трябвало, тъй като вместо него мислят в Кремъл. Той може единствено да ЧУВСТВА и да ОТКЛИКВА. Затова българските русофили пъплят из публичното пространство като някакво уродливо сходство на ослепените Самуилови бойци – на един от 100 са пошушнали някое напътствие от Москва (но в никакъв случай цялата скица!), а другите би трябвало слепешком да напипват линията по неговите медийни изяви и статуси в обществените мрежи или просто със сърцата си.
Мобилизацията на целия разнороден състав от страна на Центъра изпъква в основни моменти от българската външна и вътрешна политика, каквото бе да вземем за пример преизбирането на Радев (в чийто предприемчив комитет участваха представители на целия русофилски арсенал) и какъвто е въпросът за възможното даване на въоръжение на Украйна.
Смокиновите листа
Тъй като българската русофилия е обществен групов организъм, тя би трябвало да прикрива срамните си елементи със смокинови листа. Понеже, както видяхме, изпод в действителност е доста срамно, едно листо не стига и би трябвало да се употребяват доста. Обаче бурният вятър на кървавите събития в Украйна през последните седмици отвя всички тях. Първото листо е това на славянското приятелство и православната взаимност. То е много остаряло и към този момент завехнало, тъй като се размахва още от XIX век, когато би трябвало да прикрива въжделенията на Имперска Русия за агресия във всички територии, обитаеми със славяни, изключително православните. Само че в този момент се оказа, че Украйна, с изключение на дето е явно славянска страна, е и втората по величина православна страна в света, след самата Русия. Ето за какво за българската русофилия е мъчно да откри рационален отговор на въпроса за какво би трябвало да обичаме повече кремълските си православни славянски братя от киевските си православни славянски братя, с изключение на по инстикт – тъй като постоянно по този начин сме правили, дори и във времената, когато не бяха по никакъв начин православни.
Поради очевидното несъгласие по-искрените русофили намират леговище зад смокиновото листо на неутралността и битката за мир. Това също е остаряло оръжие, още от времената на Студената война, която в действителност от тази страна на Желязната завеса нормално се назовава точно „ битка за мир “. След 10 ноември това листо се взима на въоръжение, когато политиката на Кремъл и неговите съдружници се окаже прекомерно нападателна и компрометирана, с цел да може да се поддържа намерено. Примери бол: апелите за индиферентност по време на косовската рецесия, на анексията на Крим и несъмнено, при последвалата открита война в Донбас… Естествено, при сходни обстановки като днешната, позицията за индиферентност в действителност съставлява отвод от наказание (поне морално!) на явни закононарушения против човечеството и съмнително припомня самоотвод на корумпиран правосъден магистрат. Призивите за мир пък нормално се схващат като капитулация пред настояванията на Кремъл и комфортно се пренебрегва фактът, че в последното десетилетие те стават все по-агресивни и към този момент засягат директно даже българския суверенитет.(53)
По-усърдните издигат и друго мощно прикритие, което ги избавя от нуждата да се задълбават в детайлите на славянското роднинство и православното единение – антифашизмът. Ненапразно Българският антифашистки съюз се намира на ул. „ Позитано “ 20 и към този момент близо 80 години легитимира кръстоносните походи против вътрешнополитическите съперници в самата България и против неуместните на Кремъл на интернационалната сцена. Цялото интелектуално войнство към момента със зъби и нокти брани идеологическото факсимиле за фашистката природа на режима в Царство Б
Аршином общим не измерить;
У ней особенная стать –
В Россию можно только верить. (1)
Фьодор Тютчев
Константин Голев*
Един съботен ден преди известно време (19.03.2022 г.), до момента в който със брачната половинка ми разхождахме децата, станахме очевидци на едно извънредно позорно събитие, което, признавам си, ме стъписа – макар не изключително високите ми упования към българския обществено-политически живот. Ненадейно пред нас на жълтите павета от Градската градина изскочиха стотици хора, които твърдяха, че упорстват за неутралитет на България във войната сред Русия и Украйна, като заявяваха настояванията си с едно голямо и голям брой по-малки съветски флагове. Принципният въпрос по какъв начин можеш да настояваш за индиферентност във боен спор, като размахваш знамето на една от страните участнички, самичък по себе си е увлекателен, само че като се добави и фактът, че знамето принадлежи точно на държавата-агресор и основател на спора, чувството към този момент в действителност става злокобно. Докато наблюдавахме безмълвно редиците от хора – някои от които бутаха бебешки колички и изглеждаха съвсем като нас – се благодарях, че децата са към момента прекомерно дребни, с цел да ни задават въпроси. Обаче тъкмо тогава към нас се насочи група чужденци, която направи тъкмо това, интересувайки се какви, аджеба, са тия хора? И по този начин се видях заставен самичък за себе си да потърся отговора на този мъчителен за цялото българско общество въпрос.
Беше явно, че става дума за голям брой хора, не всички от които бяха членове на организиралата демонстрацията политическа партия „ Възраждане “. Хора, които очевидно са пропуснали, че още преди цели осем години в Украйна беше разпалена война посредством скрито инфилтриране на съветски войски и които очевидно в продължение на четири седмици са останали слепи и глухи за страданията на милиони украинци след едностранното съветско решение за чудовищната ескалацията на този от дълго време тленен спор. Гледайки ги да минават около нас, осъзнах, че става дума за някакъв групов организъм, който единствено краткотрайно се оглавява от Костадин Костадинов и чийто живот е доста по-дълъг от този на съставляващите го човеци – организмът на българската политическа русофилия. Но каква е анатомията на този многогодишен организъм, какво кара голям брой хора да се държат по този срамен метод?
Като представител на потомство, чийто умишлен живот е почнал през ранния преход (роден съм 1984 г.), мисля, че мога да се опитам да дам задоволително справедлив отговор на този въпрос, макар големия прочувствен заряд, който ескалацията на спора в Украйна внесе в българското общество. Обстоятелствата, че татко ми е приключил Московския държавен университет „ М. В. Ломоносов “, че вкъщи от най-ранна възраст се гледаше съветска телевизия и че аз самият имам магистърска степен по история на Русия и Източна Европа ми дават спомагателна убеденост в това отношение, защото дръзвам да настоявам, не съм претрупан с някаква фамилна или биографична обремененост по отношение на Русия – най-малко не и с отрицателна такава.
***
Русофилията у нас е събитие, което съпътства българския политически живот през цялото време на Третата българска страна, а дори и отпреди това, събитие, чиито модерни измерения са на всички места към нас. Полемиката за отношението към Русия стана изключително дейна в навечерието на анексията на Крим през 2014 година и може да се каже, че самобитен пик беше дебатът сред Румен Радев и Цецка Цачева преди президентските избори през 2016 година, когато и двамата претенденти се оповестиха за преразглеждане на европейските наказания против тази страна.(2) Така те подложиха българския народ на двойно оскърбление – един път като ги гледа по какъв начин синхронно се кланят на изток, и повторно като му навряха в очите тъжния факт, че никой на запад няма да ги пита при взимането на такова решение. В момента сме очевидци на нов подобен пик, чиито мащаби надвишават предходния.
В сегашния текст русофилията ще се преглежда в нейните политически измерения. Ето за какво за русофили ще бъдат считани не всички заинтересувани от културни, туристически и всевъзможни други аспекти на съветското съществуване, а тези, които посредством участия в обществени демонстрации, гласоподаване на избори, изявления в медиите, обществените мрежи и обществени изяви от всевъзможен тип са декларирали позиция, която директно или непряко резонира с политиката на Кремъл. Тази релативно компактна група не би трябвало a priori да се разпознава с доста по-широкия кръг от хора, които се интересуват от Русия или имат някакви връзки с нея, и които надалеч не всеки път симпатизират на Кремъл, макар че това постоянно се приема за даденост. Разбира се, измежду тях (а и отвън тях) също има значителен брой латентни политически русофили, само че заради тяхната самоналожена анонимност те няма по какъв начин да бъдат оценени. В наши дни политическата русофилия е еквивалентна на путинизма, защото съветската политика се намира напълно под контрола на Владимир Путин и неговото обграждане, а в страната на процедура отсъства действителна съпротива.
Краката
Като доста други организми и този на русофилията в България има потребност от крайници, с които да може крепко да стъпи на земята. Даже не просто да стъпи, а да заоре в самите национални глъбини на нашата балканска страна. Преди няколко години, в разгара на един ремонт, който неизбежно съпътства упованието на нов член на фамилията, имах опция да се сблъскам с представител точно на тази витално значима част от груповата русофилия, който условно ще назовем чичо Генчо. Чичо Генчо е надарен занаятчия и добър човек, с който месеци наред сменяхме паркети и боядисвахме стени, и това ми даде непотърсената опция да надникна в публичните му настройки. Въпреки че беше съвсем на 60 години, той се беше научил самичък да си смъква филми от интернет и по този начин даваше воля на една своя пристрастеност, която на пръв взор човек не би съзрял в миролюбивата му природа – чичо Генчо обичаше да гледа филми за Втората международна война и то не какви да е, а съветски филми. Сам с горделивост ми е споменавал, че е изгледал всички налични в мрежата филми и щом се появи някой нов, незабавно си го смъква. Даже, в случай че паркетът се окажеше изключително твърдоглав, чичо Генчо имаше навика да използва наизустени съветски изрази от вида на „ немецът не се дава “ и така нататък Обаче макар този интерес към военната тема, той не беше чувал в никакъв случай за Списаревски и Дрангов, тъй като в спортното учебно заведение през социализма не е имало кой да му опише, а след това битието му не го е тласнало самичък да прочете нещо за тях. Впрочем в негово опрощение по това време и в университета едва ли би научил доста за тези фигури от българската военна история. Така или другояче, той беше привикнал да възприема историята чисто образно и си представяше, че тя се е случила тъкмо такава, каквато е показана на кино лентата. Тъй като няма доста филми, където да види Дрангов и Списаревски, те неизбежно остават отвън полезрението му.
Всъщност аз по този начин и не посмях да попитам чичо Генчо дали и за кого гласоподава, тъй че и до през днешния ден не знам дали той съставлява пълнокръвна част от политическата русофилия или спада към нейната анонимна латентна външна страна. Обаче и при тази най-многолюдна, само че и най-незабележима каста в организма на русофилията най-лесно си проличава нещо особено за съвсем всички русофили – комплексът, че не сме руснаци, че си нямаме Отечествена война, че нямаме такава войска, че не сме способни на такава всеотдайност, че оставаме настрана от великите събития в историята, в резюме, че не сме като тях или дори, че не сме тях. Обикновено тази патетика върви ръка за ръка с опълчването на личната ни маловажност: „ Това в случай че бяхме ние, щяхме незабавно да клекнем! “, „ Тука никой няма да отиде на фронта! “ Особен фокус на този комплекс е проведеният всеки 9 май в Москва церемониал на успеха, който напомня на тази част от българското общество, че преди 10 ноември и нашата войска беше „ гора от стомана “, а в този момент „ преднамерено е унищожена “, до момента в който руснаците, тъй като са по-умни и по-силни, изобщо по-висши, са си я запазили...(3) Ех, щом не можем да сме (като) руснаците, дано тогава най-малко оптимално да се доближим до тях, да посветим и ние с отразената светлина на тяхното славянско великолепие! Ето тук е разковничето на унизителното раболепничене пред Русия във всичките ѝ превъплъщения – от империята на Романови, през тази на болшевиките, чак до постсъветска Путинова Русия – което със своите митични електорални измерения кара българските политици да се съревновават в блюдолизничество пред московските сатрапи.(4)
Впрочем още на това публично ниво се вижда и един основен абсурд на българската русофилия: мистичното съчетание на носталгията по отишлия си комунизъм с благоговеенето пред Москва, чиято днешна политическа теория, с изключение на чисто кадрово, няма нищо общо с постулатите на марксизъм-ленинизма. Даже в противен случай – със своето институционализирано фрапантно обществено неравноправие, бездната сред няколкото огромни града и провинциалното море, и не на последно място с брака си по сметка с Руската православна черква, Путинова Русия няма нищо общо с утопията на алените теоретици. И по този начин се стига до въпроса кой в действителност е изначалният тласък на българската русофилия – комунизмът или съветският феникс, за чиято свръхестествена природа политическите прераждания са от второстепенно значение. Яйцето или кокошката? Или по-право фениксът или аленото му яйце? По-долу ще продължим да се връщаме към този абсурд.
Ръцете
Такова могъщо тяло като българската русофилия напълно естествено би трябвало да си има и ръце, освен това не какви да е ръце, а здрави, по опция свити в пестник. В този пестник седят рокерите от Североизточна България, които заплашват ръководещия кабинет с „ война “, в случай че България „ бъде въвлечена “ във въоръжения спор в Украйна.(5) Тези ездачи от района на античния Онгъл припомнят казионната и квазикриминална съветска формация на „ Нощните вълци “, която през последните години неколкократно преминаваше през България, съпроводена от локалните си адепти, като част от маршрута на мотопоходите „ Славянски свят “.(6) Тъкмо среднощните четириноги, дружно с други самозвани блюстители на реда като MMA бойци, военни ветерани и прочие силоваци, се сплотиха във музи от Кремъл „ Антимайдан “, който съобщи подготвеност да смаже всеки опит за либерален митинг в Русия.(7) Впрочем България също се подреди със свое лично поделение на „ Нощните вълци “, което постоянно развява съветски флагове и се кланя на руски монументи.(8) Обаче защото у нас (за щастие) липсва съответното държавно финансиране и поддръжка, локалните ни мотористи се оказват елементарни маргинали.
По-здравата част на юмрука, и евентуално по-притеснителната, са самозвани паравоенни организации от вида на Българско национално опълчение (БНО) „ Шипка “, които настояват, че членовете им могат да боравят с оръжие и са обгърнати в по-голяма загадъчност.(9) В момента не мога да назова нито един различен фиктивен или неофициален сегмент от българското политическо общество, който да разполага със „ свои “ силови структури(10) и тъй като сходно събитие очевидно не е характерно за българския политически живот, се постанова заключението за съществуване на непознато въздействие. Тези към момента маргинални юмруци към този момент са единствено размахвани и съвсем не са използвани, само че самото им съществуване е смущаващо.
Освен с редови бойци, българската русофилия разполага къде по-явно, къде по-скрито и със свои лични генерали като Стефан Янев, Димитър Шивиков и, несъмнено – макар скорошните му опити да се дистанцира от политическия си кувьоз – Румен Радев. Всички те принадлежат към едно потомство, което стартира дейната си военна работа през 80-те години и е прекарало доста по-малко време в структурите на Варшавския контракт, в сравнение с в тези на независимата Българска войска и НАТО. На пръв взор е чиста мистерия за какво хора като Шивиков, който командва батальон в Ирак и българския контингент в Афганистан, се оказват прочувствено обвързани с призраците на комунистическото минало и сянката на путинизма…(11) И какво трансформира такива като Шивиков в чести посетители на годишния церемониал на успеха на Червения площад в Москва? Навярно отговорът се крие във към този момент упоменатата носталгия към мощта на тогавашната „ гора от стомана “, която от дълго време към този момент е предадена за скрап, само че постоянно ще лежи на генералското сърце като съветски крайцер на черноморското дъно. А и нали остатъкът от стоманата през цялата дейна работа на тия генерали се поддържаше все там – в необятната Русия, тъй че те да не могат да се отърсят от тази носталгична внушаемост. Защо в дейностите на упоменатите генерали не се следи най-малко подобен сантимент към техните бележити прародители ген. Иван Колев, ген. Тодор Кантарджиев, ген. Владимир Вазов и така нататък за мен остава загадка… Може би тя би трябвало да се изясни с рефлексите на чичо Генчо, а може би всяка благосклонност към тогавашната българска войска просто е била стъпкана на казармения плац, където генерации наред маршируват, пеейки „ Хей, от Запад се надига черна вражеска вълна! “. А съществува и по-лош вид, в който актуалните генерали си мислят, че точно по този метод остават правилни на заветите на тогавашните си предтечи… Впрочем русофилия има и в тогавашната българска войска, само че за историческите аспекти на явлението по-долу.
Срамните елементи
Като множеството живи организми българската русофилия също си има гъз и срамни елементи. Те се населяват от „ ренегати “ като Явор Дачков, създали публичния си дебют като деятели на зараждащите се през 90-те години „ десни “ и „ антикомунистически “ медии и обединения, и от тогавашни бунтари против комунистическия режим като Петър Волгин. Да не забравяме и едновремешния член на „ Екогласност “ и някогашен основен редактор на вестник „ Демокрация “ Волен Сидеров. Впоследствие, неудържимо тласкани я от Фройд, я от нагона, я от Мамона, всички те вземат решение да пристанат на Москва и да лимитират житейската си интензивност до функционалността на нейни рупори – по кое време с повече творчество и въображение, по кое време без никакво. Подобен „ катарзис “, въпреки и с надалеч по-кратка парадигма, измина и аленият журналист/депутат Александър Симов, чиито юношески напъни на попрището на публицистиката се показват в неособено задълбочена апологетика на САЩ(12), само че доста скоро са сменени от флиртове с Москва и тукашните ѝ адепти – със сходно качество на разбора.
Впрочем преди Народното събрание работното място на Симов беше в гравитиращите към Българска социалистическа партия „ Поглед.инфо “, които през последните дни се отличават с публикуването на пропагандни репортажи за войната в Украйна, където безусловно безусловно следват линията на кремълския Агитпроп: като се стартира от обстоятелството, че назовават спора „ специфична интервенция “, мине се през възторжените им репортажи за достиженията на съветския „ спецназ “, който „ едвам [sic!] на втория ден след началото на специфичната военна интервенция в Украйна “ „ влезе в Киев “ – „ величествен триумф “(13) ; и се приключи с използването на употребяваните от Москва пейоративни названия за украинските военни – „ укри “(14), „ нацисти “, „ бандеровци “ и т.н.(15)
Към тази категория спадат и дейците на придвижване „ 23 септември “ Екатерина Митринова и Александър Николов, които, бидейки ортодоксални комунисти, не се посвениха през 2017 година да обслужат режима на Путин със основания от тях агитационен филм „ Донбаска пролет “, макар че путинизмът се намира в тежко несъгласие с изповядваната от тях идеология.(16)
Но те не са единствените, създали стряскащи взаимни отстъпки със личната си същина. В пъстрите редици на ренегатите от всевъзможен вид и сой се откроява и някогашната коронована персона на Симеон Сакскобурготски, който в разгара на войната в Украйна затули с аристократичната си гръд амбразурата, заявявайки, че е обикновено в Русия „ режимът да е малко по-авторитарен “(17). Дейността на всичките тези и доста други сходни на тях физически и юридически лица напълно недвусмислено ги слага в региона на задника и срамните елементи на обсъждания от нас групов организъм – точно това са органите, през които се изливат нечистотиите и отново с тях се проституира. Впрочем би трябвало да се означи, че когато задникът и срамните елементи се занимават с проституция, проституира целият организъм, макар че ръцете и краката може да не са наясно с това.
Сърцето
Биещото сърце на българската русофилия са, несъмнено, интелектуалците – гравитиращите към Българска социалистическа партия и в. „ Дума “, като „ примадоната “ Велислава Дърева, само че на първо място самостоятелните интелектуалци… Ах, самостоятелните интелектуалци! Културтрегерите – една войска от Нешки Робеви, които просто не могат да спрат да обичат Русия, даже сега, в който тя прави закононарушения против човечеството.(18) А геополитиците – ятата, приключили разследваща школа на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) в Москва анализатори като Боян Чуков(19), които не стопират да заковават пироните на кремълската агитация още от времето на геноцида в Алепо (20)… Те и в този момент не стопират всяка седмица да предсказват скорошния завършек на „ военната интервенция “ с съветска победа(21), която някак все се изплъзва иззад ъгъла на близкото бъдеще, съвсем като построяването на комунизма.
Но може би най-авторитетни и най-сърцати са кремълските шамани в университетските среди. С тях е изпълнена родната хуманитаристика, те от десетилетия гнездят в най-различни факултети, катедри и научни секции из цялата страна – къде предстоящо, къде за цялостна изненада. Още в първите години на прехода старите идеологически катедри по история на Съюз на съветските социалистически републики, теоретичен комунизъм и така нататък са закрити, само че с цел да избегнат съкращенията, преподавателите в тях са приютени от своите сътрудници в други звена, които се занимават с обща история на света, философия, стопанска система и така нататък Спасените удавници получават един напълно законен научен статут и се отблагодаряват на своите сътрудници за солидарността, като стартират методично да инфилтрират в новите си работни места свои съидейници и наследници от по-младите поколения. Разбира се, в университетските среди и без тези мероприятия няма недостиг на сходни фрагменти, само че по този метод те са съсредоточени на стратегически посоки – тъй като едно е някой соцдинозавър да учи студентите на академично писане, а напълно друго – историята на България след 1944-та да им я преподават партийните съратници на Жан Виденов.(22) Така се стига до непропорционално необятно показване на русофили и соцносталгици в средите на академичната хуманитаристика, където те са доста повече, в сравнение с е процентното им съответствие в цялото българско общество, най-малко в случай че съдим по резултатите от парламентарните избори. Предани на Москва гласове чуруликат от Софийския Университет, Българска академия на науките, Варненския университет „ Св. Черноризец Храбър “, Югозападния университет „ Неофит Рилски “ и къде ли още не, където се подвизават или до неотдавна се подвизаваха преди пенсионирането си такива стожери на академичната русофилия като проф. Дарина Григорова, проф. Румяна Михнева, проф. Нина Дюлгерова и още доста други знайни и незнайни бойци на идеологическия фронт.
Дарина Григорова, професор по съветска история от СУ, е началник на центъра VIA EVRASIA, който през 2017 година беше изхвърлен от Университета, явно заради пропагандния си темперамент и несъвместимостта си с задачите на висшето обучение. (23) Тя е близка(24) до съветския Фонд „ Горчаков “, който е основан с президентски декрет и напълно намерено си слага задачата „ да спомага за образуването на удобен за Русия публичен, политически и настоятелен климат зад граница “(25). През 2016 година Дарина Григорова също по този начин бе домакин(26) на Елена Супонина и Аждар Куратов – скъпи посетители от ръководения от ген. Леонид Решетников Руски институт за стратегически проучвания (РИСИ).(27)
Освен деятелен уредник, университетската преподавателка се явява и откривател. На нейното въодушевено перо изискуем забележителната книга със заглавие „ Империя феникс “. По създание това е един прост апотеоз на Путинова Русия, освен това точно в качеството ѝ на следващата имперска реинкарнация – както в действителност проличава и от заглавието.(28) Кой знае за какво изданието е отпечатано във Военното издателство. Всъщност май всички се досещаме защо… На страниците на това увлекателно четиво анексията на Крим се назовава „ вежливо присъединение “ и е съпоставена със Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Това е събитие от исторически мащаб – „ исторически факт, който освен отделя постсъветска от евразийска Русия, само че и маркира края на „ дългия XX век “ и началото на XXI “.(29) Не е пропусната, несъмнено, и Украйна – „ съветската Македония “(30). Впрочем това безусловно незадълбочено сравнение(31) се трансформира в обичан способ на политическата русофилия, изключително в подтекста на все по-настоятелните опити у нас и извън нереформирана Македония да бъде прокарана в Европейски Съюз през иглените уши на българското несъгласие. Но да се върнем в постсъветското пространство, където съгласно Дарина Григорова „ [а]вторитаризмът на Лукашенко […] съумява да сътвори в самостоятелна Беларус спокойна и некомплексирана нация, доста по-близка до европейските, за разлика от украинската, само че това преимущество личи на фона на майдана от 2013 година “ Това проницателно наблюдаване е последвано от злокобното знамение, че точно следствията от Майдана в Украйна ще доведат до „ ново преформатиране на държавните ѝ граници “.(32) Трябва ли тогава да се учудваме, че „ Фениксът “ се прероди и в съветски превод, и беше показан в Москва?(33)
Проф. Румяна Михнева е секретар на Дружеството на русистите в България, гневен бранител на културните връзки с Москва и нейния имидж във всевъзможни формати, като се стартира от предаването „ История.бг “(34) и се стигне до мненията ѝ в обществените мрежи. Румяна Михнева с възторг декларира, че принадлежи към „ болшинството от най-русофилския народ – българският и то не тези платени „ русофили”, които служат, а тези, които откровено и почтено отдават дан на духовните връзки сред народите ни. “ За страдание, не навлиза в детайлности кои точно са платените русофили, само че пък се дефинира като „ човек, приел Русия за своя духовна татковина “ и се стреми да избегне „ раздор сред два обречени да бъдат дружно нации. “(35) В различен собствен текст Румяна Михнева заявява правилата, от които се управлява: „ Правилото ми е – прави положително и работи на изгода Роду и не във щета на връзките сред нашите две страни. “(36) Явно добруването на връзките е тъждествено на националната изгода. Впрочем това ретроспективно изказване безспорно включва и годините, които Михнева прекарва като щатен шпионин в Първо основно ръководство на ДС(37), където вероятно се е вдъхновявала от същата мотивация. А в по-ново време, в обществените мрежи могат да се открият и нейните пасторални пътеписи от разходката ѝ до анексирания Крим.
Проф. Нина Дюлгерова пък се раздира сред амплоато си на историк и попрището на енергетиката, само че някак съумява да поддържа кохерентна проруска позиция и в двете по този начин разнородни посоки.(38) И в случай че наличието на такива фрагменти не е изненадващо за средите на тогавашните „ идеологически “ факултети и катедри по история и философия, то появяването на буйни бранители на делото на Георги Димитров в България и Съветска Русия в Центъра за източни езици и култури – в лицето на проф. Нако Стефанов(39), на пръв взор буди известно учудване. Но в действителност другите дисциплини на ориенталистиката се оказват една от най-идеологизираните сфери на българската хуманитаристика – преди 10 ноември редките източни езици са могли да бъдат изучавани съвсем единствено в Съюз на съветските социалистически републики, а отдадените в тях всеобщо попадат в полезрението на Държавна сигурност.
Характерен за представителите на тази кохорта е младежкият флирт с антисистемността и революцията. По-старото потомство може да се похвали с тогавашно дисидентство и участия в протестни придвижвания като „ Екогласност “. Някои от по-младите пък влизат в облика на университетския Че Гевара – бради, камуфлажи и така нататък Не липсват и по-авангардни средства за изява на революционните пристрастености, като блогове с „ военно-полеви “ названия и музикални групи.(40) Въобще аз нямам подозрение, че всички изброени привиждат своите русофилски изяви като антисистемни в изискванията на следдесетоноемврийска България и че някак си се самозаблуждават във връзка с обстоятелството, че точно русофилията е била и значително си остава определяща линия на академичното статукво у нас… И не на последно място, че те самите са плод на това статукво. Зер зад кохортата наднича цялостен легион от родители партизани, генерали от Държавна сигурност, високопоставени номенклатурчици, политемигранти в Съюз на съветските социалистически републики или просто най-обикновени съветски (или съветски) майки, предали още с майчиното мляко на новото потомство безкритичното боготворене към далечната северна прародина, която е постоянно жертва и постоянно трагична. А в нишките на тази паяжина постоянно има объркано някое телефонно позвъняване, едно изпито кафе – я за някой конкурс в университета, я с цел да не върви някой в казарма… И тъкмо тази фамилна и обществена среда трансформира русофилията (ерго благосклонността към Кремъл), изключително у представителите на интелигенцията, в конвенционален инстикт, в инстинкт, който не се нуждае от осмисляне, защото е залегнал надълбоко в моралния компас и етоса им на държание, т.е. надълбоко в самите им същества.
Всъщност при пряк въпрос евентуално всички ще отрекат да имат каквото и да било общо с путинизма (особено след 24 февруари!), както с почтена усмивка направи Петър Волгин в отговор на зрителско позвъняване по време на изявлението му с Дарина Григорова.(41) Но таман по този начин действа логиката на психиката на груповото закононарушение – като стъпва на голям брой самостоятелни отрицания.
Някои изтъкнати представители на политическата русофилия през годините даже си разрешават понякога известна здравословна рецензия към режима в Кремъл, изключително когато са загрижени, че прекомерно нападателната му изразителност може да повлияе на връзките и връзките, спъвайки работата им на терен. Чудесна илюстрация на това държание е рецензията на Румяна Михнева към московските медии поради прословутия скандал при визитата на съветския патриарх Кирил у нас във връзка 3 март 2018 година и последвалият ги епистоларен спор с ген. Решетников.(42) Чуват се и недоволни гласове за пенсионната промяна в Русия и така нататък Но най-после всички тези доброжелатели непроменяемо пеят в един глас арията на кремълската параноя, че Русия непрекъснато е обграждана, притискана, заплашвана, че е лишавана от изконния си Lebensraum, и че някой непрекъснато желае да я разпарчетосва…(43) А таман това са и неизменимите причини за всяко присъединяване на съветски войски във въоръжен спор от трийсет години насам, та чак до речта на Путин в навечерието на нахлуването му в Украйна.(44)
Някои от политическите русофили въпреки всичко усещат на гърба си мрачния товар от неразривната връзка на връзките с комунистическото минало и се мъчат да се освободят от него с един чисто московски по своето безсрамие способ – като го трансферират на своите съперници без всякаква фактическа основа. Вече близо десетилетие, лежешком на старите си дисидентски лаври, политическата русофилия лепи пейоративни комунистически етикети на мало и огромно, разрешило си по някакъв метод да засегне ползите на Москва у нас. Още през 2013 година, когато окупирахме Софийския университет като част от митингите против кабинета „ Орешарски “, бяхме заклеймявани като „ хунвейбини “(45), „ комсомолци “(46), „ павликморозовци “(47) и дори „ болшевики “(48)! Оттогава насам не секват воплите по какъв начин Западният свят надминава по комсомолщина даже и най-мрачните години на Съюз на съветските социалистически републики, по какъв начин такава цензура не е имало и през комунизма и по този начин нататък, и по този начин нататък…(49) Веднага би трябвало да се каже, че тези способи целят някакво саморебрандиране и в това време дискредитиране на съперника пред необятната социална публика, защото за по-голямата част от лично русофилската аудитория сходни съпоставения нито са понятни, нито пък обидни.
В соцносталгичната среда, в която оперира българската политическа русофилия, постоянно се повдига и общественият въпрос, нормално в подтекста на някакво подстрекателство, че той е доста по-добре решен в Путинова Русия, където пенсионерите и изобщо всевъзможни уязвими групи тънат в лукс на инат на западните наказания. Веднага би трябвало да се каже, че преобладаващото болшинство от свободните русофилски интелектуалци, които се вълнуват от тази проблематика, я следят на един чисто кабинетен принцип – цели декари застроена повърхност под формата на жилища, ателиета и магазини, наследени от предходното потомство дейни борци, обезпечават наеми и прочие пасивни приходи, които на една изцяло капиталистическа основа освобождават свободните интелектуалци от блатото на битовизмите. Така се получава, че една забележителна част от персоналния състав на българската политическа русофилия е, в случай че не персонално задължена на Москва за своето житейско благоденствие, то поколенчески – чрез наследството на предходните облагодетелствани поколения.
Тук нормално следва контраобвинение към прекомерно сериозните сътрудници, че са на „ доларова ясла “ и се устоят от някое западно Неправителствени организации. А множеството от самите адепти на русофилията не са в положение да си попълнят даже бланката за продан по ЕРАЗЪМ+, та по тази причина и гледат с надълбоко съмнение, наследено от милиционерските времена, всеки, който има някаква задгранична научна активност, не дай си Боже, пък в случай че е и на Запад. Именно заради тази специфичност на човешкия капацитет съветската благословия към влюбено зареяния с взор на изток интелектуален пролетариат у нас е структурирана по различен метод – него някой постоянно го води или го праща в Русия и фокусите на тези действия могат да бъдат както официални обмени (например посредством близката до Фондация „ Горчаков “ за България Дарина Григорова), по този начин и неофициални екскурзии и срещи с съветските сътрудници (например посредством секретаря на Дружеството на русистите в България Румяна Михнева).
Мисията на свободните интелектуалци е да патрулират в разнообразни електронни и печатни медии, с цел да бдят да не би да бъде някак застрашено съветското витално пространство. За да защитят тази „ алена линия “ те са способни на главозамайващи пируети, които биха засрамили и най-хубавите представителки на обичайно мощната съветска школа по художествена гимнастика. При това в такива идеологически занимания прозира фактически доста гимнастика и някаква художествена самоинициатива, само че безусловно никакъв академизъм. Достатъчен е незадълбочен взор обратно във времето, с цел да стане ясно, че сред тези съчетания няма никаква логическа поредност и те просто криволичат съгласно формалната линия на Москва в съответния миг.(50) Така да вземем за пример доцент Александър Сивилов от СУ притегли публичното внимание преди няколко години с несръчния си опит да откри несъществуващото рационално пояснение за безочливото изказване на съветското Външно министерство, че Червената войска има заслугата за спасяването на българските евреи. Преподавателят от СУ дотам се оплете в аргументацията си пред Милен Цветков, че се базира на несъществуваща аудиенция на полк. Айхман в България, само че бе незабавно опроверган от съперника си в студиото Георги Боздуганов. Това стана мотив към този момент починалият водещ да възкликне: „ Извинете, само че Вие се явявате тука в ролята си на специалист, който би трябвало да знае тотално всеки факт в историята. Няма по какъв начин да ви допускам в този момент – малко ми е мъчно! Защото казвате едно, по-късно се отричате от него… “(51)
А главата?
Действията на обособените представители на многолюдната българска политическа русофилия по никакъв метод не би трябвало да се възприемат като координирани. Различните интелектуалци, публицисти, силоваци, политици и присъдружните им социолози нямат кохезия между тях, постоянно не се харесват и от време на време се ръфат под масата за московските трохи.(52) Техните дейности имат някаква връзка единствено когато се преглеждат в подтекста на политиката на Центъра в Москва, който поддържа независима връзка с обособените русофилски сегменти. Този модел се дължи на обремененостите в самия Център – той е плод на тогавашния свръхцентрализиран уред на Комунистическа партия на Съветския съюз и желае да сведе директния си надзор до най-низовите звена. На Центъра не му би трябвало някакъв сборен представител на българската русофилия, медиатор или локален васал – Центърът разделя, с цел да владее. Ето за какво груповият русофилски организъм си няма глава, а не му и би трябвало, тъй като вместо него мислят в Кремъл. Той може единствено да ЧУВСТВА и да ОТКЛИКВА. Затова българските русофили пъплят из публичното пространство като някакво уродливо сходство на ослепените Самуилови бойци – на един от 100 са пошушнали някое напътствие от Москва (но в никакъв случай цялата скица!), а другите би трябвало слепешком да напипват линията по неговите медийни изяви и статуси в обществените мрежи или просто със сърцата си.
Мобилизацията на целия разнороден състав от страна на Центъра изпъква в основни моменти от българската външна и вътрешна политика, каквото бе да вземем за пример преизбирането на Радев (в чийто предприемчив комитет участваха представители на целия русофилски арсенал) и какъвто е въпросът за възможното даване на въоръжение на Украйна.
Смокиновите листа
Тъй като българската русофилия е обществен групов организъм, тя би трябвало да прикрива срамните си елементи със смокинови листа. Понеже, както видяхме, изпод в действителност е доста срамно, едно листо не стига и би трябвало да се употребяват доста. Обаче бурният вятър на кървавите събития в Украйна през последните седмици отвя всички тях. Първото листо е това на славянското приятелство и православната взаимност. То е много остаряло и към този момент завехнало, тъй като се размахва още от XIX век, когато би трябвало да прикрива въжделенията на Имперска Русия за агресия във всички територии, обитаеми със славяни, изключително православните. Само че в този момент се оказа, че Украйна, с изключение на дето е явно славянска страна, е и втората по величина православна страна в света, след самата Русия. Ето за какво за българската русофилия е мъчно да откри рационален отговор на въпроса за какво би трябвало да обичаме повече кремълските си православни славянски братя от киевските си православни славянски братя, с изключение на по инстикт – тъй като постоянно по този начин сме правили, дори и във времената, когато не бяха по никакъв начин православни.
Поради очевидното несъгласие по-искрените русофили намират леговище зад смокиновото листо на неутралността и битката за мир. Това също е остаряло оръжие, още от времената на Студената война, която в действителност от тази страна на Желязната завеса нормално се назовава точно „ битка за мир “. След 10 ноември това листо се взима на въоръжение, когато политиката на Кремъл и неговите съдружници се окаже прекомерно нападателна и компрометирана, с цел да може да се поддържа намерено. Примери бол: апелите за индиферентност по време на косовската рецесия, на анексията на Крим и несъмнено, при последвалата открита война в Донбас… Естествено, при сходни обстановки като днешната, позицията за индиферентност в действителност съставлява отвод от наказание (поне морално!) на явни закононарушения против човечеството и съмнително припомня самоотвод на корумпиран правосъден магистрат. Призивите за мир пък нормално се схващат като капитулация пред настояванията на Кремъл и комфортно се пренебрегва фактът, че в последното десетилетие те стават все по-агресивни и към този момент засягат директно даже българския суверенитет.(53)
По-усърдните издигат и друго мощно прикритие, което ги избавя от нуждата да се задълбават в детайлите на славянското роднинство и православното единение – антифашизмът. Ненапразно Българският антифашистки съюз се намира на ул. „ Позитано “ 20 и към този момент близо 80 години легитимира кръстоносните походи против вътрешнополитическите съперници в самата България и против неуместните на Кремъл на интернационалната сцена. Цялото интелектуално войнство към момента със зъби и нокти брани идеологическото факсимиле за фашистката природа на режима в Царство Б
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ