Умберто Еко: Синдромът на електронното око
Умберто Еко (1932 г.) е италиански публицист, мъдрец, медиевист, семиотик, който придобива международна известност най-много с романите и есетата си. Сред обичаните на читателите му произведения са „ Името на Розата “, „ Махалото на Фуко “ и „ Баудолино “. От години той написа публикации и мнения за най-различни печатни издания. „ Синдромът на електронното око “ слага въпросите за модерните технологии като средство, което с изключение на изгоди, може да носи и алиенация на индивида от самия себе си.
Преди време, изнасях тирада в Испанската академия в Рим – или, по-скоро, се пробвах да изнеса тирада. Разсейвах се от ярка светлина, която блестеше в очите ми и ме затрудняваше да прочета бележките си – светлина от камера на телефон, който принадлежеше на жена от публиката. Реагирах възмутено, отбелязвайки (както нормално върша в лицето на невнимателните фотографи), че в сходство с вярното систематизиране на труда, когато аз работя, те би трябвало да спрат да работят. Жената изключи камерата си, само че с такава принуда, като че ли човешките й права са били жестоко потъпкани.
Това лято в Сан Лео, откогато италианският град основа чудесна самодейност в чест на региона Монтелфелтро – пейзажът, който се появява в ранните ренесансови произведения на Пиеро каузи Франческа, трима души ме заслепяваха със светкавиците си и аз стопирах, с цел да им припомня разпоредбите на положителните маниери. Трябва да се означи, че и на двете събития, хората, които ме записваха не бяха измежду професионалните снимачни екипи и не бяха изпратени, с цел да отразят събитието; допуска се, че те бяха образовани хора, които са пристигнали по лична воля на лекции, които изискват несъмнено равнище на знание. Въпреки това, те посочваха признаците на „ синдрома на електронното око ”: Изглеждаха сякаш не ги интересува какво се говори; единственото, което желаеха, бе да снимат събитието и евентуално да го качат в YouTube. Те се бяха отказали да обръщат внимание сега, избирайки да снимат с телефоните си, вместо да гледат със личните си очи.
Това предпочитание да присъстваш посредством механичното око, вместо с мозъка си, наподобява трансформира душевен забележителен контингент от другояче цивилизовани хора. На членовете, които щракат фотоси и снимат видео в Рим и Сан Лео евентуално са напуснали събитието с няколко изображения, само че без никаква концепция какво са видели. (Подобно държание е, може би, целесъобразно, когато гледаш стриптизьорка – само че не и академична лекция.) И в случай че, както аз си представям, тези човеци минават през живота, снимайки всичко, което виждат, те вечно са обречени да не помнят през днешния ден това, което са снимали през вчерашния ден.
В някои случаи съм приказвал по какъв начин спирам да фотографирам през 1960-та, след едно турне на френските катедрали, които заснемах като вманиачен човек. Като се завърнах вкъщи след пътуването, открих, че владея поредност от доста посредствени фотографии – и никакви същински мемоари от това, което съм видял. Изхвърлих камерата и по време на идващите ми пътувания, записвах единствено това, което съзнанието ми е видяло. Купих отлични картички за спомен повече за другите, в сравнение с за мен.
Веднъж, когато бях на 11 години, се натъкнах на необикновена суматоха на една автомагистрала. От разстояние, видях следствията от един случай: Камион беше блъснал двуколка, която фермер и жена му са карали. Жената е изхвърлена от удара на земята. Главата й се разрушила и тя лежеше в локва от кръв и мозък. (Все още си припомням с смут това, в оня миг ми се струваше като че ли ягодов крем за торта се е разлял по земята.) Съпругът на дамата я държеше крепко, стенейки обезверено. Не се приближих доста, защото бях сломен: освен че за първи път виждах размазан мозък по земята (и за благополучие, беше за финален път), само че беше и първият път, в който бях в наличието на гибелта. И скръбта, и отчаянието.
Какво би се случило, в случай че имах телефон с видеокамера, сходно на всяко дете през днешния ден? Може би щях да снима сцената, с цел да покажа на приятелите си, че съм бил там. И може би щях да обявявам образното си богатство в YouTube, да развеселявам други отдадени на злорадството хора. После, кой знае? Ако бях траял да протоколирам такива несгоди е евентуално да се трансформира в изцяло апатичен към непознатото злощастие.
Вместо това, аз резервирах всичко в спомените си. Седемдесет години по-късно мисловният облик на онази жена продължава да ме преследва и в действителност ме научи да съчувствам на страданието на другите, вместо да съм апатичен към него. Не знам дали днешната юноша ще има същите благоприятни условия, които имах аз, с цел да съзрея – да не приказваме за тези възрастни, които, взрени в окото на телефоните си, към този момент са изгубени окончателно и вечно.
