Харалан Александров: Борисов бащински спаси беладжиите, прости им и им даде ключа от колата
У нас нито една смяна не може да мине без благословията на патриарсите. Неслучайно сега водачеството в Политическа партия е поето от Николай Денков, единствената бащина фигура, която им остана, откакто Радев ги разсинови, а Николай Събев се оттегли с опрощение към публиката
Смисълът на водачеството е в саможертвата, а не в селфитата с европейски политици
Мария Габриел - сбъднатата фантазия на глобалистите, остана лоялна на ГЕРБ
Борисов праща Политическа партия на изправителен, само че този път ще ги следи изкъсо да не вършат нелепости
- След петите избори имаше яд, че поради непримиримостта сред двете най-големи обединения се запътваме към шести избор. След джентълменската сделка за взаимен формат сред ГЕРБ-СДС и ПП-ДБ не е по-различно. Защо, господин Александров?
- Току-що бе подписано нежно помирение в политическата война, която бушува три години с опустоштелни последствия за стопанската система, обществените институции и психологичното здраве на нацията. За обществото мирните договаряния са богатства новина, която носи утешение и вяра, само че радикализираните ядра ги претърпяват като оттегляне и даже изменничество. Това е по този начин, тъй като в условия на нескончаеми избори и медийна поляризация партийните структури се милитаризираха и се трансфораха в армии, всяка от които се пробва да унищожи врага. Въвлечени в яростен спор, политическите племена и техните присъдружни медии като че ли не помниха смисъла на политиката – да показва, съставлява и помирява другите полезности, ползи и визии за бъдещето в едно плуралистично общество, да договаря допустим за всички дневен ред и да го реализара в ръководството. И в този момент, когато водачите на ГЕРБ-СДС и ПП-ДБ се пробват да създадат тъкмо това, се надига ропот от военизираните структури, които те сътвориха, с цел да водят безумната си война. От едната страна роптаят: “Защо им подаряваме успеха и им поддържаме зловредно държавно управление, за това ли се борихме? ”, а от другата стенат: “Как можахте да се прегърнете с врага? Предадохте идеалите на революцията! ”
- Нормално ли е да има толкоз разочаровани от ненадейно настъпилото помирение?
- Да, тъй като в спора бе вложена прекалено много прочувствена сила и за част от последователите това се трансформира във въпрос на еднаквост сходно на почитателите от футболните агитки. По-сериозният проблем е милитаризирането на политическото въображение. Забележете, че договарянията за мир се интерпретират в категориите на войната – кой кого ще надхитри, кой кого ще прецака, кой на кого залага капан и прочие Вече ни е мъчно да си представим, че е допустима игра с позитивен резултат, че е допустимо общество, в което хората си сътрудничат и всички печелят от това. Отказваме да повярваме, че политиците може да са откровени в желанието си да се договорят към положителен дневен ред, да създадат дружно нещо градивно. Това е доста обезпокоително. Ако незабавно не напуснем играта с нулев резултат и не влезем в режим на съдействие, сме обречени на крах и съсипия. Затова всяка стъпка към помиряване би трябвало да бъде приветствана и подкрепена.
- Как да се избавим от омагьосания кръг, който описвате?
- Това е задача на водачеството. Идва миг, в който водачите би трябвало да се изправят против своите последователи, които доскоро са нахъсвали за борба, и да им обяснят за какво безславният мир е за предпочитане пред славната война до цялостна победа или дефинитивна злополука. Това не е елементарно, само че те го дължат на своя електорат и на обществото. Впрочем Борисов към този момент го направи, и то от позициите на победител на следващите избори и с ясното схващане, че това ще фрустрира и разколебае партията. Христо Иванов и другите водачи на Демократична България от своя страна избраха да поддържат държавното управление, само че без да вземат участие персонално. В случая и Борисов, и Иванов са пример на отговорно водачество, което слага публичния интерес над персоналния и партийния. Остава ди забележим дaли останалите участници в този танц със саби ще последат техния доблестен образец и ще се окажат на висотата на историческия миг.
- Струва ли си обаче компромисът?
- За обществото определно си коства – България незабавно се нуждае от постоянно държавно управление, най-малкото с цел да се възвърне естественото парламентарно действие и отчетност на обществените институции. Да не приказваме за обновяването на регулаторните органи, напредването към Шенген и еврозоната, възобновяване на фискалния баланс и прочие Както неотдавна научихме, до момента в който си играем на стражари и апаши, страната е изправена пред колапс.
- Няма ли водачите да платят прекомерно висока цена?
- Това е смисълът на водачеството – когато е належащо, да взима сложни и непопулярни решения, даже с цената на загуби. Ако някой си показва, че водачеството се свежда до самовъзхваляване в медиите и селфита с европейски политици, да прочете малко история.
За благополучие, Борисов е надживял този стадий и се държи отговорно. Той можеше да тръгне към нови избори, тъй като ГЕРБ се оказа непреклонен, а останалите партии, като се изключи “Възраждане ”, са в крах. Вместо това избра да разлюлее ГЕРБ и да избави съперниците си, трансформирайки ги в съдружници, единствено и единствено с цел да има ръководство. Нещо повече – отдръпна се, изведе напред Мария Габриел - допустимо най-европейския политик, с който разполага партията – и я заслони с мощния си тил, поемайки удари от всички страни, в това число от страховития основен прокурор. Трябва да си омаян от ненавист, с цел да не оцениш тази политическа всеотдайност.
- Тази всеотдайност по какъв начин си я обяснявате?
- Със мощната патриархална идентификация на Борисов с страната. Според мен, той откровено страда, като гледа по какъв начин се разсипва построеното по време на неговото ръководство, и което счита за своя заслуга.
Доколко е прав да мисли по този начин, е обособен въпрос, само че няма подозрение, че той харесва България такава, каквато я остави преди 3 години и не може да се помири с упадъка. В момента с цената на жертви се пробва да върне страната в курса на евопейското развиване. Същевременно връща партията си към главната ѝ задача, като не пропуща да подсети, че ГЕРБ значи Граждани за Европейско Развите на България. За най-жизнената партия, а и за цялата политическа система това е възстановителен развой – след преяждането с власт и последвалата рецесия ГЕРБ се връща към същинската си идея, поочукана и помъдряла, и подготвена да партнира с реформаторските сили, с които споделя общи полезности. Това е добра вест.
- Дали и за обществото?
- Да, за цялото общество. Демократична България от дълго време са нясно, че единствено през партньорство с ГЕРБ могат да реализират стратегическите си цели. Напоследък даже и новаците от Политическа партия стартират да осъзнават това и се държат по- смирено.
- Обрисувахте Борисов пред една телевизия като “стар вълк с доста белези, който отнася всичко ”, а съперниците му - като “малки, сладки и пухкави домашни кученца, които нямат късмет ”. Да, само че те се събраха. Изкушена съм да ви попитам коя е повода Борисов да бъде толкоз ларж към ПП-ДБ?
- Той просто следва патриархалната нравственос, която повелява бащата да се грижи за всички, включително и за буйните и пакостливи младежи. Старият вълк, патриархът в нашата политическа гора оцеля след всички опити да бъде детрониран. И откакто си върна водачеството, наместо да натръшка палетата, които го лаят и хапят, той се зае да ги възпитава, наставлява и приобщава с вярата да ги вкара в правия път. Не тъй като е чак толкоз мил и всепрощаващ, а тъй като при патриархата отговорността и грижата са неотделими от властта.
Борисов си връща властта точно през усилието да интегрира и дисциплинира идващото потомство политици. Това е толкоз благо, българско и родно – каквито и бели и дивотии да натворят децата, в последна сметка те са си наши и ние им прощаваме и им даваме ключа от колата. Лидерството на Борисов е достоверно и непоправимо патиархално, което при всичките му недостатъци го прави някак симпатично. Разбира се, това е вбесяващо за хората с демократична настройка, само че е близко и разбираемо за хората с консервативни възгледи, които в България са стабилно болшинство.
- Не е ли риск, че Борисов дава на Политическа партия втори късмет да ръководят?
- Преди всичко им дава втори късмет да пораснат. Борисов ги изпраща на изправителен, само че този път ще ги следи изкъсо да не вършат нелепости. Дали те ще оценят този късмет и ще се възползват от него, или ще упорстват в детския си протест, следва да разберем. Но Борисов прави и още нещо – пробва се да помири консервативното и демократичното, столицата и провинцията, старите и младите, предишното и бъдещето. Неговата фантазия е да види цялата фамилия събрана към софрата, нахранена и удовлетворена. И, несъмнено, той да е отпред, да разчупва погачата, да раздава коматите, да разтяга месали и да се радва на синовна респект и почитание. Това е архетипната сцена на задружното патриархално семейство, с която стартира “Под игото ” и с която са закърмени генерации българи. Борисов не желае нищо повече и нищо по-малко. И в това е неизтощимата мощ на неговото водачество, колкото и да наподобява отживяло и недодялано за изтънчените усети на демократичните глобалисти.
- И въпреки всичко той овласти Мария Габрел, която е еманация на демократичния глобализъм.
- Само на пръв взор. Наистина, Мария Габриел е сбъднатата фантазия на глобалистите – интелигентна, красива и преуспяла, получила високо самопризнание в чужбина, щастливо омъжена за френски благородник и прочие При все това тя остана лоялна на ГЕРБ и Борисов – като добра, прилежна и послушна щерка, която не се срами от политическия си татко и не го предава – в противен случай, притичва му се на помощ в сложен миг. Сравнете това с отношението на Кирил и Асен към техния политически татко Радев. Мария Габриел се разполага във възрожденската традиция на даровитите млади българи, които общността изпраща да се изучат в странство единствено с цел да могат по-късно да се върнат и да допринесат за развиването на родния си град. Този типаж е цялостна диаметралност на хищния компрадор, наемник на световна корпорация, който се срами и гнуси от произхода си и в случай че инцидентно се върне в родината, то е, с цел да я експлоатира. Габриел носи френска фамилия, само че си остава българка и се вписва чудесно в патриархалния свят на Борисов.
- По тази логичност обаче смяна не е допустима, в случай че не е благословена от някой патриарх.
- Съвършено правилно. В българската просвета младите мъчно съзряват и се еманципират, тъй като са жертва на свръхобгрижващо и контролиращо родителстване. Затова израстват капризни, самонадеяни, гневливи и фръцливи, непрекъснато се провалят и все някой различен им е отговорен. Когато тези незрели хора се снабдят с власт, стартират да злоупотребяват с нея без задръжки и унищожават всичко, с което се захванат – скръбен образец е злополучното и скандално ръководство на Политическа партия, от което още не можем да се съвземем. Провалът на младите келеши неизбежно извиква на сцената угрижените татковци, които би трябвало да им оправят бакиите. Неслучайно сега водачеството в Политическа партия е поето от Николай Денков, единствената бащина фигура, която им остана, откакто Радев ги презря и разсинови, а Николай Събев се отдръпна с опрощение към публиката. С такива нефелни младежи, каквито си отглеждаме, отговорността за бъдещето пада на плещите на зрелите генерации. В идеалния случай смяната се договаря сред поколенията, като старите споделят опита си с младите и ги направляват.
- Защо е толкоз мъчно за последователите на Политическа партия да одобряват нужния компромис за общо ръководство с ГЕРБ?
- В Политическа партия има доста рационални хора, кото схващат политическата логичност на този съюз. Проблемът е с радикализираните детайли - гневни и комплицирани хора, чиято мотивация за протеста против статуквото е травматична и в огромна степен неосъзната. Най-често това е фрустацията от несъстоялото се порастване и провалените упования за житейски триумф. Останалото – битката с корупцията, с мафията, с дълбоката страна и впрочем, са вторични рационализации, които придават допустима форма на първичните пристрастености. Тези хора имат еднаквост на неудачници и неистова нужда да обвинят някого за своя си неуспех.
Те не чакат от политическите водачи да вземат решение проблемите на публичния живот, а да им посочат зложелател, който да ненавиждат и хулят без задръжки и възприятие за виновност. Ако това им бъде отнето, ще си потърсят други водачи.
- Означава ли това, че в никакъв случай няма да одобряват помиряване?
- Могат да го одобряват единствено при безспорна победа и унизително проваляне на съперника. Този феномен се назовава триумфализъм и е вариация на садистичната патология. Ако желаят да задържат болните злобари – тези, които ликуваха при противозаконния арест на Борисов, – водачите на Политическа партия би трябвало да им предложат не рационални причини, а някакъв перверзен роман. Например тайния сюжет за всемогъщите посолства, които са смазали и пречупили гордия Борисов и са го принудили да поддържа абсолютно държавното управление на своите мъчители. Тази измислица е като мас за изстрадалите души на тези клетници, тъй като им разрешава да избягат от тягостното прекарване за безконечна жертва и да се разпознават с насилника. Това повдига въпроса за какво българското общество създава толкоз гневни и обезверени хора, податливи на примитивна операция, които са в положение да дестабилизират политическия живот и да саботират напредъка.
- Когато в обществото са насъбрани толкоз яд и ненавист, допустимо ли е да изчезнат изведнъж?
- Не, несъмнено, изцелението ще трае най-малко колкото боледуването. За да бъде овладяна разрушителната буря, отприщена преди 3 години, е належащо да бъдат възобновени и укрепени удържащите структури на груповия прочувствен живот – това са споделените полезности, обществените престижи и държавните институции, доверието в които е мощно разколебано. В момента патологията просто мигрира от едно място в друго – едвам стартира оздравителният развой в политическата система и лудостта мазета с гръм и тропот в правосъдната. След като дълги години политиците се държаха като прокурори, обвинявайки се взаимно във всевъзможни грехове, в този момент прокурорите започнаха да се държат като политици. Нормализацията на обществото ще е дълъг и непосилен развой, който би трябвало да протече по едно и също време на политическо, институционално, просветително, културно и морално равнище. Ако този развой стартира в този момент, към момента имаме късмет да забележим България като подредена и просперираща европейска страна.
Мила Гешакова
Смисълът на водачеството е в саможертвата, а не в селфитата с европейски политици
Мария Габриел - сбъднатата фантазия на глобалистите, остана лоялна на ГЕРБ
Борисов праща Политическа партия на изправителен, само че този път ще ги следи изкъсо да не вършат нелепости
- След петите избори имаше яд, че поради непримиримостта сред двете най-големи обединения се запътваме към шести избор. След джентълменската сделка за взаимен формат сред ГЕРБ-СДС и ПП-ДБ не е по-различно. Защо, господин Александров?
- Току-що бе подписано нежно помирение в политическата война, която бушува три години с опустоштелни последствия за стопанската система, обществените институции и психологичното здраве на нацията. За обществото мирните договаряния са богатства новина, която носи утешение и вяра, само че радикализираните ядра ги претърпяват като оттегляне и даже изменничество. Това е по този начин, тъй като в условия на нескончаеми избори и медийна поляризация партийните структури се милитаризираха и се трансфораха в армии, всяка от които се пробва да унищожи врага. Въвлечени в яростен спор, политическите племена и техните присъдружни медии като че ли не помниха смисъла на политиката – да показва, съставлява и помирява другите полезности, ползи и визии за бъдещето в едно плуралистично общество, да договаря допустим за всички дневен ред и да го реализара в ръководството. И в този момент, когато водачите на ГЕРБ-СДС и ПП-ДБ се пробват да създадат тъкмо това, се надига ропот от военизираните структури, които те сътвориха, с цел да водят безумната си война. От едната страна роптаят: “Защо им подаряваме успеха и им поддържаме зловредно държавно управление, за това ли се борихме? ”, а от другата стенат: “Как можахте да се прегърнете с врага? Предадохте идеалите на революцията! ”
- Нормално ли е да има толкоз разочаровани от ненадейно настъпилото помирение?
- Да, тъй като в спора бе вложена прекалено много прочувствена сила и за част от последователите това се трансформира във въпрос на еднаквост сходно на почитателите от футболните агитки. По-сериозният проблем е милитаризирането на политическото въображение. Забележете, че договарянията за мир се интерпретират в категориите на войната – кой кого ще надхитри, кой кого ще прецака, кой на кого залага капан и прочие Вече ни е мъчно да си представим, че е допустима игра с позитивен резултат, че е допустимо общество, в което хората си сътрудничат и всички печелят от това. Отказваме да повярваме, че политиците може да са откровени в желанието си да се договорят към положителен дневен ред, да създадат дружно нещо градивно. Това е доста обезпокоително. Ако незабавно не напуснем играта с нулев резултат и не влезем в режим на съдействие, сме обречени на крах и съсипия. Затова всяка стъпка към помиряване би трябвало да бъде приветствана и подкрепена.
- Как да се избавим от омагьосания кръг, който описвате?
- Това е задача на водачеството. Идва миг, в който водачите би трябвало да се изправят против своите последователи, които доскоро са нахъсвали за борба, и да им обяснят за какво безславният мир е за предпочитане пред славната война до цялостна победа или дефинитивна злополука. Това не е елементарно, само че те го дължат на своя електорат и на обществото. Впрочем Борисов към този момент го направи, и то от позициите на победител на следващите избори и с ясното схващане, че това ще фрустрира и разколебае партията. Христо Иванов и другите водачи на Демократична България от своя страна избраха да поддържат държавното управление, само че без да вземат участие персонално. В случая и Борисов, и Иванов са пример на отговорно водачество, което слага публичния интерес над персоналния и партийния. Остава ди забележим дaли останалите участници в този танц със саби ще последат техния доблестен образец и ще се окажат на висотата на историческия миг.
- Струва ли си обаче компромисът?
- За обществото определно си коства – България незабавно се нуждае от постоянно държавно управление, най-малкото с цел да се възвърне естественото парламентарно действие и отчетност на обществените институции. Да не приказваме за обновяването на регулаторните органи, напредването към Шенген и еврозоната, възобновяване на фискалния баланс и прочие Както неотдавна научихме, до момента в който си играем на стражари и апаши, страната е изправена пред колапс.
- Няма ли водачите да платят прекомерно висока цена?
- Това е смисълът на водачеството – когато е належащо, да взима сложни и непопулярни решения, даже с цената на загуби. Ако някой си показва, че водачеството се свежда до самовъзхваляване в медиите и селфита с европейски политици, да прочете малко история.
За благополучие, Борисов е надживял този стадий и се държи отговорно. Той можеше да тръгне към нови избори, тъй като ГЕРБ се оказа непреклонен, а останалите партии, като се изключи “Възраждане ”, са в крах. Вместо това избра да разлюлее ГЕРБ и да избави съперниците си, трансформирайки ги в съдружници, единствено и единствено с цел да има ръководство. Нещо повече – отдръпна се, изведе напред Мария Габриел - допустимо най-европейския политик, с който разполага партията – и я заслони с мощния си тил, поемайки удари от всички страни, в това число от страховития основен прокурор. Трябва да си омаян от ненавист, с цел да не оцениш тази политическа всеотдайност.
- Тази всеотдайност по какъв начин си я обяснявате?
- Със мощната патриархална идентификация на Борисов с страната. Според мен, той откровено страда, като гледа по какъв начин се разсипва построеното по време на неговото ръководство, и което счита за своя заслуга.
Доколко е прав да мисли по този начин, е обособен въпрос, само че няма подозрение, че той харесва България такава, каквато я остави преди 3 години и не може да се помири с упадъка. В момента с цената на жертви се пробва да върне страната в курса на евопейското развиване. Същевременно връща партията си към главната ѝ задача, като не пропуща да подсети, че ГЕРБ значи Граждани за Европейско Развите на България. За най-жизнената партия, а и за цялата политическа система това е възстановителен развой – след преяждането с власт и последвалата рецесия ГЕРБ се връща към същинската си идея, поочукана и помъдряла, и подготвена да партнира с реформаторските сили, с които споделя общи полезности. Това е добра вест.
- Дали и за обществото?
- Да, за цялото общество. Демократична България от дълго време са нясно, че единствено през партньорство с ГЕРБ могат да реализират стратегическите си цели. Напоследък даже и новаците от Политическа партия стартират да осъзнават това и се държат по- смирено.
- Обрисувахте Борисов пред една телевизия като “стар вълк с доста белези, който отнася всичко ”, а съперниците му - като “малки, сладки и пухкави домашни кученца, които нямат късмет ”. Да, само че те се събраха. Изкушена съм да ви попитам коя е повода Борисов да бъде толкоз ларж към ПП-ДБ?
- Той просто следва патриархалната нравственос, която повелява бащата да се грижи за всички, включително и за буйните и пакостливи младежи. Старият вълк, патриархът в нашата политическа гора оцеля след всички опити да бъде детрониран. И откакто си върна водачеството, наместо да натръшка палетата, които го лаят и хапят, той се зае да ги възпитава, наставлява и приобщава с вярата да ги вкара в правия път. Не тъй като е чак толкоз мил и всепрощаващ, а тъй като при патриархата отговорността и грижата са неотделими от властта.
Борисов си връща властта точно през усилието да интегрира и дисциплинира идващото потомство политици. Това е толкоз благо, българско и родно – каквито и бели и дивотии да натворят децата, в последна сметка те са си наши и ние им прощаваме и им даваме ключа от колата. Лидерството на Борисов е достоверно и непоправимо патиархално, което при всичките му недостатъци го прави някак симпатично. Разбира се, това е вбесяващо за хората с демократична настройка, само че е близко и разбираемо за хората с консервативни възгледи, които в България са стабилно болшинство.
- Не е ли риск, че Борисов дава на Политическа партия втори късмет да ръководят?
- Преди всичко им дава втори късмет да пораснат. Борисов ги изпраща на изправителен, само че този път ще ги следи изкъсо да не вършат нелепости. Дали те ще оценят този късмет и ще се възползват от него, или ще упорстват в детския си протест, следва да разберем. Но Борисов прави и още нещо – пробва се да помири консервативното и демократичното, столицата и провинцията, старите и младите, предишното и бъдещето. Неговата фантазия е да види цялата фамилия събрана към софрата, нахранена и удовлетворена. И, несъмнено, той да е отпред, да разчупва погачата, да раздава коматите, да разтяга месали и да се радва на синовна респект и почитание. Това е архетипната сцена на задружното патриархално семейство, с която стартира “Под игото ” и с която са закърмени генерации българи. Борисов не желае нищо повече и нищо по-малко. И в това е неизтощимата мощ на неговото водачество, колкото и да наподобява отживяло и недодялано за изтънчените усети на демократичните глобалисти.
- И въпреки всичко той овласти Мария Габрел, която е еманация на демократичния глобализъм.
- Само на пръв взор. Наистина, Мария Габриел е сбъднатата фантазия на глобалистите – интелигентна, красива и преуспяла, получила високо самопризнание в чужбина, щастливо омъжена за френски благородник и прочие При все това тя остана лоялна на ГЕРБ и Борисов – като добра, прилежна и послушна щерка, която не се срами от политическия си татко и не го предава – в противен случай, притичва му се на помощ в сложен миг. Сравнете това с отношението на Кирил и Асен към техния политически татко Радев. Мария Габриел се разполага във възрожденската традиция на даровитите млади българи, които общността изпраща да се изучат в странство единствено с цел да могат по-късно да се върнат и да допринесат за развиването на родния си град. Този типаж е цялостна диаметралност на хищния компрадор, наемник на световна корпорация, който се срами и гнуси от произхода си и в случай че инцидентно се върне в родината, то е, с цел да я експлоатира. Габриел носи френска фамилия, само че си остава българка и се вписва чудесно в патриархалния свят на Борисов.
- По тази логичност обаче смяна не е допустима, в случай че не е благословена от някой патриарх.
- Съвършено правилно. В българската просвета младите мъчно съзряват и се еманципират, тъй като са жертва на свръхобгрижващо и контролиращо родителстване. Затова израстват капризни, самонадеяни, гневливи и фръцливи, непрекъснато се провалят и все някой различен им е отговорен. Когато тези незрели хора се снабдят с власт, стартират да злоупотребяват с нея без задръжки и унищожават всичко, с което се захванат – скръбен образец е злополучното и скандално ръководство на Политическа партия, от което още не можем да се съвземем. Провалът на младите келеши неизбежно извиква на сцената угрижените татковци, които би трябвало да им оправят бакиите. Неслучайно сега водачеството в Политическа партия е поето от Николай Денков, единствената бащина фигура, която им остана, откакто Радев ги презря и разсинови, а Николай Събев се отдръпна с опрощение към публиката. С такива нефелни младежи, каквито си отглеждаме, отговорността за бъдещето пада на плещите на зрелите генерации. В идеалния случай смяната се договаря сред поколенията, като старите споделят опита си с младите и ги направляват.
- Защо е толкоз мъчно за последователите на Политическа партия да одобряват нужния компромис за общо ръководство с ГЕРБ?
- В Политическа партия има доста рационални хора, кото схващат политическата логичност на този съюз. Проблемът е с радикализираните детайли - гневни и комплицирани хора, чиято мотивация за протеста против статуквото е травматична и в огромна степен неосъзната. Най-често това е фрустацията от несъстоялото се порастване и провалените упования за житейски триумф. Останалото – битката с корупцията, с мафията, с дълбоката страна и впрочем, са вторични рационализации, които придават допустима форма на първичните пристрастености. Тези хора имат еднаквост на неудачници и неистова нужда да обвинят някого за своя си неуспех.
Те не чакат от политическите водачи да вземат решение проблемите на публичния живот, а да им посочат зложелател, който да ненавиждат и хулят без задръжки и възприятие за виновност. Ако това им бъде отнето, ще си потърсят други водачи.
- Означава ли това, че в никакъв случай няма да одобряват помиряване?
- Могат да го одобряват единствено при безспорна победа и унизително проваляне на съперника. Този феномен се назовава триумфализъм и е вариация на садистичната патология. Ако желаят да задържат болните злобари – тези, които ликуваха при противозаконния арест на Борисов, – водачите на Политическа партия би трябвало да им предложат не рационални причини, а някакъв перверзен роман. Например тайния сюжет за всемогъщите посолства, които са смазали и пречупили гордия Борисов и са го принудили да поддържа абсолютно държавното управление на своите мъчители. Тази измислица е като мас за изстрадалите души на тези клетници, тъй като им разрешава да избягат от тягостното прекарване за безконечна жертва и да се разпознават с насилника. Това повдига въпроса за какво българското общество създава толкоз гневни и обезверени хора, податливи на примитивна операция, които са в положение да дестабилизират политическия живот и да саботират напредъка.
- Когато в обществото са насъбрани толкоз яд и ненавист, допустимо ли е да изчезнат изведнъж?
- Не, несъмнено, изцелението ще трае най-малко колкото боледуването. За да бъде овладяна разрушителната буря, отприщена преди 3 години, е належащо да бъдат възобновени и укрепени удържащите структури на груповия прочувствен живот – това са споделените полезности, обществените престижи и държавните институции, доверието в които е мощно разколебано. В момента патологията просто мигрира от едно място в друго – едвам стартира оздравителният развой в политическата система и лудостта мазета с гръм и тропот в правосъдната. След като дълги години политиците се държаха като прокурори, обвинявайки се взаимно във всевъзможни грехове, в този момент прокурорите започнаха да се държат като политици. Нормализацията на обществото ще е дълъг и непосилен развой, който би трябвало да протече по едно и също време на политическо, институционално, просветително, културно и морално равнище. Ако този развой стартира в този момент, към момента имаме късмет да забележим България като подредена и просперираща европейска страна.
Мила Гешакова
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ