От какво се страхуват децата ни?
Тук ще приказваме за малко по-големите деца. Оказва се, че множеството от младежите – на възраст сред 13 и 17 години – най-вече се опасяват от това, което ги чака след учебно заведение. Какво ще вършат, откакто завършат учебно заведение, откакто излязат от една позната система, в която са привикнали да действат и са открили свое място.
За тях зрелостта значи решения, отговорност и конкуренция. Те приказват за това, че би трябвало да се оправят и че не са подготвени. Ето кои са 5-те фактора, които въздействат на тези страхове у децата ни:
1. Културата на страха.
Ние сме се трансформирали в просвета на страха. Толкова сме се съсредоточили в опазването на сигурността на децата си, че сме ги лишили от стъпалата, от които се нуждаят, с цел да трансфорат зрелостта в мечтана вероятност. Стараем се да отнемем от болката им, да предотвратим всеки техен неуспех, да вземем по-добрите решения вместо тях – да създадем плана вместо тях, да измолим от учителката да отсрочи теста или да изпита детето за 6. Само се замислете, какъв брой такива прояви имате в родителската си биография? Може би това е довело до липса на сигурност и храброст.
2. Изкривен светоглед.
Прекарайте един ден, като обръщате внимание на диалозите, които се случват към вас. Вслушайте се в посланията по малкия екран, радиото и в нашия виртуален свят. Пребройте какъв брой от тях ви карат да се чувствате по-щастливи и по-леки и какъв брой ви карат да се чувствате обезпокоени, тревожни, и ви натоварват
Децата чуват същите послания. Те обаче нямат преимуществото на опита. Те не схващат сензацията в медиите и интернет. Те не схващат, че страхът движи нашата стопанска система и 24-часовия цикъл на новините.
Какво можем да създадем?
Често изразявайте на глас това, което цените. Гласът в главата на детето в последна сметка е гласът на неговия родител. Уверете се, че говорите за нещата, които са от голяма важност. Използвайте повече положителни думи и изрази. Обръщайте повече внимание на позитивните неща към нас.
3. Тесен е светът.
Децата имат доста по-малко възрастни в живота си, в сравнение с преди 30 години. Отминали са дните на многодетните фамилии, живеещи дружно. Няма ги приятелите, които са били почетни „ лели и чичовци ". Онези възрастни, на които можехме да се доверим и които можеха да дадат съвет, да поддържат или да кажат строга дума.
Броят на разводите е висок. А родителството се е трансформирало в доста персонален развой, никой не смее да дава препоръки или да се намесва.
Какво можем да създадем?
Тези наставници могат да бъдат членове на фамилията, съседи, спортни треньори, възпитатели или просто близки ваши другари. Положителните резултати са едни и същи.
Резервните (по-обективни) наставници вършат децата по-уверени, по-спокойни пред провокациите и по-отворени към нови прекарвания. Израстването не е толкоз обезсърчително, когато си заобиколен от възрастни, които ти демонстрират позитивни образци.
4. Прекалено доста екранно време.
Ново изследване откри, че 94% от австралийските младежи имат телефон или таблет, което не е толкоз изненадващо. Въпреки това 67% от децата в началното учебно заведение и 36% от децата в предучилищна възраст имат лични мобилни устройства, което звучи тревожно.
Средното седмично ползване приближава 32 часа. Това, което те губят във всеки един от тези часове, е човешката връзка.
Човешката връзка ни дава чувство за поддръжка. Тя ни прави част от нещо по-голямо от нас самите. Когато сме наясно къде принадлежим, е по-лесно да поемаме опасности и да посрещаме бъдещето. Човешката връзка е това, което би трябвало да насърчаваме.
Какво можем да създадем?
Отговорът е елементарен и категоричен, само че в същото време може да се окаже и огромно предизвикателство. Намалете времето, което децата прекарват пред екрана. По този метод се противопоставяте на актуалните трендове и привички, само че изгодите от това си костват.
5. Училищна система, която се основава на състезание, вместо на учене.
Нашата учебна система носи част от отговорността за уплашените ни деца. Тя е основана по метод, който е ориентиран към премерване и триумф и достижения посредством състезание. Оценяваме представянето на децата, учителите и учебните заведения основно по техните университетски резултати. Измерваме ги с резултати от проби, оценки, олимпиади, изпити и ранглисти. И за някои деца това е ужасно.
Има такива, които процъфтяват в академичната конкуренция. За тези деца системата работи. Други обаче обичат да се потапят в ученето, обичат да си играят с концепциите, да изследват постепенно и в името на интереса си, а не в границите на несъмнено време и прецизен период. Други учат най-добре сега на потребността. Когато са нужни познания и умения, те ги усвояват бързо и дейно.
За някои седенето на пластмасов стол по шест часа дневно, пет дни в седмицата, четиридесет седмици в годината, е същински пъкъл. Те го блокират, доколкото е допустимо, и просто чакат да свърши. Скуката и разочарованието обаче водят до стрес, който е подъл и надълбоко вреден.
Представете си среща с някогашни съученици или среща с някогашен преподавател. Ще си припомните с носталгия най-различни моменти и истории от учебния живот, само че тематиката, която надали ще засегнете, е обвързвана с оценките и триумфа.
Важно е родителите да разбираем на децата, че животът след учебно заведение не е същият като учебния. Те би трябвало да се усещат чути, с цел да получават последователно своята убеденост. Не е нужно да поправяте всичко „ счупено “ поради тях, не се опасявайте да видят и минусите на този живот. Трябва да ги изслушвате и да признавате техния опит за света.
Цветелина Велчева
