- Какво е това, господин полковник? - Изпраща го Фалконе. - ...Фалконе? - Джовани Фалконе.
Тридесет години след изтезанието на Джовани Фалконе, Роберто Савиано основава документалния разказ " Куражът постоянно е самичък ". Със силата на литературата и дълбочината на знанието, Савиано отдава респект на един воин, който въплъщава тихата мощ на справедливостта. Той споделя неговата история, само че прибавя и елементи, събития, механизми и предистория, които не са известни или са потулени.
Роберто Савиано построява персонален портрет на Джовани Фалконе, не на героя, не на признака на битката с мафията. Той навлиза надълбоко в живота на един човек, който изпитва боязън, подозрения, компликации и терзания, само че в това време трескаво, поредно и безкомпромисно следва своята цел. Цел, която го обрича на самотност.
Авторът ловко потапя читателя в атмосферата на тези години. Проследява събитията и връзките сред незаконни фамилии, финансови следи, политически зависимости, фигуранти, съдружници, врагове, убийства, интернационалните контакти, мафиотски закони - документ след документ, осведомител след осведомител, следствие след следствие. За да стигнем до разкритието на Джовани Фалконе, че мафията съществува и е чудесно проведена система. За да разкрием Коза Ностра.
Смелият публицист, разобличил тъмните покупко-продажби на неаполитанската мафия в популярния си документален разказ " Гомор ", още веднъж потвърждава, че най-големият зложелател на страха е словото. Осъден на гибел от Камората, Роберто Савиано от години води непримирима борба за истината и справедливостта.
Представяме ви фрагмент от " Куражът постоянно е самичък ", издателство " Ера ":
32. Джузепе ди Фреско
Палермо, 1986 година
– Какво е това, господин полковник?
– Изпраща го Фалконе.
–... Фалконе?
– Джовани Фалконе.
– И за него, извинете, че запитвам, това нещо... съществено ли е?
– Очевидно да. Можете ли да се заемете вие?
Капитанът на карабинерите в Термини Имерезе Серджо Паскали се почесва по челото. Дошъл е с кола до Провинциалното командване на Палермо по искане на командира, полковник Джузепе де Грегорио, който не бе поискал да даде пояснения за повода за повикването. Сега повода е там, пред очите им, оставена върху тежкото бюро от черешово дърво на полковника.
– Трябва ли да помислите, капитане?
– Не, не, никога. Ще се заема незабавно, господин полковник. Само че...
– Какво?
Провинциалният пълководец не е отегчителен човек, само че това не изключва известна вежливост в държанието му. Разбира се, има работа – имал е през цялата заран и ще има още незабавно след отпътуването на Паскали – само че все пак, въпреки да е показал напълно ясно задачата, не може да се каже, че тонът му е внезапен. Припрян може би, само че не и внезапен.
Той и капитан Паскали си наподобяват. И двамата са с необятни, геометрични лица, само че Де Грегорио има гръцки профил, по-голям нос и по-здраво телосложение, въпреки и не доста по-здраво. Видът им дава отговор идеално на естетиката на позицията, която заемат. И двамата вдъхват чувство за стабилност.
– Просто... Нищо, господин полковник. Да действаме по посочения метод? – Хвърля взор на бележката, написана с писалка с нерешителен почерк.
– Да. Ще създадем както споделя.
– Добре, господин полковник.
Паскали се изправя и потегля към вратата. Преди да излезе, се обръща и приближава ръка до челото си във боен привет.
– На вашите заповеди!
Ако желаете да хванете Микеле Греко би трябвало да извършите каквото ви кажа публикувайте публикация в „ Джорнале ди Сичилия “ където казвате че желаете да купите употребен трактор в положително положение и би трябвало да дадете телефонен номер където аз ще ви се обадя
Текстът на бележката е в телеграфен жанр и не наподобява като написан от академик човек, само че съдържа цялата нужна информация. Капитан Паскали е дал заповед да не го тормозят с изключение на при положение на последна нужда, затворил се е в офиса си и е позвънил на секретарката в редакцията на всекидневника. От десетина минути към този момент чака виновния редактор за страницата с разгласи. Ако беше разкрил самоличността си, щеше да завърши за няколко секунди, само че арбитър Фалконе беше безапелационен: нужна е безспорна поверителност. Следователно би трябвало да чака на опашка като всички естествени жители, които нямат пагони на раменете.
Италия е цялостна с митомани: не за първи път карабинерите, полицията, а от време на време даже пътните служители на реда получават сигнали от мислени информатори, които желаят да оповестят за този или оня дезертьор. Този път обаче Фалконе би трябвало да е видял нещо. Самият факт, че бележката е пристигнала при него, че създателят се е постарал да я изпрати в Съда в Палермо, а не напряко на карабинерите, значи нещо. Вероятно и този път ще бъде дупка в морето. Или пък, кой знае, като нищо да съумеят. В момента Папата може да се намира на всички места. Нищо по-добро не могат да създадат, с изключение на да последват единствената съществуваща диря, колкото и фантастична да наподобява.
След цяла безкрайност редакторът дава отговор и Паскали стартира да диктува обявата.
Търсят се два трактора за горска приложимост, употребявани, в положително положение. За оферти се свържете с номер...
Паскали диктува телефонния номер, чиито първични числа са разнообразни от тези на ръководството в Термини Имерезе и който е бил употребен няколко пъти за сходни интервенции. Когато завършва диалога, се изправя, превърта ключа във вратата на кабинета и я оставя полуотворена. Сега има време за нормалните задания.
Сега би трябвало единствено да чака и да стиска палци.
* * *
Да чака, да, само че напълно не толкоз доста.
Първото позвъняване от момчето идва от социална кабина в същия ден, в който е оповестена обявата. Паскали му няма доверие, само че забавното, което в избран смисъл обърква капитана, е, че момчето е доста по-недоверчиво от него. Говори малко, изреченията му са къси и съвсем постоянно показват отвод. Отказва да каже кой е, отхвърля да разкрие от кое място знае скривалището на Папата, отхвърля даже да се срещне с Паскали, с цел да се уговорят по някакъв метод. Първо желае да беседват. Той е този, който желае да разбере дали може да се довери на карабинерите, не противоположното. Той е този, който командва, и го знае.
Второто позвъняване идва на идващия ден, все по този начин от социална кабина, само че друга от предходната. Ясно е, че момчето – по този начин го назовават, до момента в който чакат да схванат самоличността му – желае да си обезпечи известна преднина, с цел да се върне по стъпките си и вероятно да изчезне, без да има никаква опция да доближат до него. И това не е, тъй като се опасява от обвинявания и тъжби, а тъй като се опасява от Папата. Страхува се от боса от Чакули, все едно е самият демон. Знае, че тръгне ли един път по този път, няма връщане назад; знае, че в случай че този карабинер, с който приказва, чиято почтеност преценя, покаже даже единствено дребен симптом за променчивост, провокира даже единствено незадълбочено предусещане за двоякост, това би бил краят. При това отблъскващ край. Краят, който заслужават предателите.
Но тъкмо този боязън, тази непрекъсната плашливост, това непрестанно стоене на ръба на размислянето е това, което кара капитан Паскали да посвети на момчето задачите си дни. Вече не прави друго, с изключение на да му повтаря, че с въпроса ще се занимаят единствено той и лекар Фалконе, че никой различен няма да узнае самоличността му, че споделеното от него ще бъде приписано на неизвестен информатор; даже му предлага самичък да си измисли прякор. Но момчето не желае да има подобен. Пътищата на въображението също могат да кажат доста за даден човек. Предпочита да бъде просто момчето, и в това като че ли няма никаква небивалица, тъй като по гласа звучи в действителност доста млад. Как може едно момче да знае тайните на един папа? Как е съумял да се приближи толкоз доста до него. И на първо място, допустимо ли е едно момче самò да реши да продаде Микеле Греко на карабинерите, без това да е било разисквано от Купола, без да има най-малко безмълвно единодушие от страна на огромните риби?
Вече е ясно, че водачеството на Греко отслабва ден след ден от възхода на Риина и на хората му, че корлеонците са взели превъзходство над палермската мафия и че Греко – чийто прякор, наподобява, произлиза точно от дипломатическите му качества, от държанието му на посредник – е направил доста отстъпки на Късия, единствено и единствено да резервира лидерското си кресло. Но какъв водач е този, който отстъпва, който се помирява, който затваря едно око за всичко, който се обръща на другата страна, когато Късия убива без позволение от Купола, в подмяна на това да резервира лидерските си облаги? Това е водач, който е изгубил тогавашния си авторитет. Това е водач единствено на хартия. Това е водач, който към този момент не е водач.
* * *
Корените на Ficus macrophylla се спускат от ствола като потоци от лава. Змии от дърво, които се вият към земята, като че ли в миналото това дърво се е стопило и е изтекло постепенно от върха на ствола, до момента в който най-после се е вкаменило. Говори се, че е било донесено тук, в ботаническата градина на Палермо, преди към два века. Две деца се гонят към странния му дънер; едното от тях стиска дръжката на шумна триколка, която се носи на зигзаг. Сестричката му тича свободно, понякога се спъва, само че брат ѝ в никакъв случай няма да я хване. Триколката му пречи, само че той няма никакво желание да я остави. Бащата, млад мъж с очила вид костенурка и дълга черна брада, гледа ясното небе, като че ли чака, кой знае за какво, че внезапно ще се изсипе потоп.
Но времето в Палермо тази заран е меко, макар че е февруари. Птиците пеят, а от морето духа солен ветрец. Някой инцидентен екскурзиант би си помислил, и с право, че това място в този миг е едно от най-красивите места на света, където човек може да се намира. Но като всички, които се разхождат из парка – малко са в реалност, няма и половин дузина – капитан Паскали е прекомерно привикнал с тези ежедневни очарования. И е прекомерно съсредоточен върху младежа с вестник в ръка.
Носи огромни слънчеви очила и каскет с козирка. Дънковата риза, която му стига чак до бедрата, припомня малко за корените на фикуса. Сигурно му е най-малко с два номера по-голяма. Паскали е облякъл мрачно яке с цип, затворен до брадичката. Отдолу е служебното му оръжие, пъхнато в кобур под мишницата. Ако нещата се развият зле, желае да резервира някакъв късмет да се измъкне. Най-близките хора за възможна интервенция се въртят в цивилно облекло вътре в ботаническата градина. Но времето и методите за реакция в сходни обстановки постоянно са незнайна големина, още повече на публично място, където вървят елементарни жители. Най-близката кола на карабинерите е на 100 метра разстояние, отвън парка.
Младият мъж с каскета чете една и съща страница от най-малко пет минути. Не наподобява доста заинтересуван от дърветата и растенията в градината, нито от вестника в действителност, тъй като го оставя и отново го взима, като се оглежда и се разхожда слепешката. Погледнал е към всяко нещо и човек, които се намират наоколо, с изключение на към капитан Паскали. Него е избягвал усърдно.
Паскали е там и следи стволовете на дърветата от твърде дълго време. Пристигнал е половин час преди уговореното време. Онзи вид също е там от дълго време и човек може да се обзаложи, че е пристигнал още преди капитана и че евентуално го е следил отдалече, преди да се приближи към остарелия фикус. Достатъчно дълго са се изучавали. Дошъл е моментът да работят. Всяка минала минута усилва риска всичко да пропадне, младежът да размисли и да изчезне вечно.
Паскали прави няколко крачки в неговата посока, с ръце в джобовете на якето. Мъжът чете вестник „ Република “, тъкмо както е уговорено в последния телефонен диалог. Сега, когато капитанът е по-близо, подвига вестника, като съвсем закрива очите си, в малоумен опит да покаже добре името му.
– Добър ден.
Младежът дава отговор с кимване.
– Аз съм Паскали.
Другият сгъва вестника и го употребява, с цел да се потупа няколко пъти по бедрото. Тръгват постепенно да се разхождат.
Още по темата
Роберто Савиано построява персонален портрет на Джовани Фалконе, не на героя, не на признака на битката с мафията. Той навлиза надълбоко в живота на един човек, който изпитва боязън, подозрения, компликации и терзания, само че в това време трескаво, поредно и безкомпромисно следва своята цел. Цел, която го обрича на самотност.
Авторът ловко потапя читателя в атмосферата на тези години. Проследява събитията и връзките сред незаконни фамилии, финансови следи, политически зависимости, фигуранти, съдружници, врагове, убийства, интернационалните контакти, мафиотски закони - документ след документ, осведомител след осведомител, следствие след следствие. За да стигнем до разкритието на Джовани Фалконе, че мафията съществува и е чудесно проведена система. За да разкрием Коза Ностра.
Смелият публицист, разобличил тъмните покупко-продажби на неаполитанската мафия в популярния си документален разказ " Гомор ", още веднъж потвърждава, че най-големият зложелател на страха е словото. Осъден на гибел от Камората, Роберто Савиано от години води непримирима борба за истината и справедливостта.
Представяме ви фрагмент от " Куражът постоянно е самичък ", издателство " Ера ":
32. Джузепе ди Фреско
Палермо, 1986 година
– Какво е това, господин полковник?
– Изпраща го Фалконе.
–... Фалконе?
– Джовани Фалконе.
– И за него, извинете, че запитвам, това нещо... съществено ли е?
– Очевидно да. Можете ли да се заемете вие?
Капитанът на карабинерите в Термини Имерезе Серджо Паскали се почесва по челото. Дошъл е с кола до Провинциалното командване на Палермо по искане на командира, полковник Джузепе де Грегорио, който не бе поискал да даде пояснения за повода за повикването. Сега повода е там, пред очите им, оставена върху тежкото бюро от черешово дърво на полковника.
– Трябва ли да помислите, капитане?
– Не, не, никога. Ще се заема незабавно, господин полковник. Само че...
– Какво?
Провинциалният пълководец не е отегчителен човек, само че това не изключва известна вежливост в държанието му. Разбира се, има работа – имал е през цялата заран и ще има още незабавно след отпътуването на Паскали – само че все пак, въпреки да е показал напълно ясно задачата, не може да се каже, че тонът му е внезапен. Припрян може би, само че не и внезапен.
Той и капитан Паскали си наподобяват. И двамата са с необятни, геометрични лица, само че Де Грегорио има гръцки профил, по-голям нос и по-здраво телосложение, въпреки и не доста по-здраво. Видът им дава отговор идеално на естетиката на позицията, която заемат. И двамата вдъхват чувство за стабилност.
– Просто... Нищо, господин полковник. Да действаме по посочения метод? – Хвърля взор на бележката, написана с писалка с нерешителен почерк.
– Да. Ще създадем както споделя.
– Добре, господин полковник.
Паскали се изправя и потегля към вратата. Преди да излезе, се обръща и приближава ръка до челото си във боен привет.
– На вашите заповеди!
Ако желаете да хванете Микеле Греко би трябвало да извършите каквото ви кажа публикувайте публикация в „ Джорнале ди Сичилия “ където казвате че желаете да купите употребен трактор в положително положение и би трябвало да дадете телефонен номер където аз ще ви се обадя
Текстът на бележката е в телеграфен жанр и не наподобява като написан от академик човек, само че съдържа цялата нужна информация. Капитан Паскали е дал заповед да не го тормозят с изключение на при положение на последна нужда, затворил се е в офиса си и е позвънил на секретарката в редакцията на всекидневника. От десетина минути към този момент чака виновния редактор за страницата с разгласи. Ако беше разкрил самоличността си, щеше да завърши за няколко секунди, само че арбитър Фалконе беше безапелационен: нужна е безспорна поверителност. Следователно би трябвало да чака на опашка като всички естествени жители, които нямат пагони на раменете.
Италия е цялостна с митомани: не за първи път карабинерите, полицията, а от време на време даже пътните служители на реда получават сигнали от мислени информатори, които желаят да оповестят за този или оня дезертьор. Този път обаче Фалконе би трябвало да е видял нещо. Самият факт, че бележката е пристигнала при него, че създателят се е постарал да я изпрати в Съда в Палермо, а не напряко на карабинерите, значи нещо. Вероятно и този път ще бъде дупка в морето. Или пък, кой знае, като нищо да съумеят. В момента Папата може да се намира на всички места. Нищо по-добро не могат да създадат, с изключение на да последват единствената съществуваща диря, колкото и фантастична да наподобява.
След цяла безкрайност редакторът дава отговор и Паскали стартира да диктува обявата.
Търсят се два трактора за горска приложимост, употребявани, в положително положение. За оферти се свържете с номер...
Паскали диктува телефонния номер, чиито първични числа са разнообразни от тези на ръководството в Термини Имерезе и който е бил употребен няколко пъти за сходни интервенции. Когато завършва диалога, се изправя, превърта ключа във вратата на кабинета и я оставя полуотворена. Сега има време за нормалните задания.
Сега би трябвало единствено да чака и да стиска палци.
* * *
Да чака, да, само че напълно не толкоз доста.
Първото позвъняване от момчето идва от социална кабина в същия ден, в който е оповестена обявата. Паскали му няма доверие, само че забавното, което в избран смисъл обърква капитана, е, че момчето е доста по-недоверчиво от него. Говори малко, изреченията му са къси и съвсем постоянно показват отвод. Отказва да каже кой е, отхвърля да разкрие от кое място знае скривалището на Папата, отхвърля даже да се срещне с Паскали, с цел да се уговорят по някакъв метод. Първо желае да беседват. Той е този, който желае да разбере дали може да се довери на карабинерите, не противоположното. Той е този, който командва, и го знае.
Второто позвъняване идва на идващия ден, все по този начин от социална кабина, само че друга от предходната. Ясно е, че момчето – по този начин го назовават, до момента в който чакат да схванат самоличността му – желае да си обезпечи известна преднина, с цел да се върне по стъпките си и вероятно да изчезне, без да има никаква опция да доближат до него. И това не е, тъй като се опасява от обвинявания и тъжби, а тъй като се опасява от Папата. Страхува се от боса от Чакули, все едно е самият демон. Знае, че тръгне ли един път по този път, няма връщане назад; знае, че в случай че този карабинер, с който приказва, чиято почтеност преценя, покаже даже единствено дребен симптом за променчивост, провокира даже единствено незадълбочено предусещане за двоякост, това би бил краят. При това отблъскващ край. Краят, който заслужават предателите.
Но тъкмо този боязън, тази непрекъсната плашливост, това непрестанно стоене на ръба на размислянето е това, което кара капитан Паскали да посвети на момчето задачите си дни. Вече не прави друго, с изключение на да му повтаря, че с въпроса ще се занимаят единствено той и лекар Фалконе, че никой различен няма да узнае самоличността му, че споделеното от него ще бъде приписано на неизвестен информатор; даже му предлага самичък да си измисли прякор. Но момчето не желае да има подобен. Пътищата на въображението също могат да кажат доста за даден човек. Предпочита да бъде просто момчето, и в това като че ли няма никаква небивалица, тъй като по гласа звучи в действителност доста млад. Как може едно момче да знае тайните на един папа? Как е съумял да се приближи толкоз доста до него. И на първо място, допустимо ли е едно момче самò да реши да продаде Микеле Греко на карабинерите, без това да е било разисквано от Купола, без да има най-малко безмълвно единодушие от страна на огромните риби?
Вече е ясно, че водачеството на Греко отслабва ден след ден от възхода на Риина и на хората му, че корлеонците са взели превъзходство над палермската мафия и че Греко – чийто прякор, наподобява, произлиза точно от дипломатическите му качества, от държанието му на посредник – е направил доста отстъпки на Късия, единствено и единствено да резервира лидерското си кресло. Но какъв водач е този, който отстъпва, който се помирява, който затваря едно око за всичко, който се обръща на другата страна, когато Късия убива без позволение от Купола, в подмяна на това да резервира лидерските си облаги? Това е водач, който е изгубил тогавашния си авторитет. Това е водач единствено на хартия. Това е водач, който към този момент не е водач.
* * *
Корените на Ficus macrophylla се спускат от ствола като потоци от лава. Змии от дърво, които се вият към земята, като че ли в миналото това дърво се е стопило и е изтекло постепенно от върха на ствола, до момента в който най-после се е вкаменило. Говори се, че е било донесено тук, в ботаническата градина на Палермо, преди към два века. Две деца се гонят към странния му дънер; едното от тях стиска дръжката на шумна триколка, която се носи на зигзаг. Сестричката му тича свободно, понякога се спъва, само че брат ѝ в никакъв случай няма да я хване. Триколката му пречи, само че той няма никакво желание да я остави. Бащата, млад мъж с очила вид костенурка и дълга черна брада, гледа ясното небе, като че ли чака, кой знае за какво, че внезапно ще се изсипе потоп.
Но времето в Палермо тази заран е меко, макар че е февруари. Птиците пеят, а от морето духа солен ветрец. Някой инцидентен екскурзиант би си помислил, и с право, че това място в този миг е едно от най-красивите места на света, където човек може да се намира. Но като всички, които се разхождат из парка – малко са в реалност, няма и половин дузина – капитан Паскали е прекомерно привикнал с тези ежедневни очарования. И е прекомерно съсредоточен върху младежа с вестник в ръка.
Носи огромни слънчеви очила и каскет с козирка. Дънковата риза, която му стига чак до бедрата, припомня малко за корените на фикуса. Сигурно му е най-малко с два номера по-голяма. Паскали е облякъл мрачно яке с цип, затворен до брадичката. Отдолу е служебното му оръжие, пъхнато в кобур под мишницата. Ако нещата се развият зле, желае да резервира някакъв късмет да се измъкне. Най-близките хора за възможна интервенция се въртят в цивилно облекло вътре в ботаническата градина. Но времето и методите за реакция в сходни обстановки постоянно са незнайна големина, още повече на публично място, където вървят елементарни жители. Най-близката кола на карабинерите е на 100 метра разстояние, отвън парка.
Младият мъж с каскета чете една и съща страница от най-малко пет минути. Не наподобява доста заинтересуван от дърветата и растенията в градината, нито от вестника в действителност, тъй като го оставя и отново го взима, като се оглежда и се разхожда слепешката. Погледнал е към всяко нещо и човек, които се намират наоколо, с изключение на към капитан Паскали. Него е избягвал усърдно.
Паскали е там и следи стволовете на дърветата от твърде дълго време. Пристигнал е половин час преди уговореното време. Онзи вид също е там от дълго време и човек може да се обзаложи, че е пристигнал още преди капитана и че евентуално го е следил отдалече, преди да се приближи към остарелия фикус. Достатъчно дълго са се изучавали. Дошъл е моментът да работят. Всяка минала минута усилва риска всичко да пропадне, младежът да размисли и да изчезне вечно.
Паскали прави няколко крачки в неговата посока, с ръце в джобовете на якето. Мъжът чете вестник „ Република “, тъкмо както е уговорено в последния телефонен диалог. Сега, когато капитанът е по-близо, подвига вестника, като съвсем закрива очите си, в малоумен опит да покаже добре името му.
– Добър ден.
Младежът дава отговор с кимване.
– Аз съм Паскали.
Другият сгъва вестника и го употребява, с цел да се потупа няколко пъти по бедрото. Тръгват постепенно да се разхождат.
Още по темата
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ