Да бродиш сред дивата природа, е като да общуваш с

Да бродиш измежду дивата природа, е като да общуваш с Бог. Величието на сътворението поразява и възхищава. Това внушава американският публицист и мъдрец Хенри Дейвид Торо в своята книга, която излиза за първи път на български 160 години след публикуването си през 1864-та. Трите автобиографични пътеписа в изданието, отдадени на красивите гори на Мейн, превземат читателя по доста способи – с красивия си и книжовен език, с покоя си и най-много с възторга и благоговението на създателя пред природата. А пламенният му митинг против нейното опустошение трансформира „ Мейнските гори “ в изключително значим текст в наши дни. В превод на филолога американист проф. Албена Бакрачева и с корица от Кирил Златков книгата, под знака на издателство „ Кръг “, е в родните книжарниците от 19 март.

„ В гъстите елови и смърчо­ви гори няма къде даже димът от огъня да се провре. Елите и смърчовете са безконечната нощ тук и всяко повалено дърво е просто перо, отскубнато от крилото на нощния гарван. “ Това обаятелно изложение е част от вълнуващо пътешествие– географско и литературно – из красивите гори на Мейн, на което ни повежда Торо. В този собствен труд той не изневерява на блестящия си книжовен изказ. Впечатлява и с вещината си на ботаник, орнитолог, зоолог и ихтиолог, описвайки разнообразни дървесни типове, растения, птици, животни, риби...

Торо обикаля три пъти горите на Мейн, преди да приключи книгата си: през 1846-а, 1853-та и 1857-а. Оттук са и трите й елементи – „ Катадин “, „ Чезънкук “ и „ Алегаш и Източният ръкав “, както и известните разлики в тях – поради относително огромните шпации сред пътешествията. Тази дълго писана книга отразява екоцентричното мислене на Торо, само че и надалеч по-важно тя показва концепцията му за дивото като допир с първоестеството, със самото сътворено от Природата и Бог. В своя послепис преводачката Албена Бакрачева разяснява: „ Тази безусловно дива природа „ оголва “ до прекаленост (сякаш го откроява върху гола ска­ла) огромния въпрос „ Кои сме ние? Какво сме ние? “ – смразяващо запитване, когато се нами­раш в „ контакт “/допир с голата „ материя “ на връх Катадин “.

„ Мейнските гори “ е третата книга на американския класик, която „ Кръг “ издава след „ Дивите ябълки “ и „ Кейп Код “. Тя добавя творчеството на Торо у нас и обогатява визията ни за живота и личността му.

Публи­кувани посмъртно надлежно през 1864-та и 1865 година, „ Мейнските гори “ и „ Кейп Код “ отразяват след-уолдънския житей­ски и интелектуален опит на Торо. Ако неговия magnum opus „ Уолдън, или живот в гората “ е духовната му автобиография, а „ Кейп Код “ – неговият „ океански “ разказ, то „ Мейнските гори “ заслужава определението „ горски “ разказ на Торо.

„ Мейнските гори “ е екоангажирана книга, посочваща вредите от разрушаването на естествения баланс; само че и необикновено красиво, разнообразно и забавно странствуване, изпъстрено с поетически бижута. То е и пътепис роман за поредност от случ­ки, доста от които занимателни.

* * *
Снимка " Кръг "

Из „ Мейнските гори “ на Хенри Дейвид Торо:
Чезънкук
В пет часа следобяд на 13 септември 1853-та поех с парахода от Бостън за Бангор. Беше топла и тиха по здрач – по-топла може би на водата, в сравнение с сушата – и океанът бе равен като малко езерце през лято­то, едва-едва пробягваха вълнички. Пасаже­рите пяха до 10 часа на палубата, като че бяха в механа. Малко след островите подми­нахме транспортен съд, целия наклонен връз една канара, и някои взеха решение, че това е оня, „ отнесеният “ транспортен съд, който – тъй като не решили, че няма вятър и плават без платна – дотолкоз се наклонил встрани, че загребал вода и килът навирен във въздуха. Но не щеш ли островите към този момент са зад нас и се носим към Нахант. Пред очите ни са същите гледки, очевидно непокът­нати, които в миналото са се ширнали пред от­кривателите. Съзираме светлините на Кейп Ан, сетне минаваме около дребна, сходна на селце, рибарска флотилия на котва, най-вероятно тръгнала за скумрия от Глостър. Рибарите ни приветстват от лодките, само че тяхното „ Добър вечер! “ ми звучи като „ Не ни закачайте, господа! “. От съновидения дълбоки изпадаме в още по-дълбоки. А след това иде нелепото пробуждане измежду нощ от няка­къв човек, който желае да бъде нает да ни ва­пцва ботушите! Това е още по-неизбежно от морската болест и вероятно има нещо общо с нея. Напомня шамаросване след първа па­кост. Бях си въобразил, че е минало времето на тези остарели традиции. На същото съображение някой би могъл да упорства да ни вапцва ли­цата! Чух един човек да се оплаква, че някой му е откраднал ботушите през нощта; а по­сле, като се откриха, искаше да знае какво са им сторили – развалили ги били, той не бил ги мазал с такова нещо; та ваксаджията едвам се отърва да не заплаща вреди.

Нетърпелив да се измъкна от търбуха на кита, станах рано и се причислих към ня­колко остарели морски вълци, които пушеха на завет на мъждивата светлина на палубата. Тъкмо навлизахме в реката. За тях, несъмнено, секрети тук нямаше никакви. Бях горделив, че толкоз добре устоявам пътуването, без ни минимум гадене даже. Разменихме някоя дума и дружно наблюдавахме първите при­знаци на изгрева; единствено че денят нещо не на­стъпваше. Запитах за часа, само че никой нямаше часовник. По едно време изскочи отнякъде един африкански принц, изломоти: „ Дванай­сет часа, господа! “, и угаси светлината. Лу­ната се канеше да изгрее. Така че още веднъж се спуснах в търбуха на чудовището.

Първата суша, която достигнахме малко преди изгрев-слънце, беше остров Монхиган, а след него островите Сейнт Джордж, къде­то проблясваха към този момент две-три светлинки. По­сле помня, че Камдън Хилс привлякоха погле­да ми, а след тях и хълмовете край Франк­форт. По обед бяхме в Бангор.

Когато дойдох, бъдещият ми сателит към този момент беше ходил нагоре по реката и беше наел един индианец, Джо Атион, наследник на тукашния индиански властник, да ни заведе до езерото Чезънкук. Предишната година Джо беше во­дил в същата посока двама бели мъже на лов за лосове. Той пристигна същата вечер в Бангор с влака дружно с кануто и спътника си Сабатис Соломон, който идващия понеделник щеше да тръгне за Пенобскот с бащата на Джо и да се събере с Джо на Чезънкук за лов на лосове, когато нашата работа с Джо завърши. Вече­ряха в къщата на другаря ми и преспаха в плев­нята му, отбелязвайки, че в гората и по-лошо ги чака. Само малко разлаяха кучето, когато измежду нощ пристигнаха до вратата да желаят вода – то очевидно не си падаше по индианци.

На идната заран Джо и кануто му бяха качени на дилижанса за езерото Музхед, на повече от шейсет благи разстояние, а час по-късно ние тръгнахме с конска кола. Носехме сухари, свинско, пушено говеждо, чай, захар и прочие в количества, задоволителни за цялостен полк; та самата панорама на толкоз хранителни запаси вкупом ми спомни какъв брой мизерно я бяхме карали предходния път. Движехме се по Авеню Роуд, напълно прав и добре поддър­жан, на северозапад към Музхед, минавайки през повече от 10 процъфтяващи града, съвсем всеки от които си имаше свое учили­ще – нито един обаче не беше маркиран в моя Общ атлас на щата, публикуван, уви, през 1824-та; дали те са толкоз напреднали, или пък аз съм изостанал! Едно време светът би трябвало да е тежал доста по-малко на раменете на Атлас!

Валя през целия ден и покрай обед на идващия, като дъждът съвсем напълно скриваше гледката; все пак още едвам бяхме излезли от улиците на Бангор, и към този момент се опивах от гледката на дивите елови, смърчови и всевъзможни други вечнозелени ве­ковни върхари, надзъртащи през мъглата на хоризонта. Беше също като гледката и уханието на сладкиш за едно малко момче. Всеки, който язди по отъпкан път, разглеж­да главно оградите. В непосредственост до Бангор да вземем за пример прътовете на оградите не бяха побити напряко, защото почвата е гли­неста и като замръзне, ги избутва нагоре, а вклинени в хоризонтални греди, положе­ни връз повърхността на земята. По-на­татък доминираха нормалните просто сковани дървени огради или тук-там огради от прътове, положени връз кръстосани ко­лове, и по този начин, зигзагообразно и като да игра­еха на прескочикобила пред очите ни, по це­лия път чак до езерото. Като излязохме от долината на Пенобскот, местността се оказа ненадейно равна, на места на доста гладки и плавни издатини, едно и също рав­нище по продължение на двайсет-трийсет благи и все пак, както ни увериха, в ясно време предлагаща доста положителни гледки, неведнъж и към Катадин – все прави пъ­тища и продълговати възвишения. Къщите бяха надалеч една от друга, нормално мал­ки и едноетажни, само че постоянно оградени. Об­работената земя беше малко, в случай че и гората рядко да опираше до пътя. Често пъновете стърчаха колкото човешки пердах, което по­казваше какъв брой дълбоки снегове падат. Белез­никавите покривала от сено, скрепени връз маломерни посеви от фасул и царевица зара­ди дъжда, бяха нова панорама за мен. Видяхме ята гълъби и на няколко пъти доближихме на един-два рода пъдпъдъци по пътя. Моят сателит ми описа по какъв начин един път, като пъту­вали със сина му отвън Бангор, простреляли от каручката шейсет пъдпъдъка. Планин­ският явен бе изключително хубав, така както и черната калина – или още бъзак – със зрели­те си тъмноморави плодчета, примесени на места с червени. Канадският магарешки трън, привнесено растение, беше преобла­даващият плевел по целия път до езерото – на доста места и от двете страни, където от дълго време не е било косено, така начесто из­буял, все едно е бил засяван, че нищо друго не вирееше. Също по този начин имаше цели полета с папрати, ръждивочервени и поизсъхна­ли – до момента в който в остарелия свят те нормално се свързват с влажна почва. Цветята бяха доста малко даже и за това към този момент напреднало време на годината. Цели петдесет благи не видях на никое място по пътя цъфнали астри, въпреки че в Масачузетс е цялостно с тях през септем­ври – единствено на едно-две места горска астра[1], – и чак на двайсет благи от Монсън съзрях златник. Имаше обаче доста камбанки, как­то и върбовки, Epilobium, които нормално се срещат, където е горяло, а най-сетне ви­дях и сребриста дълговечница[2]. От време на време виждах много дълги корита, кои­то доставяха пътя с вода, и моят сателит ми изясни, че щатът давал по три $ годишно на всеки учебен регион за човек, който да поддържа прясна водата в кори­тата на пътя за всички минаващи – демонстрация на просветеност тъкмо толкоз осве­жаваща за мен, колкото и самата вода. Тази администрация очевидно не си клатеше крака­та. Това беше ориенталско държание, кое­то ме накара да пожелая да отида още пò на изток – още една мейнска наредба, коя­то се надявам да възприемем в Масачузетс. Този щат подценява кръчмите поради пъ­тищата и насочва към тях планинските ручеи.

Местността от Гарланд, Сангървил и нататък, в продължение на двайсет и пет – трийсет благи от Бангор, беше определе­но планинска. В Сангървил, където спряхме да се постоплим и изсушим, домакинът ни сподели, че тук всичко било още диво, когато пристигнал преди време. На едно кръстовище по пътя сред Абът и Монсън, на към двай­сет благи от езерото Музхед[3], имаше пътен знак, окичен с чифт разтворени на четири-пет фута лосови рога; на едната табела пи­шеше „ Монсън “, на другата – името на различен някакъв град. Понякога употребяват лосовите и еленовите рога за закачалки за шапки във входните антрета; само че след случката, която ще опиша, мисля, че бих намерил по-добро опрощение да убия лос, в сравнение с това да имам къде да си окачам шапката. Пристигнахме в Монсън – на петдесет благи от Бангор и на тринайсет от езерото – към този момент по мрачно.

В четири часа на идната заран, по мрачно и към момента в дъжд, още веднъж бяхме на път. Близо до учебното заведение в този град бяха издигнали нещо като бесилка, та учениците да се упражняват. Рекох си, че наместо уп­ражнения по-добре напряко да бесят престъ­пниците в тази още дива територия, къде­то няма какво друго да ги спре. Наместо да се въздъхва, по-добре е да се отдъхва. Окол­ността откъм южната страна на езерото е очебийно планинска, което взе да се усе­ща и по пътя. Имаше един рид, за който се знае, че се изкачва за най-малко двайсет минути. На доста места пътят беше в положение, което нормално се назовава „ недодялан градеж “, таман проправен с лопати и гребла в изиску­емата полуцилиндрична форма, с всичките неравности по средата, като тил на глиган с настръхнала козина, който Ииуй[4] тряб­ваше да яхне. Като отправиш очи напред към хоризонта, канавките от двете стра­ни представляваха ужасна панорама – голяма празнина като тази сред Сатурн и него­вия пръстен. В една кръчмица по пътя дома­кинът приветства коня ни като остарял познайник, въпреки че не помнеше кочияша. Бил се грижил за малко преди година-две за мал­ката кобилка, само че в този момент не изглеждала толкоз добре, както преди. Всеки дърпа към своята рогозка. Аз персонално ни един кон не познавам на тоя свят, нито дори оня, който ме ритна.

Вече си мислехме, че виждаме от един рид езерото Музхед, само че се оказа неточност, единствено гъста мъгла, изпълнила далечните низи­ни. Едва когато стигнахме на една-две благи от южната страна на езерото, го видяхме за първи път откъм маломерния кей на Грийнвил – много неприветлива водна повърхност, изпъстрена с дребни, ниски острови, обрасли с власати смърчове и други всякакви гъсталаци, планини от всичките му страни и надалеч на север стърчащ над един покрив комин на па­раход. Чифт лосови рога бележеха мястото пред странноприемницата, където оставих­ме коня, а няколко рода по-нататък стоеше на котва дребният параход „ Капитан Кинг “. Повече в нашата посока нямаше да има ни по­селище, ни летен път; единствено зимен път, тоест път, по който може да се мине единствено когато бездънен сняг покрие неравностите му – към дванайсет благи от Грийнвил по източната страна на езерото до Лили Бей.

Първо мене показаха на Джо. Предиш­ния ден той беше пътувал по целия път в дъжда на външната седалка на дилижанса, отстъпвайки място на дамите, и беше мо­кър до кости. Тъй като продължаваше да вали, попита дали желаеме „ да потегляме “. Беше прекрасен индианец – двайсет и четири годишен, очевидно породист, невисок и крепък, с необятно лице и червеникава кожа, а очите му бяха някак по-тесни и извити нагоре в ъглите от наши­те, съгласно както е особено за тяхната раса. Носеше алена бархетна риза, вълнени панталони и черна Кошутова шапка[5] – оби­чайното облекло за един дървар, както и значително за един индианец от племето пенобскот. Когато по-късно го видях да сва­ля обувките и чорапите си, бях слисан какъв брой дребни бяха нозете му. Беше работил дълго като дървар и очевидно се причисляваше към гил­дията. Единствен той от групата прите­жаваше гумирано яке. Горният борд на кану­то му беше напълно протъркван от търкането връз дилижанса.

---

[1] Aster acuminatus – диво северноамериканско цвете от семей­ството на астрите.

[2] Anaphalis margaritacea – северноамериканско растение с цвят, сходен на маргаритка, и плътни листа, покрити със сре­брист мъх.

[3] Moose head (англ.) – глава на лос.

[4] Цар на Израел, военачалник – IX в. пр.н.е. От XVII в. насам в британския – нарицателно за „ файтонджия “.

[5] Шапка, която става изключително известна в Съединени американски щати след посещени­ето на унгарския бунтовник Лайош Кошут (1802 – 1894) в Съединени американски щати през 1851 – 1852 година
Подкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.