Николай Милчев: Война е! Дано да не объркам посоките
Тези същите господа нормално мерят всичко с ползите си, с парите и въздействието си и с ползите, парите и въздействието на мощните в света.
А и в този момент, около войната, пропагандата е толкоз всеобхватна, че е изместила действителността, станала е измислена действителност. А действителността е станала част от пропагандата.
Един и същ факт се пояснява и по този начин, и по този начин. Един и същ факт може и да се освети от прожектор, а може и да се дръпне в тъмнината зад кулисите.
Беше доста от дълго време, само че още си припомням какво необичайно чувство изпитах, като гледах френския филм „ Един мъж и една жена “. Мисля, че го даваха две следващи вечери по малкия екран.
Подробностите ми бягат, само че първата вечер бях изумен какъв брой неприятен е мъжът във кино лентата, а втората вечер безусловно същите събития ме отчаяха от дамата.
А беше филм, изкуство, не беше агитация.
Сегашният нечовечен руско-украински филм във формата на братоубийствена война би могъл да се споделя по разнообразни способи: „ Путин и демоните на Ада “, „ Зеленски – клоунът от бездната “, „ Мечката и гибелта “, „ Зеленото дребосъче “, „ Невинна ли е Америка “, „ Европа – сестрата на Спящата хубавица “ – имената на кино лентата могат да са разнообразни – съгласно киносалона, който го прожектира, и съгласно притежателя на киносалона. Точно в тази агитация и в тези филми съм безпомощен.
Това, което мога да направя обаче, откакто извикам, че войната е полуда и би трябвало да спре на секундата, е да проследявам личните си усеща и доколкото мога – да ги разказвам. Да разказвам личните си тъжни усеща в този момент.
Но не да ги разказвам, с цел да ги „ разпространявам “ и „ представям “ на настоящите господари, а тъй като другояче не мога, по-точно – към този момент не мога и към този момент не желая.
Ще стартира тези „ вътрешни “ описания със преживелица от войнишките си години. Било е 1977 година. Войник съм в Плевен, карам си казармата в Школата за запасни офицери и става огромното земетресение във Вранча.
Бяха ни водили на спектакъл и вечеряхме много късно. Столовата е на приземния етаж и аз се храня чак в дъното ѝ.
Като стартира земетресението, бученето, пращенето и пукането; като стартира треперенето на задачите ми черва и мозък, помислих, че почва война. Толкова се бях надъхал и наплашил, че може да има война и че американците могат да хвърлят атомна бомба, че се вцепених.
После не помня по какъв начин съм изхвърчал не през вратата, а през прозореца и в безсъзнание се озовах на плаца на поделението. Видях по какъв начин луната се люлее нагоре – надолу, по какъв начин слиза съвсем до главата ми и отскача в небето.
После откъм жп гарата, на север от хълма на казармата, видях по какъв начин избухва атомна бомба. Атомна гъба видях.
Както ме бяха учили и упражнявали, се проснах на земята с тил към атомната гъба и си сложих ръцете зад врата. И примрях, и умирах.
Не е било никаква атомна бомба, дори не е било война, а илюзията за атомна гъба се е получила от конфликта на жп цистерни с бензин. Ударили се бяха две цистерни с бензин една в друга и резултатът беше като от гърмеж на атомна бомба.
Страхът, който се носеше, беше повече и от бомба.
А беше единствено земетресение.
Сега към този момент е война – страшна война. От това време минаха доста войни. По целия свят имаше войни. Избройте си ги сами – няма да ви стигнат пръстите на ръцете. И всички те трупаха боязън, нагнетяваха боязън и гибел.
Атомните бомби постоянно, цялостен живот са ми стоели в глъбините на мозъка и са ме плашели. Плашат ме и през днешния ден – че ще умрем всички като комари и Земята ще стане плешива буца лед. И колкото по ме е било боязън, повече съм си казвал – няма да мисля за това, няма да мисля за това – всичко е красиво, всичко е прелестно и всичко е обич.
Да, но не е.
Докарах го дотук, та да се чудя защо съм живял.
Дано не е било, с цел да легна отново – както в миналото, с тил към атомната бомба.
През 1977 година знаех от кое място ще пристигна бомбата. Бяха ми споделили и аз знаех. Сега също ми споделят от кое място ще пристигна и също би трябвало да знам.
Дано да не объркам посоките…
Николай Милчев
А и в този момент, около войната, пропагандата е толкоз всеобхватна, че е изместила действителността, станала е измислена действителност. А действителността е станала част от пропагандата.
Един и същ факт се пояснява и по този начин, и по този начин. Един и същ факт може и да се освети от прожектор, а може и да се дръпне в тъмнината зад кулисите.
Беше доста от дълго време, само че още си припомням какво необичайно чувство изпитах, като гледах френския филм „ Един мъж и една жена “. Мисля, че го даваха две следващи вечери по малкия екран.
Подробностите ми бягат, само че първата вечер бях изумен какъв брой неприятен е мъжът във кино лентата, а втората вечер безусловно същите събития ме отчаяха от дамата.
А беше филм, изкуство, не беше агитация.
Сегашният нечовечен руско-украински филм във формата на братоубийствена война би могъл да се споделя по разнообразни способи: „ Путин и демоните на Ада “, „ Зеленски – клоунът от бездната “, „ Мечката и гибелта “, „ Зеленото дребосъче “, „ Невинна ли е Америка “, „ Европа – сестрата на Спящата хубавица “ – имената на кино лентата могат да са разнообразни – съгласно киносалона, който го прожектира, и съгласно притежателя на киносалона. Точно в тази агитация и в тези филми съм безпомощен.
Това, което мога да направя обаче, откакто извикам, че войната е полуда и би трябвало да спре на секундата, е да проследявам личните си усеща и доколкото мога – да ги разказвам. Да разказвам личните си тъжни усеща в този момент.
Но не да ги разказвам, с цел да ги „ разпространявам “ и „ представям “ на настоящите господари, а тъй като другояче не мога, по-точно – към този момент не мога и към този момент не желая.
Ще стартира тези „ вътрешни “ описания със преживелица от войнишките си години. Било е 1977 година. Войник съм в Плевен, карам си казармата в Школата за запасни офицери и става огромното земетресение във Вранча.
Бяха ни водили на спектакъл и вечеряхме много късно. Столовата е на приземния етаж и аз се храня чак в дъното ѝ.
Като стартира земетресението, бученето, пращенето и пукането; като стартира треперенето на задачите ми черва и мозък, помислих, че почва война. Толкова се бях надъхал и наплашил, че може да има война и че американците могат да хвърлят атомна бомба, че се вцепених.
После не помня по какъв начин съм изхвърчал не през вратата, а през прозореца и в безсъзнание се озовах на плаца на поделението. Видях по какъв начин луната се люлее нагоре – надолу, по какъв начин слиза съвсем до главата ми и отскача в небето.
После откъм жп гарата, на север от хълма на казармата, видях по какъв начин избухва атомна бомба. Атомна гъба видях.
Както ме бяха учили и упражнявали, се проснах на земята с тил към атомната гъба и си сложих ръцете зад врата. И примрях, и умирах.
Не е било никаква атомна бомба, дори не е било война, а илюзията за атомна гъба се е получила от конфликта на жп цистерни с бензин. Ударили се бяха две цистерни с бензин една в друга и резултатът беше като от гърмеж на атомна бомба.
Страхът, който се носеше, беше повече и от бомба.
А беше единствено земетресение.
Сега към този момент е война – страшна война. От това време минаха доста войни. По целия свят имаше войни. Избройте си ги сами – няма да ви стигнат пръстите на ръцете. И всички те трупаха боязън, нагнетяваха боязън и гибел.
Атомните бомби постоянно, цялостен живот са ми стоели в глъбините на мозъка и са ме плашели. Плашат ме и през днешния ден – че ще умрем всички като комари и Земята ще стане плешива буца лед. И колкото по ме е било боязън, повече съм си казвал – няма да мисля за това, няма да мисля за това – всичко е красиво, всичко е прелестно и всичко е обич.
Да, но не е.
Докарах го дотук, та да се чудя защо съм живял.
Дано не е било, с цел да легна отново – както в миналото, с тил към атомната бомба.
През 1977 година знаех от кое място ще пристигна бомбата. Бяха ми споделили и аз знаех. Сега също ми споделят от кое място ще пристигна и също би трябвало да знам.
Дано да не объркам посоките…
Николай Милчев
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ