Революционери
Текстът се препечатва от вестника " Култура " с разрешението на редакцията.
Роден съм в Англия през 1948 година – задоволително късно, с цел да избегна с няколко години наложителната военна тегоба, само че в точния момент за " Бийтълс ": бях на четиринайсет, когато излязоха с " Love Me Do ". Три години по-късно видях и първите минижупи. Бях задоволително огромен да ги оценя по достолепие и задоволително млад, с цел да се възползвам. Раснах във времена на благоденствие, сигурност и комфорт – и щом станах на двайсет, през 1968-а, го ударих на протест. Също като мнозина деца на бейби-бума, аз бях конформист в своя неконформизъм.
Шейсетте без подозрение бяха чудно време да си млад. Всичко сякаш се променяше с невиждана скорост; светът като че ли бе доминиран от младите (статистически доказуемо наблюдение). От друга страна, най-малко в Англия, смяната можеше да е лъжлива. Като студенти ние шумно се бяхме оповестили срещу поддръжката на лейбъристкото държавно управление за войната на Линдън Джонсън във Виетнам. Помня най-малко един подобен митинг в Кеймбридж след лекция на тогавашния министър на защитата Денис Хийли. Изпъдихме го от града дружно с колата му – един мой другар, през днешния ден женен за висшата комисарка по външните работи на Европейски Съюз, скачаше по капака и думкаше по стъклата с все мощ.
Едва откакто Хейли отпраши, внезапно осъзнахме какъв брой късно е станало – след няколко минути щяха да сервират вечерята в колежа, а ние не искахме да я пропуснем. На връщане към града забелязах, че се нося в тръс до един еднообразен служител на реда, пратен да следи тълпата. " Как мина демонстрацията, а? ", попитах го аз. Без да се впечатли от въпроса ми – като че ли беше изцяло естествен, - той отвърна: " Според мен, великолепно, сър. "
Явно Кеймбридж не беше дозрял за гражданска война. Но и в Лондон бе същата работа: на фамозната проява пред американското посолство на площад " Гросвинър " (пак за Виетнам – като доста свои съвременници, аз най-лесно се палех за неправди на безчет километри от мен), притиснат сред отегчен полицейски кон и някакви заграждения, аз усетих нещо топло и мокро да тече по крайници ми. Слаб мехур? Кървава рана? Де подобен шанс. Една бомба с алена багра, дето трябваше да лети към посолството, се бе спукала в джоба ми.
Същата вечер трябваше да гостувам на бъдещата си тъща, немска дама с безупречно консервативни инстинкти. Надали съм разсеял скепсиса й, когато се демонстрирах на прага, затрупан от колана до глезена с лепкаво алена субстанция – и без друго бе потресена да открие, че щерка й излиза с един от оръфаните левичари, дето единствено скандират " Хо, хо, Хо Ши Мин! ". Същия следобяд ни бе гледала с лека гадност по малкия екран. Аз, несъмнено, съжалявах само, че е единствено багра, а не кръв. Дай да дразним буржоата -épater la bourgeoisie.
За същинска гражданска война, несъмнено, човек трябваше да отиде в Париж. Като доста от своите другари и съвременници, аз отскочих там напролет на 1968-а да следя – да поемам дъх – достоверната драма. Или най-малко извънредно съзнателно зрелище по истинския сюжет. Или – по скептичните думи на Реймон Арон, - психодрама, изпълнена на сцената, където в миналото се е играла достоверната пиеса. Защото в Париж в действителност са се разигравали революции – в действителност, огромна част от образните ни асоциации с тази дума идват от нашите знания за събитията през 1789-1794 година – така че от време на време е мъчно да направиш разлика сред политика, подигравка, пастиш и зрелище.
От една позиция, всичко си беше както би трябвало: същински павета, същински проблеми (поне задоволително действителни за участниците), същинско принуждение и от време на време същински жертви. На друго равнище обаче не изглеждаше прекомерно съществено: даже тогава не ми се вярваше доста, че плажът е под паветата (sous les pavés la plage), а още по-малко – че една общественост студенти, най-безсрамно обмислящи летните си екскурзии (насред най-интензивните демонстрации и диспути помня значително приказки за ваканции в Куба), съществено имат намерение да смъкват президента де Гол и неговата Пета република. И въпреки всичко, мнозина френски коментатори изглеждаха уверени в това и порядъчно нервни – нали на улиците бяха личните им деца.
Според всички съществени критерии, нищо толкоз не се случи и ние се прибрахме по домовете си. Навремето Арон ми се струваше незаслужено надменен – неговата вкиснатост бе предизвикана от подлизурския екстаз на част от неговите сътрудници професори, превъзнасящи блудкавите утопистки клишета на красивите си млади питомци и примиращи да се присламчат към тях. Днес бих бил податлив да споделя презрението му, само че тогава ми се струваше малко пресилено. Като че ли най-вече го дразнеше фактът, че всички се забавляват – при все блестящия си разум, той не виждаше, че въпреки да има разлика сред забавление и гражданска война, доста същински революции са почнали на смешка и със смях.
Една-две години по-късно отидох на посетители на собствен другар, студент в немски университет – май че в Гьотинген. Оказа се, че в Германия думата " гражданска война " означаваше нещо прекомерно друго. Никой не се забавляваше. За един англичанин всички бяха безобразно съществени – и смущаващо вманиачени по секса. И това беше оригиналност: британските студенти мислеха доста за секс, само че практикуваха учудващо малко; френските студенти бяха надалеч по-активни в това отношение (както ми се струваше), само че отделяха секса от политиката. Като изключим спорадичните апели да " вършим обич, а не война ", тяхната политика беше извънредно – и дори неуместно – суха и теоретична. Ролята на дамите, доколкото я имаше, бе да вършат кафе и да топлят леглото (и да служат за аксесоари, които да поносиш на рамо пред фоторепортерите). Нищо чудно, че скоро по-късно пристигна времето на радикалния феминизъм.
Но в Германия сексът бе сърцето на политиката – а пък тя, общо взето, бе в сърцето на секса. Докато бях на посетители на един немски студентски колектив (сякаш всичките ми познати студенти там живееха на комуни и деляха огромни остарели жилища и общи партньори), слисан открих, че връстниците ми в Бундесрепубликата в действителност имат вяра в личната си изразителност. Обясниха ми, че лишеният от комплекси метод към инцидентните полови връзки бил най-хубавият метод да се отърсиш от илюзиите за американския империализъм – и представлявал лечебно ликвидиране от нацисткото завещание на техните родители: потисната половост, представяща се за националистически мачизъм.
Идеята, че един двайсетгодишен юноша в Западна Европа може да прочисти виновността на родителите си, като смъкна от себе си (и колегата си) облеклата и задръжките – метафорично отхвърляйки знаците на репресивната приемливост – беше малко съмнителна за ляв британски емпирик като мен. Какъв шанс, че антинацизмът изискваше – в действителност бе дефиниран от – серийните оргазми. Но като се замисля, кой бях аз, че да мърморя? Студент в Кеймбридж, чиято политическа галактика опираше до почтителните служители на реда и чистата съвест на една неокупирана страна победителка. Май не ми беше мястото да разпределям оценки на непознатите способи за филтриране.
Може би щях да се издувам по-малко, в случай че знаех повече за това, което се случваше единствено на 400 км на изток. Какво приказва за херметично затворения западноевропейски свят от епохата на Студената война фактът, че аз – високообразован студент по история, по генезис източноевропейски евреин, свободно владеещ ред непознати езици и кръстосал половината континент – изобщо не подозирах за преломните събития, които се разиграваха в Полша и Чехословакия? Революцията те влече? Ами иди в Прага – безспорно най-вълнуващото място в Европа по това време. Или във Варшава, където моите връстници рискуваха изключване, изгнание и затвор за концепциите и идеалите си?
Какво приказва за заблудите на май’ 1968 фактът, че не помня в откровените ни радикални диспути и един път да е ставало дума за Пражката пролет, да не приказваме за протеста на полските студенти. Да не бяхме така лимитирани (четирийсет години по-късно ми е трудничко да предам какъв брой енергично единствено обсъждахме незаслужено ранния час, в който се заключваха портите на колежа), можеше да оставим и по-трайна диря. Дефакто, ние странствахме надълбоко из нощта на Културната гражданска война в Китай, мексиканските протести и даже седящите стачки в Колумбийския университет. Но като изключим някой и различен високомерен немец, на който му стигаше да види у Дубчек следващия ренегат-реформатор, никой не говореше за Източна Европа.
Като погледна обратно, не мога да се отърся от възприятието, че сме изпуснали влака. Марксисти? Защо не отидохме във Варшава да обсъждаме последните чирепи на комунистическия ревизионизъм с великия Лешек Колаковски и неговите студенти? Бунтовници? И каква беше идеята? А цената? Дори дребното смелчаци измежду познатите ми, които имаха злощастието да прекарат една вечер в ареста, всекидневно се връщаха вкъщи за обяд. Какво знаехме за куража да изтърпиш неколкоседмични разпити из пандизите на Варшава плюс присъди от една, две и три години за студенти, осмелили се да изискат нещата, които ние приемахме за даденост?При всичките си високопарни теории за историята, ние пропуснахме да видим една от повратните й точки. Точно в Прага и Варшава през тези летни месеци на 1968 година марксизмът заби нос в земята. Разбунтувалите се студенти на Централна Европа бяха тези, които подкопаха, дискредитираха и отхвърлиха не просто два-три паянтови комунистически режима, а самата комунистическа концепция. Ако ни пукаше малко повече за ориста на концепциите, които по този начин сладкодумно играехме, щяхме да обърнем повече внимание на дейностите и възгледите на тези, които бяха израснали в тяхната сянка.
Никой не би трябвало да се усеща отговорен, задето е роден на точното време и точното място. На Запад нашето потомство имаше шанс. Ние не променихме света; по-скоро той услужливо се промени поради нас. Всичко ни се струваше допустимо: за разлика от младежите през днешния ден, ние в никакъв случай не сме се съмнявали, че ще си намерим забавна работа, по тази причина и не сме чувствали потребност да пилеем времето си с нещо толкоз унизително като бизнес обучение. Повечето от нас постъпиха на смислени постове в образованието или държавната администрация.
Посвещавахме силата си, с цел да обсъждаме кривините на света и методите да ги оправим. Протестирахме против нещата, които не харесвахме, и то с право. Поне в личните си очи ние бяхме едно революционно потомство. Жалко, че пропуснахме революцията.
10 февруари 2010Из Judt, Tony (2010). The Memory Chalet. London: William Heinemann.Превод от британски Зорница Христова
Всичко, което би трябвало да знаете за: 50 години след бунтовната 1968-ма (13)
Роден съм в Англия през 1948 година – задоволително късно, с цел да избегна с няколко години наложителната военна тегоба, само че в точния момент за " Бийтълс ": бях на четиринайсет, когато излязоха с " Love Me Do ". Три години по-късно видях и първите минижупи. Бях задоволително огромен да ги оценя по достолепие и задоволително млад, с цел да се възползвам. Раснах във времена на благоденствие, сигурност и комфорт – и щом станах на двайсет, през 1968-а, го ударих на протест. Също като мнозина деца на бейби-бума, аз бях конформист в своя неконформизъм.
Шейсетте без подозрение бяха чудно време да си млад. Всичко сякаш се променяше с невиждана скорост; светът като че ли бе доминиран от младите (статистически доказуемо наблюдение). От друга страна, най-малко в Англия, смяната можеше да е лъжлива. Като студенти ние шумно се бяхме оповестили срещу поддръжката на лейбъристкото държавно управление за войната на Линдън Джонсън във Виетнам. Помня най-малко един подобен митинг в Кеймбридж след лекция на тогавашния министър на защитата Денис Хийли. Изпъдихме го от града дружно с колата му – един мой другар, през днешния ден женен за висшата комисарка по външните работи на Европейски Съюз, скачаше по капака и думкаше по стъклата с все мощ.
Едва откакто Хейли отпраши, внезапно осъзнахме какъв брой късно е станало – след няколко минути щяха да сервират вечерята в колежа, а ние не искахме да я пропуснем. На връщане към града забелязах, че се нося в тръс до един еднообразен служител на реда, пратен да следи тълпата. " Как мина демонстрацията, а? ", попитах го аз. Без да се впечатли от въпроса ми – като че ли беше изцяло естествен, - той отвърна: " Според мен, великолепно, сър. "
Явно Кеймбридж не беше дозрял за гражданска война. Но и в Лондон бе същата работа: на фамозната проява пред американското посолство на площад " Гросвинър " (пак за Виетнам – като доста свои съвременници, аз най-лесно се палех за неправди на безчет километри от мен), притиснат сред отегчен полицейски кон и някакви заграждения, аз усетих нещо топло и мокро да тече по крайници ми. Слаб мехур? Кървава рана? Де подобен шанс. Една бомба с алена багра, дето трябваше да лети към посолството, се бе спукала в джоба ми.
Същата вечер трябваше да гостувам на бъдещата си тъща, немска дама с безупречно консервативни инстинкти. Надали съм разсеял скепсиса й, когато се демонстрирах на прага, затрупан от колана до глезена с лепкаво алена субстанция – и без друго бе потресена да открие, че щерка й излиза с един от оръфаните левичари, дето единствено скандират " Хо, хо, Хо Ши Мин! ". Същия следобяд ни бе гледала с лека гадност по малкия екран. Аз, несъмнено, съжалявах само, че е единствено багра, а не кръв. Дай да дразним буржоата -épater la bourgeoisie.
За същинска гражданска война, несъмнено, човек трябваше да отиде в Париж. Като доста от своите другари и съвременници, аз отскочих там напролет на 1968-а да следя – да поемам дъх – достоверната драма. Или най-малко извънредно съзнателно зрелище по истинския сюжет. Или – по скептичните думи на Реймон Арон, - психодрама, изпълнена на сцената, където в миналото се е играла достоверната пиеса. Защото в Париж в действителност са се разигравали революции – в действителност, огромна част от образните ни асоциации с тази дума идват от нашите знания за събитията през 1789-1794 година – така че от време на време е мъчно да направиш разлика сред политика, подигравка, пастиш и зрелище.
От една позиция, всичко си беше както би трябвало: същински павета, същински проблеми (поне задоволително действителни за участниците), същинско принуждение и от време на време същински жертви. На друго равнище обаче не изглеждаше прекомерно съществено: даже тогава не ми се вярваше доста, че плажът е под паветата (sous les pavés la plage), а още по-малко – че една общественост студенти, най-безсрамно обмислящи летните си екскурзии (насред най-интензивните демонстрации и диспути помня значително приказки за ваканции в Куба), съществено имат намерение да смъкват президента де Гол и неговата Пета република. И въпреки всичко, мнозина френски коментатори изглеждаха уверени в това и порядъчно нервни – нали на улиците бяха личните им деца.
Според всички съществени критерии, нищо толкоз не се случи и ние се прибрахме по домовете си. Навремето Арон ми се струваше незаслужено надменен – неговата вкиснатост бе предизвикана от подлизурския екстаз на част от неговите сътрудници професори, превъзнасящи блудкавите утопистки клишета на красивите си млади питомци и примиращи да се присламчат към тях. Днес бих бил податлив да споделя презрението му, само че тогава ми се струваше малко пресилено. Като че ли най-вече го дразнеше фактът, че всички се забавляват – при все блестящия си разум, той не виждаше, че въпреки да има разлика сред забавление и гражданска война, доста същински революции са почнали на смешка и със смях.
Една-две години по-късно отидох на посетители на собствен другар, студент в немски университет – май че в Гьотинген. Оказа се, че в Германия думата " гражданска война " означаваше нещо прекомерно друго. Никой не се забавляваше. За един англичанин всички бяха безобразно съществени – и смущаващо вманиачени по секса. И това беше оригиналност: британските студенти мислеха доста за секс, само че практикуваха учудващо малко; френските студенти бяха надалеч по-активни в това отношение (както ми се струваше), само че отделяха секса от политиката. Като изключим спорадичните апели да " вършим обич, а не война ", тяхната политика беше извънредно – и дори неуместно – суха и теоретична. Ролята на дамите, доколкото я имаше, бе да вършат кафе и да топлят леглото (и да служат за аксесоари, които да поносиш на рамо пред фоторепортерите). Нищо чудно, че скоро по-късно пристигна времето на радикалния феминизъм.
Но в Германия сексът бе сърцето на политиката – а пък тя, общо взето, бе в сърцето на секса. Докато бях на посетители на един немски студентски колектив (сякаш всичките ми познати студенти там живееха на комуни и деляха огромни остарели жилища и общи партньори), слисан открих, че връстниците ми в Бундесрепубликата в действителност имат вяра в личната си изразителност. Обясниха ми, че лишеният от комплекси метод към инцидентните полови връзки бил най-хубавият метод да се отърсиш от илюзиите за американския империализъм – и представлявал лечебно ликвидиране от нацисткото завещание на техните родители: потисната половост, представяща се за националистически мачизъм.
Идеята, че един двайсетгодишен юноша в Западна Европа може да прочисти виновността на родителите си, като смъкна от себе си (и колегата си) облеклата и задръжките – метафорично отхвърляйки знаците на репресивната приемливост – беше малко съмнителна за ляв британски емпирик като мен. Какъв шанс, че антинацизмът изискваше – в действителност бе дефиниран от – серийните оргазми. Но като се замисля, кой бях аз, че да мърморя? Студент в Кеймбридж, чиято политическа галактика опираше до почтителните служители на реда и чистата съвест на една неокупирана страна победителка. Май не ми беше мястото да разпределям оценки на непознатите способи за филтриране.
Може би щях да се издувам по-малко, в случай че знаех повече за това, което се случваше единствено на 400 км на изток. Какво приказва за херметично затворения западноевропейски свят от епохата на Студената война фактът, че аз – високообразован студент по история, по генезис източноевропейски евреин, свободно владеещ ред непознати езици и кръстосал половината континент – изобщо не подозирах за преломните събития, които се разиграваха в Полша и Чехословакия? Революцията те влече? Ами иди в Прага – безспорно най-вълнуващото място в Европа по това време. Или във Варшава, където моите връстници рискуваха изключване, изгнание и затвор за концепциите и идеалите си?
Какво приказва за заблудите на май’ 1968 фактът, че не помня в откровените ни радикални диспути и един път да е ставало дума за Пражката пролет, да не приказваме за протеста на полските студенти. Да не бяхме така лимитирани (четирийсет години по-късно ми е трудничко да предам какъв брой енергично единствено обсъждахме незаслужено ранния час, в който се заключваха портите на колежа), можеше да оставим и по-трайна диря. Дефакто, ние странствахме надълбоко из нощта на Културната гражданска война в Китай, мексиканските протести и даже седящите стачки в Колумбийския университет. Но като изключим някой и различен високомерен немец, на който му стигаше да види у Дубчек следващия ренегат-реформатор, никой не говореше за Източна Европа.
Като погледна обратно, не мога да се отърся от възприятието, че сме изпуснали влака. Марксисти? Защо не отидохме във Варшава да обсъждаме последните чирепи на комунистическия ревизионизъм с великия Лешек Колаковски и неговите студенти? Бунтовници? И каква беше идеята? А цената? Дори дребното смелчаци измежду познатите ми, които имаха злощастието да прекарат една вечер в ареста, всекидневно се връщаха вкъщи за обяд. Какво знаехме за куража да изтърпиш неколкоседмични разпити из пандизите на Варшава плюс присъди от една, две и три години за студенти, осмелили се да изискат нещата, които ние приемахме за даденост?При всичките си високопарни теории за историята, ние пропуснахме да видим една от повратните й точки. Точно в Прага и Варшава през тези летни месеци на 1968 година марксизмът заби нос в земята. Разбунтувалите се студенти на Централна Европа бяха тези, които подкопаха, дискредитираха и отхвърлиха не просто два-три паянтови комунистически режима, а самата комунистическа концепция. Ако ни пукаше малко повече за ориста на концепциите, които по този начин сладкодумно играехме, щяхме да обърнем повече внимание на дейностите и възгледите на тези, които бяха израснали в тяхната сянка.
Никой не би трябвало да се усеща отговорен, задето е роден на точното време и точното място. На Запад нашето потомство имаше шанс. Ние не променихме света; по-скоро той услужливо се промени поради нас. Всичко ни се струваше допустимо: за разлика от младежите през днешния ден, ние в никакъв случай не сме се съмнявали, че ще си намерим забавна работа, по тази причина и не сме чувствали потребност да пилеем времето си с нещо толкоз унизително като бизнес обучение. Повечето от нас постъпиха на смислени постове в образованието или държавната администрация.
Посвещавахме силата си, с цел да обсъждаме кривините на света и методите да ги оправим. Протестирахме против нещата, които не харесвахме, и то с право. Поне в личните си очи ние бяхме едно революционно потомство. Жалко, че пропуснахме революцията.
10 февруари 2010Из Judt, Tony (2010). The Memory Chalet. London: William Heinemann.Превод от британски Зорница Христова
Всичко, което би трябвало да знаете за: 50 години след бунтовната 1968-ма (13)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ