Великите военни изцепки: Обсадата на Пловдив
Има една страна на военното дело, която най-често може да се назова трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени рядкости, които изумяват както съвременниците, по този начин и идните генерации.
Истината е, че те са не по-малко скъпи за опознаването на нашето минало. В поредност от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без подозрение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл, споделя историкът Александър Стоянов.
През 1322 година, в Търново ненадейно умира младият български цар Георги II Тертер.
Смъртта му провокира политическа рецесия в останалата без правоприемник страна. Болярите за следващ път се събират на тогавашния еквивалент на Велико национално заседание с цел да повдигнат на престола нов държател. Междувременно, локалните замъци в Тракия, обитаеми най-много с гърци, бързат да отхвърлят властта на българите и афишират присъединението си към Византия. Само в границите на няколко седмици, малочислените български гарнизони са отстранени, а крепостите сред Черно море и Сопот се предават на ромеите. Император Андроник II изпраща своя внук Андроник III и българският болярин-ренегат Войсил (брат на цар Смилец – б.а.) да затвърдят завоеванието на северна Тракия и Загоре. Войсил даже е повдигнат в сан диктатор и му е поверена властта над ново присъединените земи.
Единствената цитадела, която остава отвън владенията на ромеите е Пловдив – завзет няколко месеца по-рано от починалия към този момент Георги II Тертер. За да подсигури контрола над крепостта, Георги Тертер оставя в нея мощен гарнизон от 3 000 души – 1 000 конници алани и българи и 2 000 тежки пехотинци, считани, както ни оповестява Йоан Кантакузин, за най-храбри измежду българите. Начело на гарнизона стоял боляринът Иван Русина, деец от времето на Теодор Светослав, а негови подчинени командири били аланите Итил и Темир и унгарецът Инас – ясно удостоверение че мнозина от бойците в гарнизона действително били наемници.
За да превземе Пловдив, Андроник III събрал мощна армия, евентуално ок. 9-10 000 души и дружно с Войсил потеглил към тракийската цитадела. Ромеите се разположили на стан край града и го обсадили от всички страни. Йоан Кантакузин оповестява, че в продължение на четири месеца византийската войска всекидневно атакувала стените на града, само че българите се сражавали безстрашно и отбивали всички офанзиви, ранявайки мнозина от вражеските бойци. Когато градът към този момент изглеждал избавен, един немски инженер, служител на ромеите, предложил да построи добре укрепена обсадна кула, с която да се опита един финален взлом. Кулата побирала 100 бойци, 40 от които били въоръжени с арбалети. Те трябвало да щурмуват градските стени от прикритието на кулата и да разчистят сектор от стената с мощните си стрелкови оръжия, които елементарно пробивали бронята на бранителите.
Нещата почнали добре за византийците – арбалетите безусловно отворили дупка в българската защита. Оставали броени метри до опирането на кулата в стените на града, когато се случило нещо ненадейно. Древна цистерна за вода, ситуирана подземен, досами стените, рухнала под тежестта на кулата и я погълнала със себе си. Макар никой от бойците вътре да не починал, мнозина били ранени, а щурмът пропаднал.
Андроник осъзнал че Фортуна несъмнено не е на негова страна. Едновременно с това научил, че новоизбраният от болярите цар – Михаил Шишман, събрал армия от българи, власи и татари, и нахлул в крайморските региони към Айтос и Карнобат и се заел да си връща изгубените земи там. Ромеите изтеглили войските си от Пловдив, оставяйки мощен гарнизон в Станимъка (Асеновград), който да пази тила им от пловдивските войски на Иван Русина. Армията на Андроник се насочила към Карнобат, а Войсил потеглил за столицата си Копсис, където да събере още войска.
Тук се случил втория чудноват миг. По време на угощение, Войсил преситен с гъби и изпаднал в безсъзнание. Веднага плъзнал слух че е мъртъв и Андроник III не му оставало нищо друго с изключение на да изтегли войските си, защото 1/3 от тях била отпътувала с Войсил, още толкоз останали към Станимъка или се отдръпнали да лекуват раните си след пловдивската блокада и едвам ок. 1/3 останала със самия император край Карнобат, до момента в който силите на Михаил Шишман евентуално наброявали ок. 6 000 души, мнозина от които стрелци.
В финален, обезверен опит да реши изхода от войната в своя изгода, Андроник III провокирал Михаил Шишман на дуел по рицарските стандарти на епохата. Михаил му дал отговор с подигравка че няма да рискува численото си предимство в някакъв си дуел и че единствено глупавият ковач вади нагорещеното желязо от огъня не с клещи, а със личните си ръце. Разяреният Андроник очевидно изпаднал в припадък на яд, разхвърлял посуда из палатката си, тропал с крайници и подскачал от изтощение, само че в последна сметка се видял заставен да се изтегли към Виза, изоставяйки крайморските замъци на българите. Вероятно ядът му с нищо не утихнал няколко дни по-късно, когато Войсил най-накрая се свестил и разсеял слуховете за гибелта си – загубата към този момент била факт.
Тази много невероятна история, изпълнена с рядкости и превратности на ориста като че ли не можела да стане по-сюрреалистична. Но обстановката постоянно може да се промени в посоката на парадокса.
Михаил Шишман изпратил един от доближените си в посока Пловдив със задачата да награди Иван Русина и мъжете му за проявената героизъм. Като научил за идването на велможата, и вярвайки че ромеите са прогонени, Иван извел цялата си армия от Пловдив и тръгнал да ги пресрещне. Двете български армии се събрали дневно езда от Пловдив, устроили си лагер и се отдали на присъщия за предците ни надвит пир, който няколко десетилетия по-късно щял безусловно да изяде главите на Вълкашин и Углеша (сърбите наподобява страдали от същите хранително-вкусови дефекти – б.а.).
Междувременно, византийският пълководец на Станимъка – Вриений, скрито се промъкнал към Пловдив с подбран отряд конници с концепцията да отвлече българските стада, ситуирани в полето край крепостта. Вместо това, той бил известéн от локалното гръцко население че градът е оставен без отбрана. Портите на Пловдив били отворени и Вриений влезнал в града без да се пролее и капка кръв. На сутринта, Иван Русина и българските войски достигнали до Пловдив и намерили крепостта с развети над кулите ромейски флагове.
За една нощ на пир, българите проиграли четири месеца на героични борби и защита. Иван Русина бил заставен позорно да се отдръпна към българските земи, а Пловдив останал във притежание на византийците.
Александър Стоянов
Истината е, че те са не по-малко скъпи за опознаването на нашето минало. В поредност от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без подозрение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл, споделя историкът Александър Стоянов.
През 1322 година, в Търново ненадейно умира младият български цар Георги II Тертер.
Смъртта му провокира политическа рецесия в останалата без правоприемник страна. Болярите за следващ път се събират на тогавашния еквивалент на Велико национално заседание с цел да повдигнат на престола нов държател. Междувременно, локалните замъци в Тракия, обитаеми най-много с гърци, бързат да отхвърлят властта на българите и афишират присъединението си към Византия. Само в границите на няколко седмици, малочислените български гарнизони са отстранени, а крепостите сред Черно море и Сопот се предават на ромеите. Император Андроник II изпраща своя внук Андроник III и българският болярин-ренегат Войсил (брат на цар Смилец – б.а.) да затвърдят завоеванието на северна Тракия и Загоре. Войсил даже е повдигнат в сан диктатор и му е поверена властта над ново присъединените земи.
Единствената цитадела, която остава отвън владенията на ромеите е Пловдив – завзет няколко месеца по-рано от починалия към този момент Георги II Тертер. За да подсигури контрола над крепостта, Георги Тертер оставя в нея мощен гарнизон от 3 000 души – 1 000 конници алани и българи и 2 000 тежки пехотинци, считани, както ни оповестява Йоан Кантакузин, за най-храбри измежду българите. Начело на гарнизона стоял боляринът Иван Русина, деец от времето на Теодор Светослав, а негови подчинени командири били аланите Итил и Темир и унгарецът Инас – ясно удостоверение че мнозина от бойците в гарнизона действително били наемници.
За да превземе Пловдив, Андроник III събрал мощна армия, евентуално ок. 9-10 000 души и дружно с Войсил потеглил към тракийската цитадела. Ромеите се разположили на стан край града и го обсадили от всички страни. Йоан Кантакузин оповестява, че в продължение на четири месеца византийската войска всекидневно атакувала стените на града, само че българите се сражавали безстрашно и отбивали всички офанзиви, ранявайки мнозина от вражеските бойци. Когато градът към този момент изглеждал избавен, един немски инженер, служител на ромеите, предложил да построи добре укрепена обсадна кула, с която да се опита един финален взлом. Кулата побирала 100 бойци, 40 от които били въоръжени с арбалети. Те трябвало да щурмуват градските стени от прикритието на кулата и да разчистят сектор от стената с мощните си стрелкови оръжия, които елементарно пробивали бронята на бранителите.
Нещата почнали добре за византийците – арбалетите безусловно отворили дупка в българската защита. Оставали броени метри до опирането на кулата в стените на града, когато се случило нещо ненадейно. Древна цистерна за вода, ситуирана подземен, досами стените, рухнала под тежестта на кулата и я погълнала със себе си. Макар никой от бойците вътре да не починал, мнозина били ранени, а щурмът пропаднал.
Андроник осъзнал че Фортуна несъмнено не е на негова страна. Едновременно с това научил, че новоизбраният от болярите цар – Михаил Шишман, събрал армия от българи, власи и татари, и нахлул в крайморските региони към Айтос и Карнобат и се заел да си връща изгубените земи там. Ромеите изтеглили войските си от Пловдив, оставяйки мощен гарнизон в Станимъка (Асеновград), който да пази тила им от пловдивските войски на Иван Русина. Армията на Андроник се насочила към Карнобат, а Войсил потеглил за столицата си Копсис, където да събере още войска.
Тук се случил втория чудноват миг. По време на угощение, Войсил преситен с гъби и изпаднал в безсъзнание. Веднага плъзнал слух че е мъртъв и Андроник III не му оставало нищо друго с изключение на да изтегли войските си, защото 1/3 от тях била отпътувала с Войсил, още толкоз останали към Станимъка или се отдръпнали да лекуват раните си след пловдивската блокада и едвам ок. 1/3 останала със самия император край Карнобат, до момента в който силите на Михаил Шишман евентуално наброявали ок. 6 000 души, мнозина от които стрелци.
В финален, обезверен опит да реши изхода от войната в своя изгода, Андроник III провокирал Михаил Шишман на дуел по рицарските стандарти на епохата. Михаил му дал отговор с подигравка че няма да рискува численото си предимство в някакъв си дуел и че единствено глупавият ковач вади нагорещеното желязо от огъня не с клещи, а със личните си ръце. Разяреният Андроник очевидно изпаднал в припадък на яд, разхвърлял посуда из палатката си, тропал с крайници и подскачал от изтощение, само че в последна сметка се видял заставен да се изтегли към Виза, изоставяйки крайморските замъци на българите. Вероятно ядът му с нищо не утихнал няколко дни по-късно, когато Войсил най-накрая се свестил и разсеял слуховете за гибелта си – загубата към този момент била факт.
Тази много невероятна история, изпълнена с рядкости и превратности на ориста като че ли не можела да стане по-сюрреалистична. Но обстановката постоянно може да се промени в посоката на парадокса.
Михаил Шишман изпратил един от доближените си в посока Пловдив със задачата да награди Иван Русина и мъжете му за проявената героизъм. Като научил за идването на велможата, и вярвайки че ромеите са прогонени, Иван извел цялата си армия от Пловдив и тръгнал да ги пресрещне. Двете български армии се събрали дневно езда от Пловдив, устроили си лагер и се отдали на присъщия за предците ни надвит пир, който няколко десетилетия по-късно щял безусловно да изяде главите на Вълкашин и Углеша (сърбите наподобява страдали от същите хранително-вкусови дефекти – б.а.).
Междувременно, византийският пълководец на Станимъка – Вриений, скрито се промъкнал към Пловдив с подбран отряд конници с концепцията да отвлече българските стада, ситуирани в полето край крепостта. Вместо това, той бил известéн от локалното гръцко население че градът е оставен без отбрана. Портите на Пловдив били отворени и Вриений влезнал в града без да се пролее и капка кръв. На сутринта, Иван Русина и българските войски достигнали до Пловдив и намерили крепостта с развети над кулите ромейски флагове.
За една нощ на пир, българите проиграли четири месеца на героични борби и защита. Иван Русина бил заставен позорно да се отдръпна към българските земи, а Пловдив останал във притежание на византийците.
Александър Стоянов
Източник: plovdiv24.bg
КОМЕНТАРИ