Срещнах Бояна в клуба за възрастни интелектуалци Сребърна есен в

Срещнах Бояна в клуба за възрастни интелектуалци „ Сребърна есен ” в София. Там есента на живота събира будни и креативен души и мозъци, за които старостта е дарът и тестването на времето. Към Бояна времето се е отнесло с хубав поклон, запазвайки всеки тънък подробност от цялостното й наличие. „ Не, не съм някогашна балерина, нито пък актриса ”, отвръща на любознанието ми 81-годишната дама, която в моите очи би могла да бъде героиня от кино лентата на Сорентино „ Младост ”. За огромните фантазии, тихото благополучие, Пушкин и силата на изкуството, споделено от една впечатляваща жена. Бояна Петричева, особено за Web Stage.

Младостта

Бояна е на 81 години. Животът й е минал в безчет пътувания, свързани с дългогодишната й работа като екскурзовод – една от аргументите да не успее да сътвори свое семейство. „ Имала съм две, три огромни любови. Но сме се разминавали с нея във времето ”, сбита е тя. Баща й, Димитър Петричев, е един от преводачите на стиховете на Пушкин и Лермонтов на български. (върху превода на „ Евгений Онегин ” Петричев работи повече от 50 години и реализира забележителни художествени резултати). За Бояна, съветският език е не просто работа, а вероятно и орис. Като преводач, той я среща с някои от най-видните съветски интелектуалци, гостували в България – измежду тях класикът на актуалната съветска литература Борис Василиев, създател на „ А утрините тук са тихи ”. Бояна споделя, че мечтаела да стане актриса. Но се оказало, че е късогледа, по тази причина на първото си прослушване във ВИТИЗ, от комисията я посъветвали да запише постановка. „ Та аз още не бях стъпвала в спектакъл ”, спомня си с усмивка Бояна. „ Добре че беше културата, завещана от татко ми, който беше потомствен преподавател и учител по български език и литература. От дете ни разказваше Фауст в налична форма за деца – малко като приказка – на мен и сестра ми. ”, спомня си тя и добавя, че е тръгнала по своя път с доста условия към себе си. „ Винаги е имало едно възприятие на незадоволеност в мен. Мисля си, че съм постигнала прекомерно малко. Питам се какво, за какво, имаше ли смисъл моето съществувание? С времето обаче се научих да се веселя на всеки момент, на възрастта си, на хубавия ден, на красивото дърво, на шумоленето на вада, на поточе, кученце да видя, да го прегърна. Всичко ме радва и си споделям – боже мой, за какво толкоз човек се терзае на млади години? Какво толкоз желае от себе си? Но има настроения и въздействия на мрачните, само че толкоз обичани мои поети – Пушкин и Лермонтов, с техните тежки дълбочини ”, споделя Бояна.

Клуб „ Сребърна есен ” и обичаните занимания

За Бояна клуб „ Сребърна есен ” е сходно на леговище. Преди десетина години тук я довежда брачният партньор на починалата й сестра - през днешния ден той е на 92 година, деен, пишещ човек, който неотдавна показа най-новата си книга. „ Всички тези интелектуалци с избрани ползи, придобили житейска мъдрост, основават една невероятна атмосфера – поражда се възприятие на доброжелателност, даже любов около всички нас. Ние доста пътуваме, всеки предлага своите хрумвания. Животът продължава, и това е персонално решение. Ето аз да вземем за пример, когато пътуваме из страната, предлагам да съм екскурзовод – и всички са толкоз удовлетворени, знаят, че това умея в действителност добре ”, споделя Бояна. 

Една от най-големите й пристрастености е морето. „ Обожавам морето и водата. През януари бях с другарка на отмора в Банкя. Там вървя да плавам на басейн с олимпийски размер. По 50 обиколки върша, а на излизане към мен се бяха събрали едни мъже с огромни шкембенца, и ми викат – абе, момиче, ти ни създаваш комплекс за непълноценност. И се смеем всички. Плуването е дишане - единствено това ”, доверява старата дама. Друга огромна нейна пристрастеност е класическа музика. „ Любим ми е Бетовен, и то най-много в тежките му мелодии ”.

Урокът на времето

Трябваше повече да имам вяра на себе си. Винаги съм се съмнявала и постоянно мерилото е било по-високо от самата мене. Не съм дооценила персоналните си качества. Човек не би трябвало да бъде толкоз придирчив към себе си. Колкото по-високо се мериш, толкоз по до средата можеш да стигнеш.

Как човек би трябвало да се оправя със старостта 

Старостта би трябвало да не я виждаме. Трябва да имаме повече ползи. Лошото е, в случай че изгубиш сетива, изгубиш опциите – да вървиш, да контактуваш повече. Аз имах проблеми със зрението, само че това се оправи, в този момент пък с краката малко. Старостта идва. Тя идва и внезапно усещаш, че нещо у тебе се е трансформирало. Тъжно ти става, само че след това би трябвало да свикнеш, в случай че искаш да продължиш.

Изворът на младостта 

Радвам се като дете, от време на време подрипвам като дете, различен път мога да викна, да запея, - може да е подправено – но огромна работа. Просто ей така – сутрин като стана, като ми е радостно, изключително измежду простора на село.

Щастието на 80

На тия години най-щастлива ме прави непокътната природа – където е останала такава. Водата във всичките й измерения. Въпреки, че стартира да ми става все по-студено – това е пристъпът на възрастта. Усещаш, по какъв начин последователно би трябвало да се оказваш от някои неща – от някои наложително. От слънцето. Едно време и аз се харесвах повече по бански костюм, в този момент се одобрявам повече облечена. Годините оказват – малко по малко.

Младите доста ме радват. Но най-вече децата. Преди няколко дни да вземем за пример, едно детенце върви против мене с баба си, момченце, къдрокосо, подтичва към мене, идва и: „ Здравей, здравей! ”. Така усмивка ми даде! Цял ден вървях и се усмихвах. Ето такива мънички неща – те са толкоз хубави. Смисълът на човешкия живот е да се радваш на всичко, което е Божият свят към тебе. Не мога да схвана хора, които нямат отношение към природата и даже пакостят, разрушават, замърсяват всичко основано. 

Имам доста щастливи дни, които украсяват живота. Не може цялостен живот човек да е безжалостен оптимист, просто не може. Чакам да пристигна племенникът ми, очаквам една хубава среща, представянето на книгата на шурей ми и книгата на неговия наследник. 

Какво липсва на възрастните хора у нас

Най-напред, даже да отхвърлим материалната страна, която е в действителност доста тежка – това непрестанно неуважение от всички… Ние тъкмо в клуба сме си основали един остров. Когато шурей ми ме заведе в „ Сребърна есен ”, сподели че там се събират креативен персона и фактически имаше артисти, писатели, поети, известни персони, рецитатори. Това е едно леговище, само че не с цел да се изолираме от хора, а  напротив – с цел да одобряваме всички хора, изключително с креативен пристрастености и най-много да дондуркаме младите гении – най-често от Музикалното учебно заведение „ Любомир Пипков ”. Обикновено тук са им първите театрални изяви. Ние сме дружно, лице с лице – израстват пред очите ни и поемат по своите пътища. 

Мечта

Имам ли още време за мечти… Пожелавам си на първо време повече здраве и резистентност, и да свърши в точния момент всичко, преди да ми е лишило човешките благоприятни условия. Все се връщам на един роман на Тургенев „ Живи мощи ”…, само че не всеки може да бъде като неговата изумителна героиня – закована на легло, с наслада детинска в очите си, на всичко мъничко се радва. Може ли всеки да бъде подобен? Не може. Да се срещам с околните си, които са останали. Мечтая да ми върне Господ най-малко малко музата, тъй като в едни мрачни моменти, след меланхолия, ме избиваше на творчество, само че нещо секна у мен и остана незавършена една креативна моя тематика. 

Мария Тонева

Снимки: Калин Георгиев