Моля те, прегърни ме!
Споделянето е другарство. Приятелството е шерване. В това уравнение говоренето е доста значимо, то е наложителната големина, без него няма другарство. Защото няма доверие.
Това го научих по сложния метод. Първо трябваше да остана без другари, само че не тъй като те не ме желаеха, а тъй като аз не ги желаех. Не им позволявах да видят света ми в действителност. Пусках ги у дома, само че не и в сърцето си. Слушах ги. Това го умея. Прекрасно качество е да знаеш по какъв начин да слушаш приятелите си, само че още по-прекрасно е, в случай че можеш да им се довериш, като им разкажеш най-строгите си болки и им покажеш най-тъмните си положения. И по-късно им позволиш да те прегърнат.
Само по този начин се получава равновесието във всяко другарство и силата тече в двете направления. И зарежда и двете сърца със слънце.
Когато научих това, се наложи да групирам разпилени другарства, да диря топли очи, да се боря. Не за тях, а със себе си.
Ако си мислите, че тази битка е лесна, че говоренето е елементарно, пробвайте. Но говорете тогава, когато въобще не ви е до приказки, когато нямате думи и мирис не можете да си поемете от горест, когато ви се желае да се разтопите във въздуха и да станете невидими. Тогава е в действителност шерване и цялостно доверяване, тогава прегръдката на другия лекува и се случват чудеса.
Аз не преставам да се практикувам в това доверяване. Когато съумея, светът ми става по-светъл, аз – малко по-щастлива, а вините, за които се санкционирам, избледняват. Но, все пак чувство за благополучие, почтена дума, много постоянно не се получава. Свивам юмруци, скътвам очите си и спирам силата, която е любов и е за мен.
Какво му е страшното на шерването ли? Разкриването. Признаването, че имаш потребност от любов. Разтварянето в другия. Трудно е изключително първоначално, когато за първи път чуваш, изречени на глас, страховете си. Защото, какво друго може да е, с изключение на боязън. Страх, че ще те видят слаба, нещастна, неуверена, изгубена, самосъжаляваща се… Аз съм се чувствала по този начин. Тогава тичам, укривам се, ставам зла. За да се защитя (и това е боязън, че може да ме изоставят като ме видят такава). А вие?
Мен обаче има кой да ме последва в скривалищата, да ми подаде ръка и да ме издърпа на светлото. Имам търпеливи другари, които, все пак, ме обичат и ми простят бягствата.
Благодарение на тях говоренето става все по-лесно и по-лечебно. Става елементарно, тъй като реализирам умиротворяване, и лечебно, тъй като сълзите към този момент не са причина за терзание и позор.
Споделянето е другарство и другарството е шерване. Повтаря ми го другарка и, като познавам ината си, просто се чудя по какъв начин не се уморява и не ѝ омръзва да ме търси, тъй като аз мога да съм доста изобретателна в измислянето на скривалища. Повтаря ми го и ме прегръща, макар свитите юмруци. Чисти тъмните места в мен и не ме залъгва, че ще стана вечно блестяща. Обещава единствено това, което може да ми обещае и извърши – че ще продължава да чака, да слуша, да плаче с мен, да бъде тук, когато се появи идващото мрачно място. После ме търси сама, когато на нея й е мъчно, признава си, че й е мъчно, плаче пред мен, споделя и демонстрира мрака в себе си.
И ме учи да върша всичко това, да споделям: „ Моля те, прегърни ме! ”. И ме трансформира в другар, който може да се доверява на другар.
Сашка Александрова
Инфо: myvelikoturnovo.com
