Първата стъпка, за да потръгне животът ти, е да простиш на родителите си!
Сами си измисляме разпоредбите, съгласно които би трябвало да се държат хората. А щом някой ги наруши, отвръщаме му с пренебрежение. Но да презираш хората за това, че не се преценяват с твоите правила, е просто неуместно.
Повечето от нас израстват с визията, че могат да санкционират някого, като откажат да му простят, или с други думи: „ Ако не ти простя, ти ще страдаш “. Но в действителност пострадвам аз. Моят корем е сгънат на възел, аз не дремя по цели нощи.
Следващия път, когато намразиш някого, затвори очи и се замисли за възприятията си. За метода, по който се усеща тялото ти. Докато обвиняваш останалите, самият ти се чувстваш трагичен. Хората си знаят и правят своето. Това, че ще ги накараш да се усещат отговорни, няма да ги промени – по този метод съсипваш само своя живот. Нещата са такива, каквито са. Ако пороен дъжд наводни мазето ти, нали няма да кажеш: „ Никога няма да простя на времето “? И надали ще се ядосаш на чайката, изакала се на главата ти. Тогава за какво би трябвало да се гневиш на хората? Не сме в положение да направляваме бурите и чайките, нито пък хората. Вселената не се интересува от обвинявания и укори – това са неща, измислени от нас, хората.
Що се отнася до прошката, първата стъпка, която би трябвало да предприемеш, с цел да потръгне животът ти, е да простиш на родителите си. Със сигурност не са били идеални. Но когато си бил дребен, те не са разполагали с купища книги за известна логика на психиката на тематика „ положителните родители “, да не приказваме, че задачата да те отгледат не е била единствената им грижа. Каквито и неточности да са позволили, всичко е към този момент минало. Всеки път, когато отказваш да простиш на майка си, доказваш единствено, че си твърдо решен да съсипеш живота си.
От книгата „ Следвай сърцето си “, Андрю Матю
