♥ Привързаността е сигурната база, от която детето се отправя към света
„ Ранните ни опитности се трансформират в прототипи за всичките ни по-късни връзки с другите, а най-интимното ни чувство за нас самите се оформя в ежеминутното ни другарство с тези, които се грижат за нас. “
~ „ Тялото помни “, Бесел ван дер КОЛК (Изд. „ Изток-Запад “)
~ Мъже без майки
Проучването на жизненоважната връзка сред бебетата и майките им било стартирано от англичани от висшата класа, откъснати от фамилиите си като дребни момчета, с цел да бъдат изпратени в учебни заведения с пансиони, където израснали в следена еднополова среда. Първия път, когато посетих фамозната клиника „ Тависток “ в Лондон, забелязах на стената около основното стълбище сбирка от черно-бели фотоси на великите психиатри от XX в.: Джон Боулби, Уилфред Бион, Хари Гънтрип, Роналд Феърбеърн и Доналд Уиникът. По собствен метод всеки от тях е изследвал по какъв начин ранните ни опитности се трансформират в прототипи за всичките ни по-късни връзки с другите и по какъв начин най-интимното ни чувство за нас самите се оформя в ежеминутното ни другарство с тези, които се грижат за нас.
Учените изследват това, което ги озадачава най-вече, тъй че постоянно стават специалисти в области, които другите вземат за даденост. (Или както един път ми сподели изследователката на привързаността Биатрис Бийби, „ множеството проучвания са проучвания на себе си “.) Тези мъже, които изучавали ролята на майката в живота на децата, сами били изпратени на учебно заведение на нежна възраст, някъде сред 6 и 10 години, дълго преди да е трябвало да се изправят сами против света. Самият Боулби ми сподели, че опитностите от тъкмо подобен интернат евентуално са въодушевили романа на Джордж Оруел „ 1984 “, който брилянтно разказва по какъв начин човешките същества могат да бъдат накарани да жертват всичко, което за тях е скъпо и същинско, в това число чувството им за самите себе си, с цел да бъдат обичани и одобрявани от някого с власт.
Тъй като Боулби беше непосредствен другар на семейство Мъри, имах опцията да беседвам с него за работата му, когато посещаваше „ Харвард “. Беше от благороден жанр (баща му беше хирург на кралското семейство) и бе изучавал логика на психиката, медицина и психоанализа в самите стълбове на английската държавност. След като приключил Кеймбриджкия университет, той работил с момчета нарушители в Ист Енд, Лондон – пословично жесток и престъпен квартал, който значително бил опустошен по време на немските бомбардировки. По време на военната си работа във Втората международна война и по-късно той следил резултата от военните евакуации и груповите ясли, където отделяли дребните деца от фамилиите им. Също по този начин проучил и последствията от хоспитализирането, които показвали, че даже и къси раздели (тогава на родителите не били разрешени нощни посещения) увеличавали страданието на децата. До края на 40-те години Боулби се трансформирал в личност нон грата в английското психоаналитично общество вследствие на радикалното си изказване, че неуравновесеното държание на децата е в отговор на действителни житейски преживявания – на неглижиране, грубост и разлъка, – вместо да е артикул на детски полови мечти. Той обаче непоколебимо посветил остатъка от живота си на създаването на това, което през днешния ден се назовава Теория на привързаността.
~ Сигурна база
Когато идваме на белия свят, ние крещим, с цел да заявим наличието си. Някой неотложно се ангажира с нас, изкъпва ни, повива ни, напълва ни коремчето и – най-хубавото от всичко – майка ни може да ни постави на корема или гърдите си, осъществявайки удивителен контакт кожа до кожа. Ние сме надълбоко обществени създания; животът ни се състои в това да открием мястото си в общността от човешки същества. Обичам израза на великия френски психиатър Пиер Жане: „ Всеки живот е произведение на изкуството, основано с всички подръчни средства. “
Докато растем, последователно се учим да се грижим за себе си – физически и прочувствено, само че получаваме първите си уроци по грижи за себе си от метода, по който са се грижили за нас. Усвояването на умеенето за саморегулация зависи значително от това какъв брой хармонични са били ранните ни взаимоотношения с хората, които са се грижили за нас. Децата, чиито родители са благонадежден източник на комфорт и мощ, имат доживотно предимство – нещо като буфер против най-лошите неща, които може да им сервира ориста.
Джон Боулби осъзнал, че децата са запленени от лицата и гласовете и са извънредно чувствителни към израженията на лицето, позата, тона на гласа, физиологичните промени, темпото на придвижване и зараждащите се дейности. Той видял този присъщ потенциал като артикул на еволюцията, който е от главно значение за оцеляването на тези безпомощни същества. Децата също по този начин са програмирани да избират един съответен възрастен (или най-вече неколцина), с който да развият своята система за другарство. Това основава първична обвързаност. Колкото по-отзивчив е възрастният към детето, толкоз по-дълбока е привързаността и толкоз по-вероятно е детето да развие здравословни умения да реагира на хората към себе си.
Боулби постоянно посещавал Риджънтс парк в Лондон, където правил систематични наблюдения на взаимоотношенията сред децата и майките им. Докато майките седели безшумно на пейките в парка, плетейки или четейки вестник, децата щъкали в близост, с цел да изследват света, като понякога поглеждали през рамо, с цел да се уверят, че мама към момента ги следи. Но когато някоя съседка се серпантина и привличала интереса на майката с последната клевета, децата се затичвали назад и стояли близо, с цел да се уверят, че към момента разполагат с вниманието ѝ. Когато бебетата и дребните деца виждат, че майките им не са изцяло ангажирани с тях, те стават неспокойни. Когато мама изчезне от погледа им, те може да стартират да плачат безутешно, само че незабавно щом се върне, те се успокояват и не престават играта си.
Боулби считал привързаността за сигурната база, от която детето се насочва към света. През идващите пет десетилетия проучванията твърдо откриха, че съществуването на сигурен кей предизвиква самостоятелността и внушава възприятие за съчувствие и предпочитание за подкрепяне на хора в неволя. От интимното прекарване на взимане и предоставяне, каквото е привързаността, децата научават, че другите хора имат усеща и мисли, които са по едно и също време сходни и разнообразни от техните. С други думи, те влизат в синхрон със средата си и с хората към тях и развиват съзнание, емпатия, надзор върху импулсите и самомотивация, които им дават опция да дадат своя принос като членове на по-широката обществена просвета. Тези качества мъчително липсваха у децата в Детската клиника.
~ Танцът на хармонизирането
Децата се привързват към индивида, който главно се грижи за тях. Но естеството на тази привързаност – дали е сигурна, или несигурна – дефинира значително курса на живота на детето. Сигурната обвързаност се развива, когато грижите за детето включват прочувствено хармонизиране. Хармонизирането стартира на най-фино физическо равнище при общуването сред бебетата и хората, грижещи се за тях, и това дава на бебетата възприятието, че са признати и разбрани. Колуин Тревартен, основаният в Единбург откривател на привързаността, споделя: „ Мозъкът координира ритмичните телесни придвижвания и ги насочва по този начин, че да откликват дружелюбно на мозъка на други хора. Бебетата чуват и усвояват музикалността от говора на майка си даже още преди да се родят. “
В глава 4 описах откриването на огледалните неврони – връзките от един мозък към различен, които подсигуряват потенциала ни за емпатия. Огледалните неврони стартират да действат незабавно щом бебето се роди. Когато откривателят Андрю Мелцоф от Орегонския университет правел муцунка или се плезел на бебета, родени преди шест часа, те неотложно отразявали дейностите му. (Новородените могат да концентрират погледа си единствено върху обекти на разстояние от 20 до 30 см – тъкмо колкото е нужно, с цел да виждат индивида, който ги държи.) Имитацията е най-основното ни обществено умеене. Тя подсигурява, че автоматизирано ще долавяме и отразяваме държанието на родителите, учителите и връстниците ни.
Повечето родители се свързват с бебетата си по този начин непринудено, че съвсем не осъзнават по какъв начин се реализира хармонизацията. Но поканата на мой приятел – откривателя на привързаността Ед Троник – ми даде шанса да следя този развой по-отблизо. През еднопосочно огледало в Харвардската лаборатория за проучване на човешкото развиване следих майка, която си играеше с двумесечния си наследник, комплициран на бебешко столче с лице към нея. Двамата си гукаха и се забавляваха чудесно – до момента в който майката не се наведе и не потърка носа си в него, а бебето във въодушевлението си я оскуба. Майката беше неподготвена и извика от болежка, избутвайки ръчичката му с лице, накриво от яд. Бебето незабавно я пусна и двамата се отдалечиха физически един от различен. И за двамата източникът на наслада се беше трансформирал в източник на страдалчество. Очевидно уплашено, бебето закри лицето си с ръце, с цел да не вижда гневната си майка. Тя, на собствен ред, осъзнавайки, че бебето е разтревожено, още веднъж насочи вниманието си към него, като стартира да издава успокояващи звуци в опит да изглади нещата. Бебето към момента криеше очите си, само че желанието му да реализира връзка скоро се появи още веднъж. То стартира да наднича, с цел да ревизира дали хоризонтът е чист, до момента в който майка му протягаше ръце към него със загрижено изражение. Започна да го гъделичка по коремчето, то смъкна ръчички и избухна в благополучен смях, а хармонията посред им се възвърне. Бебето и майката още веднъж бяха в благозвучие. Цялата поредност от наслаждение, осуетяване, възобновяване и ново наслаждение лиши по-малко от дванайсет секунди.
Троник и други откриватели към този момент са потвърдили, че когато бебетата и хората, които се грижат за тях, са в синхрон на прочувствено равнище, те също по този начин са и във физически синхрон. Бебетата не могат да контролират личното си прочувствено положение, още по-малко пък измененията в сърдечния темп, хормоналните равнища и интензивността на нервната система, които съпровождат страстите. Когато детето е в синхрон с индивида, грижещ се за него, възприятието му за наслада и съгласуваност се отразява в постоянния му сърдечен темп и дишане и в ниското равнище на стресовите хормони. Тялото му е умерено, емоциите – също. В момента, в който тази мелодия прекъсне – както постоянно се случва в течение на един елементарен ден, – всички тези физиологични фактори също се трансформират. Може да разберете, че равновесието е възобновено, когато физиологията се успокои.
Ние утешаваме новородените, само че родителите скоро стартират да учат децата си да понасят по-високи равнища на възбуда – работа, която постоянно бива възлагана на бащите. (Веднъж чух физиолога Джон Готман да споделя: „ Майките милват, а бащите се закачат. “) Умението за справяне с възбудата е основна житейска дарба, и родителите би трябвало да вършат това за бебетата, преди самите бебета да могат да го вършат сами. Ако пристъргването в стомаха кара бебето да плаче, гърдата или бутилката идват. Ако бебето е уплашено, някой го гушва и го люлее, до момента в който се успокои. Ако червата му се изпразнят, някой идва да го измие и подсуши. Свързването на интензивните чувства сигурно, комфорт и овладяност е основата на саморегулирането, самоуспокояването и самоподхранването – тематика, към която се връщам неведнъж в цялата книга.
Надеждната обвързаност, съчетана с култивирането на подготвеност, построява вътрешно пространство на надзор, което е основен фактор за здравословното справяне в живота. Надеждно привързаните деца научават какво ги кара да се усещат добре; откриват какво кара тях (и другите) да се усещат зле, и получават чувство за активност: че дейностите им могат да трансформират метода, по който се усещат, и метода, по който другите реагират. Надеждно привързаните деца научават разликата сред обстановките, които могат да управляват, и тези, в които се нуждаят от помощ. Научават, че могат да играят дейна роля, когато са попаднали в затруднено състояние. Децата с история на принуждение и неглижиране, в противен случай, научават, че ужасът, молбите и плачът им не се регистрират от индивида, който се грижи за тях. Нищо, което те вършат или споделят, не стопира багра и не притегля внимание и помощ.
Избрано от: „ Тялото помни “, Бесел ван дер Колк, изд. „ Изток-Запад “, 2018 година
Картини: DALL - E
